Ако Куки беше тук, щеше да тъпче детето с джинджифилов хляб и пудинг, за да добие малко месо по костите.

Въпреки че някой се бе постарал да придаде на детето приличен вид, един от чорапите му се беше смъкнал и усукал около крака му. Синята престилка беше скъсана и изпъстрена с петна от трева, а панделката в същия цвят се беше разхлабила и косите на детето падаха върху лицето му.

Лоти като че ли долови нещо познато в упоритото навъсено чело, в недоверчивия поглед на виолетовите очи, в стиснатите устни…

Помисли, че си въобразява. Според нея детето беше или на някой слуга, или някое сираче от близкото село, приютено в замъка.

И Стърлинг приемаше от време на време в дома си такива деца, като се грижеше за образованието им, докато пораснеха и можеха да ги наемат за прислужници.

Жената гледаше Хейдън, като че ли с любезното примигване на топлите й кафяви очи искаше да компенсира лошото настроение на детето.

— Добре дошли вкъщи, мастър Хейдън. Много се радваме отново да ви видим. Надявам се, че по време на пътуването сте намерили всичко, което сте търсили. — Тя обърна луничавато си лице към Лоти и й се усмихна.

Въпреки че се учуди на свойския тона на жената, на Лоти не й оставаше нищо друго, освен да отвърне със същата топла усмивка.

— Дори напротив, Марта — отговори Хейдън със самоирония в гласа. — Намерих значително повече от това, което търсех.

— Виждаме — обади се детето и тръсна косите си. — Коя е тази? Това ли е новата ми гувернантка?

Преди Лоти да реагира на този абсурден въпрос, Хейдън хвана за лакътя облечената й с ръкавица ръка и съобщи:

— Не, Алегра, това е новата ти майка.

8

Дали жена му излезе от плесенясалия гроб за да ме уплаши или… за да ме предупреди.

Лоти трудно можеше да определи кой е по-потресен от обяснението на Хейдън, тя или момичето. В продължение на една ужасна секунда те се гледаха една друга, после отправиха поглед към Хейдън. Лоти направи опит да се изтръгне от ръката му, но той я стискаше здраво, а лицето му изглеждаше недостъпно.

Чу се едно изумено мърморене сред събралите се слуги. Очевидно дъщерята не бе единствената, която се изненада от новината. Една от слугините дори си позволи да се изкиска тихо и това принуди икономката остро да изсъска.

Като избягваше погледа на Лоти, Хейдън каза:

— Лоти, бих желал да ти представя дъщеря си Алегра.

— Дъщеря ти? — прекъсна го Лоти. — Не си споменавал, че имаш дъщеря.

В момента, в който думите се откъснаха от устата й, тя се разкая и си пожела да ги върне обратно. Въпреки че изглеждаше невъзможно, лицето на момичето стана още по-затворено.

— Не се тревожете. На него най-много му харесва да се прави, че не съществувам.

Мускулите около челюстите на Хейдън се стегнаха и той почти заприлича на момичето.

— Знаеш много добре, че това не е вярно, Алегра. Смятам за ненужно да подхранваме любопитството на хората.

— Защото се страхуваш да не те поставя в неудобно положение — обвини го пламенно Алегра.

— Не, защото се страхувам някой теб да не постави в неудобно положение — отговори той.

Лоти се почувства принудена да се намеси преди размяната на думи да прерасне в открит скандал.

— Алегра, не се сърди на баща си, че не ни е съобщил за съществуването на другата. Ако неговият… нашият брак не бе станал толкова набързо, навярно бих имала време да прелистя регистъра на благородниците. — И като заби нокти в рамото на Хейдън, Лоти му се усмихна.

— Искаше да бъде изненада, нали, мили?

Алегра скръсти кокалестите си ръце пред гърдите, с което заприлича още повече на баща си, и каза:

— Мразя изненадите.

— Е, млада госпожице, не вярвам, че това напълно отговаря на истината — обясни Хейдън и лицето му се отпусна.

Въпреки че можеше да натовари със задачата някой от лакеите, той сам се върна до каретата и отвори задното помещение за багаж. Най-отгоре върху купчината беше поставена тайнствената кутия, предизвикала любопитството на Лоти. Докато Алегра с подозрително безразличие наблюдаваше как баща й се доближи до нея, от напрежение Лоти прехапа долната си устна. По нареждане на господаря един лакей прекрачи напред и взе кутията, а Хейдън извади от джоба на жилетката си малък златен ключ и го пъхна в ключалката. Лоти и слугите проточиха врат, когато капакът се отвори и Алегра видя съдържанието й.

Лоти не можа да потисне възхитената си въздишка. Вместо отрязана глава върху кадифената подплата лежеше най-красивата кукла, която бе виждала някога. Тя беше облечена в дреха от швейцарски памук с цвят на лавандула, изпъстрена с избродирани цветенца. Беше обута с копринени чорапи и обувчици от ярешка кожа. Дългата й черна коса падаше на букли до раменете. Талантлив майстор бе оформил и изрисувал чертите на лицето й. Устата, приличаща на розова пъпка, беше разтворена в усмивка, а виолетовите очи гледаха високомерно под гъстите клепачи и като че ли проблясваха.

Погледът на Лоти се отмести бавно от куклата към Алегра. Хейдън беше изразходвал много усилия и средства, за да му изготвят точно копие на дъщеря му, по-точно не на детето, а на жената, в която тя един ден щеше да се превърне.

