Още преди няколко часа бе свалил влажната й нощница и сега Никол бе гола под палтото. Той бързо го съблече и я зави добре с топлите завивки. След това отиде до камината и запали огъня.

Последните й думи още звъняха в ушите му. През целия остатък от пътуването до Клейбъроу не бе спрял да ги чува. Не те мразя, Ейдриън, обичам те. Знаеше, че тя не го мисли наистина. Нали?

Страхуваше се да се надява. Ако това бе истина, той щеше да бъде най-щастливия мъж на земята.

Огънят се разгоря и Ейдриън излезе от стаята, като отправи един последен дълъг поглед към своята спяща съпруга. Отиде в своите покои, където го очакваше Рейнард, и му подаде наметалото си.

— И аз бих желал една вана и нещо за ядене.

— Вече съм приготвил банята, Ваша светлост. А Удуърд отиде за вечерята.

Ейдриън изведнъж стана неспокоен. Потупа хрътката си, която се бе спуснала да го посрещне, но го направи несъзнателно, все още обзет от мисълта за Никол. Удуърд се появи на вратата с масичка на колелца, вкара я в стаята и със замах разпъна покривката.

— Първо вана ли ще вземете, Ваша светлост?

— Абсолютно — отвърна Ейдриън. Не помнеше някога да е бил по-мръсен.

— Преди да отидете в банята, ще ми позволите ли, Ваша светлост, да ви уведомя, че имате посетител? — попита Удуърд.

Ейдриън тъкмо разкопчаваше ризата си.

— Какъв посетител?

— Пристигна съвсем неочаквано вчера, малко след като заминахте. Нямаше покана и щях да го отпратя в странноприемницата Боршийд, но тъй като идваше чак от Америка, реших, че ще е по-добре да го настаня в една от стаите за гости на четвъртия етаж.

— Да не е куриерът, когото пратих в Бостън? — рязко попита Ейдриън. В гърдите му трепна лъч надежда.

— Не, Ваша светлост. Името му е Стоун, но не пожела да каже за какво ви търси. Мистър Стоун в момента пие бренди в библиотеката на четвъртия етаж. Мога да му кажа да ви изчака там, докато се навечеряте или пък да му кажа, че ще го приемете утре.

Кръвта нахлу в главата на Ейдриън и за пръв в живота му, му прималя.

— Ваша светлост? Да не сте болен?

Той се съвзе, обърна се и се втурна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала и зарязвайки Удуърд да гледа слисано след него. Баща му бе дошъл. Не можеше да повярва. Нямаше да повярва, докато не го видеше с очите си.



Ейдриън Стоун разглеждаше разсеяно колекцията от книги в библиотеката — едната от библиотеките в дома на херцога. Чувстваше се дяволски неловко. Не биваше да идва. Сега вече го знаеше със сигурност.

Тревогата от предстоящата среща със сина му, която ставаше все по-силна с всеки нов ден от дългото прекосяване на Атлантика, беше нищо в сравнение с това, което усещаше сега. Знаеше, че синът му е херцог, но нямаше начин да бъде подготвен за шока от неговото имение, за Клейбъроу.

Очаквал бе навсякъде да има лукс, да. Очаквал бе да види богатство. Но такъв дом, достоен за кралска особа от миналия век на пищен разкош, дом с размери и осанка на дворец, никога не беше очаквал. В душата му отново нахлуха всички съмнения и въпроси. Той беше обикновен човек. Баща му бе обущар, а майка му — шивачка. Гледаше на себе си като на морски капитан, а не като на корабен магнат. Носеше скъпи, шити по поръчка дрехи, ала се чувстваше не на място в тях и хиляди пъти предпочиташе моряшкия вълнен пуловер и мушамата за дъжд. Дори тази малка библиотека го бе поразила, защото в действителност тя съвсем не беше малка.

Що за човек бе синът му? Ейдриън Стоун много се страхуваше, че е надменен, арогантен младеж, който ще го сметне за недостоен да му бъде баща.

Някакво раздвижване при отворената врата го накара да спре да разглежда рафтовете и да се обърне. Висок, добре сложен мъж стоеше на прага, скрит наполовина в сянка. После влезе в стаята.

