— Това е една от старите ми кукли — побърза да обясни Лоти. — Алегра влезе в стаята ми, когато я разопаковах и веднага я хареса.

Момичето сгъна салфетката като лигавниче и я върза около обточеното с рюшове деколте на своята питомка.

— Мама каза, че куклата изглежда точно като нея, когато е била малка.

Хейдън замислено се вгледа в сплъстените проскубани къдрици, в отчупения нос и в пиратската превръзка на окото. Въпреки всичко, което беше претърпяла, останалото здраво синьо око не бе изгубило смелите си искри, а устата, приличаща на розова пъпка, пазеше дяволитата си усмивка.

— Смятам, че все още има прилика — каза той.

За негово щастие в този момент влезе малката червенокоса прислужница с купа димяща овесена каша в ръце и закри погледа му към Лоти, която го стрелкаше гневно. Закусиха в напрегнато мълчание. Чуваше се само бъбренето на Алегра, когато поднасяше лъжичката към устата на куклата, за да я храни. Лоти на един дъх изпи чашата горещ шоколад и й се стори, че пие стрихнин.

Когато Алегра с удоволствие си довърши кашата, тя изгледа и двамата.

— И така, как се запознахте?

Лоти се задави от парчето херинга, което току-що бе сложила в устата си.

— Мисля, че е редно на този въпрос да отговори мащехата ти. — Хейдън се облегна на стола. Дяволитите пламъчета в очите му говореха, че той е точно толкова заинтересуван от отговора й, колкото и Алегра.

Тя знаеше че не можеше просто да обясни: „Тайно наблюдавах баща ти, той ме хвана и ме взе за куртизанка“. Избърса устни със салфетката, за да печели време.

— Е, може да се каже, че въпреки бързата женитба, знаех много за баща ти, още преди да го бях срещнала.

— Той известен ли е? — осведоми се Алегра и я погледна невинно.

— Направо в устата на всички! — промърмори Хейдън и отпи глътка кафе.

Усмивката на Лоти замръзна.

— Казано просто, той е познат в известни кръгове и поради това много ми се искаше да се запозная с него.

— И такъв ли беше, какъвто си го представяхте?

— Много по-добър — отговори Лоти и сладко се усмихна на Хейдън, като дори показа зъбите си.

— И къде се срещнахте?

— Точно преди моя дебют — отвърна Лоти на момичето и много трудно й се отдаде да излъже. — Точно преди първия валс.

С облекчение се отпусна назад, когато Алегра се обърна любопитно към баща си.

— Как така реши, че трябва да се ожениш за нея?

Дори и през дългата маса погледът, който Хейдън отправи към Лоти, беше толкова интимен, че приличаше на целувка.

— Както виждаш, чарът на мащехата ти е толкова заразителен, че не се оставих дълго да ме уговарят.

„И това е вярно“, искаше да добави Лоти. Най-малкото когато не се уплаши от пистолета, насочен към сърцето му. Тя отклони поглед от неговия, не само потресена от общите им лъжи, но преди всичко от това, колко бяха вълнуващи. Занапред трябваше да внимава повече. Всеки мъж, който можеше да излъже по този начин едно дете, при това собственото си, е още по-опасен.

За нейно облекчение слугинята се появи отново, за да раздигне масата.

Алегра внимателно обърса устата на куклата и се надигна.

— Ще ме извиниш ли, татко?

— Моля, моля — отговори Хейдън равнодушно. Когато момичето излезе, взело куклата на ръце като бебе, слугинята я гледаше с отворена уста, толкова задълбочена в гледката, че не забелязваше как горещото какао прелива от чашата в полата на Лоти.

— Мега! — остро извика Хейдън. Момичето се изплаши.

— О, милейди, простете глупостта ми!

Тя взе една салфетка и втри още по-дълбоко какаото в скъпия плат на полата.

— Няма нищо — увери я Лоти, докато заедно с нея се оправяше със салфетката.

Когато момичето най-сетне излезе, Хейдън се облегна на стола със суха усмивка на устните.

— Трябва да я извиниш, Лоти. Тя не е свикнала да чува дъщеря ми да моли за позволение. Особено мен.

— Когато започнем занятията, ще направя каквото мога, за да подобря маниерите й.

— Не се интересувам от добрите й маниери. — Хейдън издрънча с чашата за кафе върху масата и уплаши Лоти с избухливостта си. — Не съм те довел тук да пълниш главата на Алегра с ненужни и глупави неща. Искам да й преподаваш езици, математика и история. Искам наученото да й послужи, когато ще върви сама по пътя на живота.

— Във висшето общество намират, че единствено необходимите знания, за да си намериш състоятелен съпруг, са грацията, с която изпълняваш дворцови реверанси, и попълненото тефтерче за танците — обясни Лоти.

— Всичко това е ненужно за Алегра. Тя никога няма да заеме полагащото й се място в обществото или да създаде изгодна връзка. За това се погрижихме майка й и аз.

— Все още има много време до дебюта й. Може пък след време…

Състрадателният му поглед я накара да млъкне.

— Мога да я държа тук още трийсет години. Но когато пожелае да бъде въведена в обществото, ще бъде известна винаги и само като дъщерята на един хладнокръвен убиец.

Лоти преглътна, неуверена дали не намеква за дуела, отнел живота на най-добрия му приятел.