Хейдън толкова напрегнато наблюдаваше дъщеря си, че Лоти можеше да се закълне, че не диша. С безизразен поглед Алегра незаинтересовано гледаше към кутията. Тишината се проточи и Лоти не можа да издържи.

— Колко е прекрасна! — извика тя, усмихна се на Алегра и протегна ръка да докосне бузите на куклата. — Господи, та тя толкова прилича на теб.

— Не ставайте глупава — отвърна момичето и й хвърли унищожителен поглед. — Изобщо не прилича не мен. Тя е хубава.

После се откъсна от ръката на Марта и избяга с развети коси. Този път никой не се опита да я спре. Слугите се взираха във върховете на обувките си или гледаха втренчено пред себе си.

Хейдън наблюдаваше как дъщеря му изчезна зад ъгъла на къщата, а лицето му бе застинало също като на детето.

Въпреки че не можеше да каже какво я накара да бъде толкова смела, Лоти утешително стисна ръката му.

— Не си слагай на сърце думите й. Като дете и аз бях изпреварила годините си и много своеволна.

— И сега си такава — отговори кратко той, затвори капака на кутията и я пъхна в ръцете й. Преди Лоти да отговори нещо, Хейдън се обърна и влезе в къщата.

— Не се притеснявайте толкова от думите на господаря — каза Марта на Лоти, когато се изкачваха по широкото стълбище към втория етаж. — Още като дете имаше склонност към необмислени изказвания.

— Познавате го от дете? — осведоми се Лоти и се опря на железния парапет.

— Да, бях негова бавачка. Негова, а преди това и на баща му, мир на душата му — добави жената и бързо се прекръсти над величествения си бюст. — Тъй като мастър Хейдън бе единственото дете и наследник, баща му умираше за него. Често си мисля, че беше истински късмет, дето родителите му умряха, преди да се ожени за онова капризно френско момиче. Без съмнение, това щеше да предизвика голям скандал.

Лоти разсъждаваше за кого ли е бил късметът и гледаше жената отстрани. Навярно не за Хейдън, който се бе изложил на публично заклеймяване.

По всичко личеше, че Марта не възнамерява да поеме задълженията на икономката. Например да придружи младата дама до покоите й, след като съпругът й позорно я бе изоставил.

Въпреки белите кичури, които прошарваха кестенявата й коса, възрастната жена бе изпълнена с енергия. Дори и когато стоеше, изглеждаше подвижна. Когато преведе Лоти през плетеницата от коридори и галерии, тя не я остави спокойно да разгледа портретите на предците, украсяващи стените. А и лакеят, който я следваше, се беше нагодил към крачките й и, натоварен с кутията с куклата и кошницата с котките, на искаше да изостава.

— И Алегра ли е наследила избухливия характер на баща си? — попита Лоти.

Марта изфуча:

— Страхувам се, че е наследила и този на майка си. Има хора, които с удоволствие ще обявят — и не без основание — детето за изчадие.

В края на дългия коридор жената отвори една врата. Стаята беше зарината от ракли, сандъци, куфари, кутии за шапки, пътни чанти и много други неща, като почти не беше останало място за минаване.

Като цъкаше с език, Марта едва си проправи път с едрите си бедра.

— Точно от това се страхувах. Когато колите с багажа дойдоха, мисис Кавендиш, нашата икономка, е натъпкала нещата ви в тази стая, защото се намира до класната стая. Ще повикам слугите и моментално всичко това ще бъде пренесено в покоите на маркизата.

— И къде точно се намират тези помещения?

Марта я изгледа учудено:

— Разбира се, до тези на маркиза.

Лоти се огледа. Малкото, което успя да види — бялото желязно легло, простите разнородни мебели и избелелите тапети, отчетливо й напомниха за стаята, която делеше със сестра си в Харфордшир, преди Стърлинг да промени всичко с богатството си.

— Няма да е необходимо, Марта — каза тя твърдо. — Мисля че стаята е подходяща.

Жената я изгледа учудено.

— Добре, милейди — отвърна бавно тя. — Ще говоря с мисис Кавендиш да прати няколко слугини да помогнат при разопаковането.

— Мисля, че не е необходимо — увери я Лоти. Не искаше да изложи наранената си гордост на насмешките и любопитството на слугините. — Свикнала съм да се грижа сама за себе си — излъга тя. — Ще се справя.

— Както желаете, милейди. — Въпреки че лешниковите очи на Марта потъмняха от упрек, тя се отдръпна и отведе лакея със себе си.



Три часа по-късно, когато небето от сиво беше станало черно и луната се прокрадваше боязливо през облаците, Лоти все още беше там, където искаше да бъде — сама в стаята. Седеше върху един от многото сандъци, които трябваше да изпразни, облечена в една от най-елегантните си рокли, и чакаше да я повикат за вечеря.

След кратка разходка из малката градина на покрива, която откри в края на коридора, Кратунчо се сви удобно върху една възглавница, а Мистър Скокльо се разхождаше между куфарите и кутиите, следван плътно от Мирабела. Котенцето беше още толкова малко, че можеше да се придвижва само с подскоци. Най-любимото му занимание бе да скача върху нищо неподозиращите минувачи и да увисва на чорапите им. Затова Лоти беше вдигнала краката си върху капака на един сандък.