Тя приглади полата си от копринено моаре. Три пъти се преоблича, което никак не беше лесно без помощта на камериерка. Но тя беше твърде горда, за да повика някоя, след като бе отклонила предложението на Марта. Накрая се спря на дълга вечерна рокля с квадратно деколте в цвета на очите си. Въпреки че имаше цяла кутия с игли за коса и след, като употреби множество ругатни, неприсъщи за една дама, от които баща й би се обърнал в гроба, най-накрая й бе се удало да увие къдриците си в кок. Разтърка бузите, за да почервенеят, решена да изглежда като господарка на дома. Щом съпругът й я погледне, трябва да разбере, че Лоти не е дете, изпреварило годините си, а жена, с която трябва да се съобразява.

Стомахът й изстена. Тя погледна часовника, закачен на златна верижка около врата й. Навярно имаше по-практични начини да се отървеш от една нежелана жена, отколкото да я оставиш да умре от глад. Подпряла ръка на брадичката си, Лоти седеше и си представяше как потресените Лора и Стърлинг щяха да получат пакет с костите й, придружено от съболезнователното писмо на съпруга й. След като всички знаеха, че нито веднъж в живота си доброволно не бе отказвала храна, те щяха да разберат, че това е убийство.

На вратата се почука и Лоти така се уплаши, че едва не падна от сандъка. Изтича до вратата и спря, за да укроти дишането си и да приглади косите, си преди да отвори. Нямаше причина да изглежда нервна. Хейдън трябва да сведе засрамено глава, тъй като я унижи пред събралите се слуги.

Тя отвори вратата. Нямаше никакъв лакей, а една червенокоса луничава слугиня, която стоеше пред нея с табла в ръка и с извинителна усмивка на лице.

— Мис Марта мислеше, че навярно сте гладна след дългото пътуване, милейди.

— Колко съобразително от нейна страна. — С бледа усмивка Лоти взе таблата.

Момичето се разшета из стаята. Запали няколко восъчни свещи, както и огъня в камината. Попита Лоти дали да не й помогне при събличането, но Лоти отклони предложението и скоро отново остана сама.

За съпруга й сигурно беше повече от достатъчно една прислужница да се грижи за нейното благополучие. Навярно точно в този момент той седи с дъщеря си в елегантната трапезария пред обилна вечеря. Тъй като се страхуваше, че от тези представи ще загуби апетит, Лоти започна да яде с вдъхновение и погълна до последната хапка топлия хляб и пълната чиния с боб. Марта дори се беше погрижила да изпрати и огромна порция парченца херинга и пилешко месо за котките. Добре че безсърдечният Хейдън още не бе изгонил животните в хамбара. Или не бе повикал шивача си, да вземе мярка за три чифта нови ръкавици.

След като се наяде, Лоти разпусна косата си, пребори се с елегантната си вечерна рокля, но поради невнимание едно голямо парче от прекрасната венецианска дантела се отпори от полата. Тя се спусна да рови в сандъка, за да намери нощницата си.

Най-отгоре лежеше фина риза, която виждаше за пръв път. Повдигна я на светлината на свещите и прозрачната коприна се плъзна през пръстите й като вода. Самият допир с нея бе чувствено удоволствие. Това беше дреха, подготвена за специална цел — да засили удоволствието от плътската любов между мъжа и жената.

Връхлетяна от самота, Лоти допря плата до бузата си. Почти виждаше как Лора и Даяна сгъват внимателно нощницата и я поставят в сандъка заедно с всички надежди и мечти за бъдещето на Лоти.

Тя върна неглижето обратно и облече една от най-старите си раздърпани нощници. Познатата тъкан я обви успокояващо. После изгаси всички свещи без една и се покачи върху студеното чуждо легло. Кратунчо и Мистър Скокльо се бяха свили на кълбо в краката й, а Мирабела се бе настанила удобно върху възглавницата, заета да играе с косите на господарката си. Котенцето беше толкова малко, че Лоти се страхуваше, да не легне върху него и да го задуши.

Лежеше и наблюдаваше играта на сенките и пламъците в камината. Вятърът свистеше печално в прозорците, а разхлабените капаци хлопаха.

Лоти гледаше незаключената врата. Може би Хейдън не я пренебрегва, а изчаква времето, когато всички останали ще заспят. Навярно затова предишната нощ, в странноприемницата, отказа да дойде в леглото. Може би изчакваше за достигнат царството му на морския бряг, където думата и желанията му бяха закон.

Тук бе свободен от ограниченията на обществото и може би в този момент се е запътил към стаята й, за да се нахвърли върху нея. Лоти се уплаши. При тази мисъл кръвта потече във вените й едновременно студена и гореща. За пръв път осъзна колко зависи от благоволението му. Нямаше я Лора, да я предпазва от беди, нямаше го Джордж, да се втурне да я спасява, нямаше го Стърлинг да я предпази от самата нея. Разполагаше само с разсъдъка си. Единствено на него можеше да се осланя.

Лоти стисна очи и отчаяно се помъчи да заспи. Дълго лежа, заслушана в лекия пукот и въздишки на къщата около нея. Точно щеше да заспи, когато дочу едно призрачно ридание. Тя толкова се уплаши, че седна в леглото. Дълго време чуваше в ушите си само ударите на сърцето си. След това отново се чу зловещият вопъл, изпълнен с толкова мъка, че не можеше да бъде сбъркан с воя на вятъра.

