С поглед, изпълнен със съмнение към Хейдън, Джордж се наведе и й пошепна:

— Ако не можете да се понасяте двамата, винаги можеш да го отровиш.

Въпреки изопнатите си нерви Лоти се изсмя. Никой от двамата не беше забравил как десетгодишната Лоти в пристъп на сляпа ревност беше опитала трайно да отстрани Стърлинг от живота на сестра си, като сложи в сладкиша му отровна мухоморка.

— Ако се съди по репутацията на маркиза, много по-вероятно е той да ме отрови — отговори тя. Брат й силно я потупа по раменете. Въпреки че отношенията им бяха смесица от неприязън и симпатия, той най-добре от всички я познаваше. И най-много я обичаше. Тя знаеше, че той се срамува, но въпреки това го прегърна. За нейно учудване Джордж не се отдръпна, когато го целуна, а й отговори с още по-силна прегръдка.

— Трябва да се радваш за мен — прошепна на ухото му тя. — Не се случва всеки ден обикновена пасторска дъщеря да стане съпруга на маркиз.

Джордж дръпна една от къдриците й.

— С теб никога не е било просто.

— А това точно е основанието да не се притеснявате за мен. Аз ще го накарам да ме обича.

— Разбира се — увери я Джордж. Той колебливо я пусна и кривата му усмивка отново изрази безпокойство.

След това се приближи Куки и й даде едно завито във восъчна хартия пакетче. По топлината и по аромата на подправки, който се разнасяше от него, Лоти разбра, че това са току-що изпечени медени бисквити. Въпреки зачервения си нос, Куки прегърна Лоти с обичайната си сърдечна усмивка.

— Ако този красив мошеник не се грижи добре за моето агънце, ще му направя от ония мои овесени бисквити, да знаеш.

Лоти избухна в смях. Прословутите овесени бисквити на Куки бяха толкова твърди, че и великан можеше да си счупи зъбите.

Когато готвачката се отмести и започна да бърше сълзи в престилката си, настъпи моментът, от който Лоти най-много се страхуваше. По време на дългото сбогуване бе успяла да запази бодро настроение. Но когато се обърна към Стърлинг и Лора, очите й блестяха подозрително.

Лора бе поела върху крехките си плещи отговорността за малкото семейство, когато самата тя бе едва на тринайсет години. Въпреки това никога не показа на Лоти и Джордж, че за нея това е тежко бреме и досадно задължение.

Лора бързо и нежно прегърна Лоти. Очите й бяха сухи.

— Ако имаш нужда от мен, достатъчна е само една дума и веднага ще дойда.

— Тогава трябва да си стягаш багажа — отговори Лоти. — Винаги се нуждая от теб.

Когато Лора отстъпи назад и потърси утеха в прегръдките на Даяна, Стърлинг постави ръка на рамото на Лоти. Устните й се разтрепериха и тя се помъчи да се усмихне.

— Обещавам ти да бъда най-добрата съпруга, каквато можеш да си представиш. Този път ще ви накарам да се гордеете с мен, обещавам.

Стърлинг поклати глава и неговата усмивка също не беше съвсем уверена.

— Винаги ще бъдем с теб, кукличке, винаги.

И когато нежно я целуна по челото, цялото семейство потъна в неловко мълчание.

Стърлинг отново се отдръпна. Джордж й подаде котката. Не й оставаше нищо друго, освен печалният лакей да й помогне да се качи в каретата и да изчака съпругът й да заеме мястото си до нея.

Хейдън даде знак на един слуга, който държеше за поводите красив жребец. Когато Хейдън го възседна, дори и приятелят му Нед остана учуден.

Хейдън застана до отворената врата на каретата.

— Никога не съм можел да понасям тясното пространство вътре — обясни той. — Мисля, че няма да ви пречи, ако яздя.

— Разбира се, че не — отговори тихо Лоти и погали котката в скута си. — Мистър Скокльо е компанията, от която се нуждая.

Не можеше да разбере защо съпругът й постъпваше така.

Тя знаеше, че я избягва, когато настояваше да язди много мили на гърба на коня, вместо да пътува в сравнителното удобната карета. Дебелата кадифена тапицерия омекотяваше друсането. Лоти се наведе навън и почти си изкриви врата, за да хвърли бегъл поглед към новоизпечения си съпруг. Тя не можеше да не признае, че фигурата му върху гърба на коня е много красива. Наметката му се вееше от вятъра, а с разрошената си коса изглеждаше толкова мрачен и див, също като злодея в нейния разказ „Подлият пастор от Девъншир“. В края на трагичната история героинята на Лоти беше решила да се хвърли от най-високата кула на манастира, вместо да жертва добродетелта си заради похотливия църковен служител. Лоти можеше само да се надява, че от нея не се изисква такава жертва.

Пръстите я засърбяха, толкова се нуждаеше от мастило и хартия, за да обрисува Хейдън, но те бяха някъде из багажа. Тя познаваше опасностите, които криеше писането в движеща се карета. Преди време изля от разсеяност цяло шише мастило върху чисто новото сако на Джордж. В продължение на две седмици брат й отказваше да разговаря с нея.

