— Приятно ми е да чуя, че все пак ще извлечеш полза от нашия брак. Ако ме извиниш, искам да се върна в леглото, преди вятърът отново да изстене в комина или да изсвири „Алилуя“ на пианото.

Когато искаше да мине покарай него, той я хвана здраво за ръката.

— Много съжалявам, милейди, ако си очаквала нещо повече от този брак.

Меко, но решително тя се освободи от ръката му и наведе глава, за да не види очите й.

— Не е необходимо, милорд. В крайна сметка вие ми обещахте само името си.

Без помощта на свещ или призрачна музика, които да покажат пътя й, Лоти направи четири опита, докато открие пътя към спалнята си. Би било приятно разнообразие да срещне някоя ридаеща бяла дама, но не срещна нищо обезпокояващо освен една малка мишка, която изглеждаше точно толкова изгубена, колкото и Лоти. За пръв път осъзна колко е странно, че никой от слугите не дойде, да се осведоми за тайнствения шум. Те навярно или всички са глухи, или лежат мъртвопияни в леглата си, за да не чуят потресаващите викове. Когато най-после влезе в стаята си, Лоти бе изпаднала в най-лошото си настроение. То не се подобри, когато почти настъпи Мирабела и когато удари пръста на босия си крак в един сандък. Вмъкна се в леглото и си каза че няма право да се ядосва. Хейдън й бе дал името си, а не сърцето си.

Потънала в мисли, погали Мистър Скокльо, облегна се и се загледа в замиращите пламъци на камината. Най-малкото, нямаше да губи време да лежи и да чака първа брачна нощ. Хейдън можеше да я убеди, че не вярва в духове, но пагубните искри в очите му доказаха, че страстта му ще принадлежи завинаги на мъртвата му жена. За него тя ще си остане само една гувернантка.

Видя пред очите си набръчканото лице на мис Търлигър. Дали ще сподели съдбата на старата жена? Дали ще пропилее младостта си в прашната учебна стая, докато кръвта й и страстта й се превърнат в тебеширен прах?

Преследваха я собствените й думи: Не искам да бъда гувернантка или съпруга. Мога да стана писателка, както винаги съм си представяла. Всичко от което ще се нуждая, е малко мастило, хартия и една къщичка на морския бряг.

Лоти се изправи, окрилена от нова мисъл. Навярно замъкът на морето беше тази къщурка.

Въпреки хаоса, който цареше в стаята, Лоти лесно намери малкото кожено сандъче. С решителни движения извади хартия, перо и шишенце с мастило. Стъкна отново огъня, запали нови свещи и с мъркащия котарак Кратунчо на коленете си седна до бюрото от розово дърво в ъгъла.

Загриза известно време перото и написа отгоре на листа: ЖЕНАТА НА ГОСПОДАРЯ НА СМЪРТТА от Карлота Ан Фърли, като украси името си със завъртулки. След като размисли малко, задраска всичко и написа отдолу ЖЕНАТА НА ГОСПОДАРЯ НА СМЪРТТА от лейди Оукли. Тъй като мъжът й не можеше да й предложи нищо друго освен името си, тя щеше да извлече полза от него. Всеки издател в Лондон ще си оближе всичките десет пръста за този ръкопис. А скоро дори и мис Търлигър няма да се съмнява в таланта й. Без да губи време и като потисна всички лоши мисли, Лоти взе един празен лист. Не й струваше никакво усилие да си представи лицето на Хейдън и изпълнените му със страст очи в момента, когато я поведе към вратата. Перото й се плъзна по листа и тя написа:

Никога няма да забравя онзи месец, когато за първи път видях мъжа, който искаше да ме унищожи. Лицето му беше колкото ужасно, толкова и прекрасно, а в мрачната му красота се отразяваше черната му душа…

10

Ако той беше господарят на ада, сега аз бях господарката…

На следващата сутрин Лоти реши, че след като съпругът й се нуждае от гувернантка, ще я получи. Като се отказа от дрехите от блестяща розова коприна и тъмносиньо кадифе, които така обичаше, тя извади от една от раклите сребристосива сутрешна рокля. Откъсна раираните копринени шлейфове от гърба и отстрани розичките, които украсяваха полите, така че се получи дреха, сива и безутешна като небето зад прозореца й.

Лоти изчетка къдравата си коса и я прибра в болезнено стегнат кок. Нито една къдрица не се подаваше от него. Огледа се в голямото огледало на стената и стисна устни в строга линия. Липсваха само телените очила и мазната брадавица върху брадичката, за да заприлича съвсем на мис Търлигър. Изглеждаше и по-стара — най-малко на двадесет и четири години.

Докато чакаше времето за закуска, започна да изследва сандъците и раклите. Навярно няма да се чувства толкова самотна, ако се обгради с познати неща. Беше изпразнила само две ракли, а всички чекмеджета и рафтове на ореховия гардероб в ъгъла вече бяха препълнени. Обзе я едно забележително чувство. Въпреки че беше чела в множеството романи на ужасите и дори сама един или два пъти беше писала за това, никога наистина не беше го преживяла. Дори косъмчетата по врата й настръхнаха.