Лоти чу собствения си глас, който като че ли идваше от други, значително по-безгрижни времена: „Във вестниците може да се прочете как из имението на маркиза убиец Оукуайлд броди духът на починалата му жена, като ридае и вика умрелия си любовник“.

Лоти се мушна под възглавницата, а зъбите й затракаха от страх. Въпреки че през по-голямата част от живота си беше чела за призраци, дори беше писала за тях, до този момент не бе сигурна дали изобщо вярва в тяхното съществуване. Но беше напълно изключено този, ридаещ звук да излиза от човешко гърло.

Тя се скри под завивките. За цяла вечност, както й се стори, докато една искра срам не се примеси със страха й. Почувства се точно като безстрашната си героиня, на която искаше да прилича. В готическите романи и дори в една от собствените й истории смелата героиня щеше да запали свещ и да изследва заплашителните сенки в мрачния замък.

Лоти се въоръжи с целия си кураж, отметна завивката и слезе от кревата. Хариет би се изплашила от срещата с един призрак от плът и кръв. Но маркиза Оукли бе направена от по-твърд материал.



Хейдън бродеше като фантом из пустите коридори на имението Оукуайлд. Господарският дом отдавна бе потънал в тъмнина и междувременно и най-смелите сред прислугата бяха намерили убежище зад залостените врати. Нямаше да срещне човешка душа, най-малкото жива.

Той се запита кой дявол го бе накарал да доведе тук младата си жена. Би могъл да й позволи да води собствено домакинство в къщата в Мейфеър, където ще е на сигурно място в лоното на семейството си. Те определено нямаше да са единствената брачна двойка от висшето общество, която живее разделено. Или спи в отделни легла.

Очите на Марта засвяткаха осъдително, когато дойде и му съобщи, че Лоти е отказала да се премести в луксозните покои на маркизата и вместо това е предпочела една проста спалня за гувернантка. Той й нареди да занесе в стаята й обилна вечеря, заедно с няколко хапки за котките, като почти беше сигурен, че старата бавачка ще откаже. Какво очакваше от него Марта? Че ще остави жена си да гладува? Или, че ще отиде в източното крило и ще я завлече за косите в леглото си. Марта никога нямаше да разбере, но Лоти беше точно там, където трябва да бъде. Далече от западното крило на къщата. И много далече от самия него.

Но това не намаляваше изкушението. Стаята на Лоти се намираше извън западното крило, далеч от стаите на прислугата. Ако искаше, може да отиде при нея и да утоли желанието си, без никой да разбере.

Хейдън потърка чело и се опита да прогони картините, които обсебваха мислите му. Това бяха нежните крачета на Лоти, преплетени с неговите, блестящите й руси къдрици, разпилени по възглавницата, разтворените й сочни устни, задъхани от удоволствие.

Фантазията му бе черпеше храна от сватбената нощ, когато я бе наблюдавал в съня й, учуден колко безгрижно се бе завила и как беше прегърнала със слабата си ръка възглавницата, като че ли беше неин любим. Необходим му беше всеки грам воля, за да не се мушне при нея под завивките. Тази решимост не бе полезна за здравето, а повечето негови съвременници бяха на мнение, че има право, дори е длъжен да я направи своя жена.

Сам се оправда, че в момента има неотложни задължения и забави крачките си, когато мина покрай стаята на Алегра. Тънък лъч светлина се процеждаше под вратата. От малко дете, тя страдаше от кошмари и той нареди в близост до леглото й непрестанно да свети лампа, в случай че се събуди през нощта и се уплаши. По-рано би изтичала при него и би го помолила да изгони чудовищата. Но това беше преди да е станал и той едно такова чудовище в нейните очи.

С края на пръстите си внимателно докосна гладкото дъбово дърво. Искаше да си я представи как лежи в леглото, прегърнала новата кукла. Но тя бе отказала подаръка и всичко, което й беше донесъл. Дълго време стоя заслушан пред вратата й, но не чу нищо освен едно безкрайно ридание.

Хейдън се спря, косите му настръхнаха. Дали си въобразяваше, или шумът бе по-силен от обикновено? Или по-обвиняващ? Или по-зъл? Навярно двете седмици престой в Лондон бяха изострили сетивата му. Когато стенанието отново се повтори, той не трепна, тъй като знаеше, че колкото и сърцераздирателни и пронизителни да бяха тези призрачни звуци, най-лошото тепърва предстои.



Някой свиреше на пиано. Лоти спря, когато тоновете стигаха до ухото й, бавни, сладки и настойчиви. Първоначално не можа да познае пиесата, но скоро разбра, че това е първата част от сонатата на Бетовен, позната след смъртта му като „Лунната“.

Мелодията бе прекрасна, но звучеше така, като че ли оплакваше непрежалима загуба. Лоти почувства как гърлото й се стяга. За миг се почуди дали изобщо е напускала леглото си, за да търси призраци и дали не сънува, че е осъдена вечно да броди по самотните коридори на замъка Оукуайлд, с мъждукаща свещ в ръка и траурна мелодия, която да я съпровожда.