Като се помъчи да преодолее пристъпа на меланхолия, тя се настани удобно на седалката. Бяха изминали вече много часове и много мили, но думите за раздяла, изказани от семейството, все още звучаха в ушите и. За пръв път в живота си се почувства напълно сама. През първите години от смъртта на родителите й тя винаги имаше до себе си Джордж и Лора. Сега нямаше никого. Котаракът върху скута й потърка главата си в ръката й, като че ли искаше да й напомни, че това не е напълно вярно.

Тя го почеса под брадичката и той замърка.

— Ти си едно мило същество, въпреки че не можеш да говориш.

Тя облегна глава и се опита да задреме, за да минат по-бързо безкрайните часове. Но преди да затвори очи, забеляза под седалката отсреща полиран месинг. Наведе и разпозна сандъчето, което видя на писалището в дома на Хейдън и което той затвори бързо, щом тя влезе в стаята. Какво ли се криеше там, та той не се бе осмелил да го даде при слугите или да го изложи на вятъра и дъжда извън каретата?

Тя се запита какво ли ще е толкова ценно за един мъж, за който се говори, че е циник и убиец. Тя погледна крадешком през прозорчето.

Хейдън яздеше далеч напред, изложил широките си рамене на вятъра.

Лоти не искаше да се поддаде на изкушението, упрекна се и здраво стисна ръце в скута си. Тя беше вече лейди, маркиза. А една маркиза не би трябвало да рови в нещата на другите, независимо от това колко съблазнителна беше възможността.

„Добродетелта сама по себе си е награда“ — прошепна няколко пъти тя. Може би щеше да повярва в любимия израз на мис Търлигър, ако достатъчно често го повтаря.

Като че ли за да я изпита, лъч слънчева светлина се промъкна през прозореца на каретата и накара медения обков да заблести като златен. Лоти стисна устни и безмълвно изстена. Да беше Парсифал, в този момент и Светият Граал не би й изглеждал по-съблазнителен.

Като захвърли уплашения котарак върху седалката до себе си, тя коленича на пода и извади продълговатото сандъче от укритието му. Прокара ръка по капака и установи, че е заключено.

И тъй като разполагаше с известен опит да си пъха носа в непозволени неща, Лоти извади една игла от шапката и се опита да отключи. Тя така беше погълната от работата си, че не забеляза как каретата спря да се люлее. Вратата се отвори и един мъж се изкашля насреща й.

Тя застина, осъзнала факта, че съпругът й е зад гърба й. Благодарна на широката си пола, тя ритна сандъка и той зае предишното си място под седалката.

Триумфално вдигнала иглата от шапката, тя каза през рамо на Хейдън:

— Падна ми една игла от шапката. Но си я намерих.

— Цяло щастие — отговори той проточено и погледна творението от панделки и цветя върху главата й. — Не трябва в никакъв случай да загубим тази шапка.

Преди да добави още нещо, погледът му падна върху червенокафявия котарак, който се беше разположил като дебел паша върху седалката.

С намръщено чело наблюдаваше животното.

— Не може да бъде — каза той. — Бих се заклел, че котаракът беше черен.

Лоти зае мястото на седалката срещу него.

— Навярно е оптична измама. Светлината не е била силна и Кратунчо е изглеждал по-тъмен.

— Кратунчо ли? Мислех че името му е Мистър Скокльо?

— Ама разбира се! Мистър Скоклив Кратунчо.

Котката се изпъна и изглеждаше толкова дебела и мързелива, че беше невъзможно да си представиш как би изпълнявала такава напрегната дейност като скачането.

Хейдън пое дълбоко въздух и потърка врата си под яката.

— Спрели сме на пощенска станция, за да сменим конете. Мислех, ще искате да се освежите. — Той кимна към кошницата до нея и в очите му засветиха весели пламъчета. — Разбира се, може и да споделите с мен провизиите си.

— О, не! — Лоти се спря на вратата. — Ще си ги оставя за после, Куки ми е направила само една порция. — Тя пое подадената ръка и докато слизаше от каретата, почувства топлината й през кожената ръкавица. Почти бе стигнала до вратата на странноприемницата, когато усети, че той не я последва.

— Няма ли да дойдете и вие? — обърна се към него тя. Той гледаше в каретата с угрижено лице.

— Нещо изгубих апетит.

Когато Лоти след известно време се запъти към каретата, решена да изнесе незабелязано кошницата, докато Хейдън е зает в конюшнята, вида, че и кошницата, и Кратунчо бяха там, където ги бе оставила. Само тайнственото сандъче беше изчезнало.

Лоти се опита да не мисли за нощта, която предстоеше. Когато обаче сенките на храстите се удължиха и започна да се стъмва, а преминаващите покрай прозореца полета се оцветиха във виолетово и сиво, осъзна, че този ден не можеше да трае вечно, а с това и нейната невинност. Когато стигнеха странноприемницата, в която щяха да пренощуват, от нея се очакваше да легне в едно легло със съпруга, на когото току-що се беше заклела, както всички булки по света.

Хейдън щеше да отпрати слугите и да се погрижи да не бъдат смущавани. Нямаше да има слуга, който да подготви банята, или прислужничка, която да й помогне в обличането. Навярно възнамеряваше сам да поеме тези задължения. Неясно си представи как той откопчава едно по едно перлените копчета на корсета й и го разтваря, а под нежната коприна се открива бледото очертание на гърдите й.