Чорапите, които държеше, се изплъзнаха от ръцете й, когато Лоти бавно се обърна и се попита дали пред нея не стои духът на първата жена на Хейдън.

Но косата, която падаше върху лицето и мръсното петно върху носа придаваха напълно земен вид на съществото, надничащо от ъгъла. Тъй като усети, че посетителката й ще избяга при първото й движение, Лоти отново насочи вниманието си към раклата.

— Добро утро, Алегра — каза тя с хладна вежливост. — Не искаш ли да влезеш?

С крайчеца на окото си видя как момичето с развързани връзки на обувките плахо пристъпи в стаята. Лоти беше благодарна, че бе довършила първата глава на романа си малко преди зазоряване и бе го скрила на сигурно място.

След един дълъг момент на неловка тишина Алегра попита внезапно:

— Обичате ли баща ми?

Лоти на можеше да каже защо се замисли. Всъщност тя едва познаваше бащата на момичето. Докато търсеше подходящия отговор, Алегра тропна по пода с върха на ботушите си.

— Няма да ви се сърдя, ако не го обичате. Той е непоносим.

И когато Лоти се чудеше дали отговорът да бъде положителен или отрицателен, Мирабела избра точно този момент и изскочи като една дебела мишка изпод кревата. С демонична радост тя се хвърли върху връзките Алегрините обувки.

Всъщност Лоти очакваше Алегра да се наведе и да погали котенцето и да му се порадва, както биха направили всички останали малки момичета, но тя гледаше незаинтересовано предмета, който Лоти извади от раклата.

Лоти вдигна очуканата кукла и нежна усмивка озари лицето й.

— Сестра ми я донесе от първото си пътуване до Лондон, когато бях на същата възраст като тебе. Лора мислеше, че прилича на мен. Можеш ли да си представиш, че тази клета парцаливка тук беше някога точно толкова хубава, колкото и куклата, която баща ти ти подари.

Личеше, че куклата някога е имала руси къдрици. Те бяха събрани в очарователен кок, но Лоти беше унищожила голяма част от тях, когато реши да ги накъдри с машата. Нарисуваните в розово бузи бяха избелели, рюшовете на фустата разкъсани и мръсни, а малкият чип нос беше отчупен. През едното око минаваше черна копринена превръзка.

— След като загуби едното си око при трагичен инцидент със стрелба с лък, брат ми и аз започнахме да играем на пирати с нея — обясни Лоти. — Закачахме я на тавана на плевнята — от това е и счупеният връх на носа й.

Алегра замислено гледаше куклата.

— Харесва ми — каза тя. — Мога ли да си поиграя с нея?

Лоти не беше подготвена за такава дръзка молба. Но трудно можеше да се устои на настойчивия детски поглед. Въпреки уверенията на Хейдън, че Алегра изпада в ярост, Лоти имаше чувството, че детето моли за много малко и очаква още по-малко.

Лоти приглади полите на куклата и я подаде на момичето.

— Навярно няма да я повредиш повече от мен.

— Благодаря — и без да каже нито дума повече, Алегра гушна куклата и излезе от стаята.

Лоти се появи на закуска и установи, че Хейдън я чака. Той седеше начело на махагонова маса с такива впечатляващи размери, че върху гладката й повърхност можеше да удобно се играе крикет. В Девънбрук Хаус също имаше такава маса, но когато семейството се хранеше само, Стърлинг настояваше всички да седят в единия й край, за да си правят компания и да разговарят. Когато лакеят отведе Лоти към единствения стол в противоположния край на масата, тя си направи заключението, че Хейдън не се интересува от нито едно от двете неща.

Все пак според етикета той стана, когато тя влезе в салона.

— Добро утро, милорд — каза тя студено и седна.

— Милейди — отговори той и с недостъпна физиономия огледа нейните дрехи без украшения.

Той отново седна и извади часовник от джоба си. Отначало Лоти помисли, че иска да я порицае, че е закъсняла, но после видя, че на масата има още един прибор, поставен точно по средата.

Хейдън още не бе успял да прибере часовника, когато се появи Алегра. Вместо да се влачи безрадостно, момиченцето подскачаше. Беше се приготвила за закуската и бе вдигнала чорапа си и изчистила мръсотията от носа и бузите си. Като мърмореше тихо под нос, придърпа един от тежките столове до своя и постави с такава нежност до себе си предмета, който носеше, сякаш бе немощен старец или с нещо чупливо.

Хейдън гледаше към стола, намръщил чело, без да може да прикрие смайването си.

— Какво, за бога е това, което остави на стола?

— Моята нова кукла. Мама ми я даде. — Алегра се обърна сияеща към Лоти. Слънчевата усмивка промени лицето й.

За миг тя не само беше симпатична, но изглеждаше напротив чудно красива.

Това малко чудовище.

Когато Хейдън премести поглед към Лоти, тя почувства как сърцето й спира да бие.

— Колко великодушно, от страна на мама — рече той с копринен глас. А очите му блестяха пагубно, когато в подигравателен тост вдигна чашата за кафе.

Всъщност беше забележително от страна на Лоти да даде на детето му една употребявана, горещо обичана играчка, докато неговият скъп подарък — лежеше захвърлен и прашасваше в кадифената кутия.