Сплела топли пръсти в тези на маркиза, Лоти почувства как се изчервява.

— Момент — взе думата Хейдън и пристъпи напред. — Не мога да търпя, когато поставяте под съмнение честта на една млада дама.

— Не вашата чест, а липсата на такава ми създава грижи — отговори гневно Стърлинг. — Не считам за необходимо да я обсъждаме тук. Тази възможност ще имаме най-добре на полето на честта.

— Дойдох да ви съобщя, че дуелът е излишен — обясни Хейдън.

За момент Стърлинг мълчаливо го изучаваше, преди да отговори хладно:

— Навярно сте прав!

Когато взе от ръцете на Адисън кутията и отвори капака, Куки изпищя, Лора падна в ръцете му, а той с усилие се откъсна от ръката на съпругата си. Стърлинг взе един от заредените пистолети и се прицели в сърцето на Хейдън.

Въпреки че нито един мускул на трепна по лицето на маркиза, Лоти застана пред него, за да го защити с крехкото си тяло.

— Скрий оръжието, Стърлинг. Намеренията му са почтени. Той дойде, за да поиска ръката ми.

Стърлинг бавно отпусна пистолета, без да изпуска от поглед лицето на маркиза.

— Вярно ли е това?

— Да! — отговори Хейдън.

— Как така променихте решението си? Преди няколко часа, когато разговарях с вас, вие ми се заклехте, че никога няма да се ожените.

Ръцете на Хейдън прегърнаха раменете на Лоти и тя потрепера от силата им.

— Не знаех колко убедителна може да бъде вашата балдъза.

Стърлинг отправи поглед към Лоти:

— Какво става с теб? Навярно следващото, което ще ми съобщиш е, че си влюбена до ушите в него.

Лоти беше благодарна, че Хейдън не може да види лицето й, когато погледна настойника си право в очите и каза:

— Много продължителни и щастливи бракове са изградени върху доста по-стабилни основи, отколкото е любовта.

Стърлинг отпусна рамене и се предаде. Не можеше да се отметне от думите си. Подаде пистолета на изненадания Адисън и се обърна към Хейдън:

— Елате с мен, Оукли. Да поговорим в салона.

Когато вратата се затвори зад двамата мъже, Лоти погледна към Лора. Сестра й я наблюдаваше с изпълнени със сълзи очи.

— О, Лоти, какво направи пак?

Лоти изпъна рамене и се насили да се усмихне:

— Май хванах в мрежите си един маркиз.

5

Той не отстъпи. Щях да бъда негова жена, а не на някой друг…

— Маркиз Оукли — съобщи прислужникът, когато се появи на вратата. Въпреки че набръчканият стар слуга успя да запази безизразно лицето си, рунтавите му бели вежди се бяха извили нагоре, като че ли предчувстваха опасност.

Точно в този момент, когато Хейдън Сент Клер влезе в салона за пушене в градската къща на Нед Таунсенд в Кенсингтън, от устата на Нед излизаха кълба цигарен дим. Въпреки че се опита набързо да събере разпръснатите по масата клюкарски издания и вестници, беше много късно да направи повече от това, да се облегне върху тях и да ги закрие с тялото си, като се надяваше, че по този начин отвратителните статии щяха да останат незабелязани.

— И така, най-накрая се реши да ме посетиш — каза Нед и се усмихна. — Все пак добрите ти маниери не са чак толкова потънали в прах от липсата на употреба, както се страхувах. На какво дължа честта на твоето посещение? Мислех, че днес рано трябваше да отпътуваш за Корнуол. А сега е късен следобед.

— Отдавна бих бил на път, ако не беше ти със своите пъклени планове — отговори Хейдън с леден поглед в зелените си очи.

Нед не смееше да попита дали точно същото беше видял Филип на поляната на Уимбълдън Комън преди почти пет години.

Видът на Хейдън беше в пълно противоречие с късата подстригана коса на Нед, с колосания шал и блестящите месингови копчета. Ботушите на му бяха протрити по върховете и поне от три години излезли от мода, шалът му беше небрежно и накриво завързан. Носеше широко сако, което висеше около сухото му тяло, като че ли доскоро беше гладувал. Както обикновено бобровата му шапка се намираше в ръката му, вместо на главата и поради това косата му беше разрошена от вятъра. Въпреки благородническото му потекло от него винаги лъхаше на нещо диво и нецивилизовано, което благородните дами, както и леките момичета, намираха за неотразимо. Когато бяха принудени да избират между Хейдън, Нед и Филип, безусловно винаги предпочитаха Хейдън.

Както беше направила и Жюстин.

С невинна физиономия Нед посегна към цигарите си.

— Не разбирам за какво говориш?

— Не се преструвай, че си единственият в Лондон, който не е чул за провала от последната нощ. — Погледът на Хейдън се спря върху вестниците и той стисна зъби. — Както виждам, вече си информиран.

Преди Нед да успее да докаже обратното, Хейдън издърпа „Таймс“ изпод лакътя му. Вдигна го срещу ярката слънчева светлина, струяща в помещението през високия прозорец с арка, и с драматично задоволство прочете големите заглавия: „Ново престъпление и жертва на страстта на маркиза убиец“. Нед се отдръпна и се отпусна върху един стол, а Хейдън взе други два вестника и зачете „Маркизът убиец затрива с целувка една невинна“.