— Искам да възпиташ духа й. — Една забележима сянка се плъзна по чертите му. — Искам да я направиш силна. Нечуплива.

Лоти мислеше колко разумно се държеше детето, когато обкръжаваше с грижи раздърпаната кукла.

— Задачата няма да е тежка.

— Трябва само да знам, че когато мен вече няма да ме има, Алегра ще е в състояние да се справя сама. Докато съм жив, нищо няма да й липсва. — Той изгледа Лоти, а зелените му очи сияеха топло и приличаха на огряна от слънцето горска поляна. — Ако ми помогнеш да я опазим, ще се отнасям по този начин и с теб.

Май обеща нещо, което не може да изпълниш, помисли си Лоти, след като се сбогува и напусна трапезарията с лек поклон. Страхуваше си, че иска нещо, което никога няма да получи.

Основното претърсване на къщата не помогна на Лоти да намери младата си питомка, затова тя слезе в кухнята с надеждата, че някой от слугите може да знае къде е Алегра. Спусна се по стълбите и заобиколи един ъгъл, когато изненада мис Кавендиш и Марта, които дискутираха оживено. Шепнеха и никой не можеше да ги чуе, но Лоти умееше да чете говор по устните.

— Не знам дали да вземем на работата момичето — точно обясняваше мис Кавендиш. Бледата кожа на икономката се бе опънала по високите скули, от което бузите й изглеждаха още по-хлътнали. Ако беше учителка в Литълтън, веднага Лоти и Хариет щяха да й прикачат прозвището „Чирза“. — Не знаем нищо за нея, освен че се появи на входната врата и помоли за работа.

— Мисля, че не можем да си позволим да я върнем — отговори Марта. — Последния месец загубихме три слугини, а миналата нощ още две. Избягаха призори, без дори да си вземат багажа. Ако върви така, през лятото само ние двете с вас ще трябва да се грижим за къщата.

— Но момичето няма никакви препоръки, никакъв опит и на всичко отгоре е сляпо като къртица. Когато Джил й отвори сутринта вратата, тя помисли връзката му за дръжката. А видяхте ли я как мете? Господи! Когато й подадох бърсалката за прах, тя ми я върна и каза че перата и прахта я карат да киха.

— Скоро ще научи достатъчно, ако иска нещо да влиза в стомаха й. Ако ли не, ще я вразумя с няколко шамара.

Мис Кавендиш се изправи и изсумтя.

— Смятам, че ще направим грешка.

Марта изсъска, като с това искаше насила да вразуми мис Кавендиш.

— Грешка е, ако не го направим. Какво ни остава? Положението може да стане още по-лошо, след като той доведе друга жена в къщата. И мъжете се страхуват да напускат стаите си през нощта. Никой не иска да рискува, когато онзи ужасен…

Навярно Лоти помръдна несъзнателно, защото двете жени я забелязаха. Изгледаха я гузно, сякаш ги беше сварила да се наливат с бренди от шишето.

Първа се опомни мис Кавендиш. Тънките й устни се разтегнаха в загрижена усмивка и тя се приближи към Лоти с дрънчащата връзка ключове.

— О, милейди, какво правите тук? Ако нещо ви е необходимо, достатъчно е само да позвъните.

— Тя е права. — Марта последва икономката. — Не забравяйте, че сте маркиза и че аз съм на ваше разположение по всяко време.

Преди Лоти да си поеме дъх, двете жени я изведоха от кухнята с меки предупреждения и приятелски съвети, така че не й остана време да мисли за късогледата прислужничка, пред която се очертаваше мрачно бъдеще, изпълнено с кихане и шамари.

Тъй като Марта и мис Кавендиш ней помогнаха да намери Алегра, Лоти реши да изучи околностите на замъка. Когато излезе през входната врата, леденият вятър за малко да издуха кашмирения й шал. Трудно бе да се повярва, че някъде в Англия вече вее топъл пролетен бриз, който нежно гали пъпките на дърветата. Тук имаше само мочурища и вятър, море и небе, които непрестанно спореха за господство над това бедно царство.

Първата й мисъл бе да се обърне и да се прибере в къщата, но все пак тръгна с решителни крачки по пътя, мислейки за разговора, който бе подслушала. Въпреки твърденията на Хейдън очевидно тя не беше единствената, чула стоновете през изминалата нощ, и навярно това не се случваше за пръв път. Ако отново се случи, Лоти си обеща, че няма да броди по коридорите като уплашена слугиня. Трябва да намери смелост и да отиде там, откъдето звучеше призрачната музика, дори ако това й коства нов скандал с мъжа й.

Най-сетне намери Алегра качена високо сред кривите клони на едно ябълково дърво в края на безнадеждно запусната овощна градина. Куклата на Лоти лежеше захвърлена до дървото, с лице към пръстта. С мрачно поклащане на главата Лоти я вдигна, обърса я от калта, опря я на стъблото и я сложи да седне.

— Здравей — извика тя развълнувана. — Не искаш ли да слезеш и да поговорим.

Нищо не беше останало от доброто настроение на детето.

— Не, благодаря — извика то отгоре, вперило поглед към широкия хоризонт. — Харесва ми тук, където съм.

Лоти се замисли само за момент.

— Добре — каза тя. — Щом като ти не искаш да дойдеш при мен, аз ще се кача при теб.