— О, не трябва до отминем и написаното в „Сейнт Джеймс Кроникъл“, бастиона на всевластната журналистика „Дебютантка преживя обсебващата прегръдка на господаря на смъртта“.

— Господаря на смъртта — повтори замислено Нед. Не намираш ли, че това звучи много по-поетично, отколкото „маркизът убиец“?

— Хейдън захвърли вестниците върху масата.

— Надявам се, че си доволен. Този боклук определено се купува много повече от мемоарите на Хариет Уилсън.

Нед се наведе, за да изтръска пепелта от цигарата си в една медна купа, оформена като крак на слон.

— Неприятен инцидент. Но не виждам каква е моята вина.

— Виновен си, защото без теб нищо нямаше да се случи. След като улових това момиче, което се промъкваше през градината ми, я помислих за една от пеперудките на мисис Макгоуън и, че ти си я изпратил.

Нед остана с отворена уста и цигарата му увисна. Преди да е паднала, той я улови между палеца и показалеца и се облегна на стола, неспособен да възпре смеха си.

— О, небеса. Това е прекрасно. Бедното малко същество. Моля те не ми казвай, че си…

— Разбира се, че не съм — изръмжа Хейдън. Въпреки твърдението си, се затрудни да погледне Нед в очите, а Нед го наблюдаваше с особен интерес. — Не водя в леглото си всяка жена, която почука на вратата или на прозореца ми.

— Ако беше го направил, нямаше да си в толкова лошо настроение. — Нед постави пръст върху „Таймс“. — И така, кое е това момиче? Вестниците предполагат няколко, но не са се осмелили да споменат името й.

Хейдън седна в едно тапицирано със сатен кресло и скръсти крака.

— Карлота Ан Фърли — каза той и изговори името така, като че ли с него подпечатваше своята гибел.

Въпреки че Нед отново се опита да прикрие веселото си настроение, очите му отново заблестяха от смях.

— Малката Лоти Фърли? Дивачката от Харфордшир, в целия й блясък?

Хейдън го изгледа подозрително.

— Вече си чувал за нея?

— Разбира се, едва ли ще намериш човек в Лондон, който да не е чувал за нея.

— Нищо не разбирам. Как така е известна, след като още не е представена в обществото?

— А откъде знаеш, че не е била представена? — осведоми се Нед и не можа да скрие смеха си.

— Тя ми разказа, че по време по-предишния сезон е била в Гърция със семейството си, а предишния се е разболяла тежко от шарка.

Нед изсумтя критично.

— По-скоро се е разболяла от неловко положение. Навярно настойникът й искаше да изчака, докато затихнат клюките около първия й дебют. — Като видя с какво внимание го слуша Хейдън, Нед се облегна на креслото и продължи: — Девънбрук я доведе в града за сезона, когато тя беше на седемнадесет и бе твърдо решен да я въведе в обществото. Преди бала, който бе организирал в чест на дебюта й, както е прието, искаше да я представи в двора.

Сега беше ред на Хейдън да изсумти. И двамата добре знаеха, че крал Джордж бе запазил навика на някогашния Уелски принц и използваше всяка възможност да отнеме девствеността на хубавите дебютантки, които се стремяха да му се харесат.

Нед продължи:

— Представи си, как милата Лоти, сред рояк развълнувани млади дами, чака на опашка да бъде повикана при краля. Когато й дошъл редът, тя пристъпила към нашия благороден суверен. Нежният й бюст бил украсен с изящни диаманти, с които може да се подкупи всеки крал, а щраусовите пера, с които била украсена прическата й, се поклащали смело при всяка нейна крачка. Когато прихванала полите си, за да направи реверанс, се доближила твърде близо до краля и погъделичкала с перата носа на бедния Джордж. Той започнал да киха, а копчетата на жакета му се скъсали. — Нед сви рамене. — Разбира се, това не би се случило, ако не се е бил натикал в тесния вечерен костюм като салам в черво.

— Момичето не е виновно за безмерната разгулност на негово величество.

— Една оценка, която и негово величество очевидно споделял, защото, за облекчение на всички и особено на младата дама, той започнал да се смее. Когато слугите пълзели по земята да събират копчетата, той забелязал златно пламъче. Безцеремонно бръкнал в недокоснатите дотогава дълбини на деколтето на мис Фърли.

— По дяволите! — изкрещя Хейдън, опря лакти на облегалката на стола и закри с ръка очите си, сякаш искаше да се скрие от онова, което следваше да се случи.

— И когато уплашената мис Фърли почувствала как подобният на наденица кралски пръст опипва прелестния й млад бюст, тя защитила добродетелта си като истинска дама.

Хейдън изгледа Нед през пръстите си.

— Само не ми казвай, че му е ударила шамар.

— Разбира се, че не. — Нед още повече се ухили. — Ухапала го.

Хейдън отпусна ръка.

— Какво, ухапала краля?

— И то доста силно, както ми разказваха. Били необходими три седмици, за да изчезнат следите от перлените й зъбки по ръката му.