В мига, в който светлината го обля, Ейдриън Стоун разбра, че това е синът му. Лицето му бе същото като на Изабел. Неспособен да се помръдне, останал почти без дъх, той впери поглед в мъжа — порасналия мъж, — който бе негов син.

Херцог Клейбъроу също го гледаше втренчено.

Стоун забеляза, че макар да бе наследил повечето от поразителните си черти от своята майка, синът му има мастна и ъгловата челюст като неговата, и това го спасяваше да не е прекалено красив. А очите, очите му бяха същите златисти кехлибари като неговите собствени. Приликите обаче не свършваха дотук Херцог Клейбъроу притежаваше още и огромния ръст, и мощната фигура на своя баща.

И тогава Стоун съзря дрехите. Видя мократа копринена риза и изцапаните бричове. Видя ботушите, покрити с кал и опръскани от дъжда. Погледът му се върна на лицето на сина му. Нямаше нищо контешко в дрехите на този човек — нямаше нищо контешко и в лицето му. Синът му бе мъж във всеки смисъл на думата, мъж, който, ако се съди по вида му, бе имал невероятно дълъг и тежък ден.

Облекчение изпълни сърцето на бащата.

Херцогът също бе зает с наблюдение. Не можеше да откъсне ококорения си поглед от другия мъж. Баща му бе тук. Неговият баща.

Минаха няколко безкрайно дълги мига. Накрая Ейдриън се отърси от замайването си.

— Не очаквах разследването ми да даде толкова светкавичен резултат.

Стоун се поколеба. Културните обноски на другия мъж го изненадаха и отново му припомниха, че двамата принадлежат не само към различни страни, а и към различни класи. Тревогата му се върна с нова сила.

— Как можех да не пристигна веднага?

Ейдриън затвори вратата и влезе в стаята.

— Трябва да се извиня, че не бях тук, когато сте пристигнал.

Стоун махна с ръка.

— Очевидно не бях очакван.

Двамата мъже изпаднаха в неловко мълчание. Наруши го Ейдриън.

— Ще желаете ли още едно бренди? — попита той, като прекоси стаята и отиде до шкафчето с напитки.

— Може би ще ми дойде добре — измърмори Стоун.

Ейдриън старателно напълни чашата на баща.

— Видяхте ли се с Изабел? — Въпросът бе зададен автоматично, без задни мисли. Просто трескаво се опитваше да намери тема, с която да разчупи леда помежду им.

— Не.

Изненадан, Ейдриън вдигна поглед и видя през лицето на баща му да преминава тъмен облак. Разбра, че трябва да спре, разбра, че трябва да остави въпроса за майка си, въпреки че резкият тон на баща му го озадачи. След толкова много години очакваше от него безразличие, но не и гняв.

Той приближи до другия мъж и му подаде брендито. Когато физическото разстояние между тях се стопи, двамата се сковаха и замълчаха, застанали лице в лице и вперили погледи един в друг.

— Мътните да го вземат! — възкликна накрая Ейдриън. — Това е дяволски неловко. Как по дяволите се посреща един отдавна изчезнал баща?

Стоун изведнъж се разсмя.

— По дяволите, точно така! — възкликна той. — Слава богу, че можеш да ругаеш!

Ейдриън също се усмихна обзет същото от нервно напрежение.

— Искате да ругая?

— Не че искам — каза Стоун. Усмивката му постепенно се стопи. — Просто се чудех дали разговорът ни ще продължи все така официално.

— Ние англичаните сме пословични с това, че държим на официалностите — отбеляза Ейдриън.

— Да, но ти си наполовина американец.

Ейдриън спря да се усмихва. Накрая устните му се смекчиха.

— Много исках да ви видя — призна той. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Кой баща не би дошъл в подобна ситуация? — попита чистосърдечно Стоун.

— Мнозина, предполагам.

Стоун се досети какво става в душата на сина му.

— Винаги съм мечтал за син. Нямам деца. Никакви. Всъщност — той се усмихна — досега нямах.

Тази усмивка каза на Ейдриън всичко. Вече знаеше от Изабел, че Ейдриън Стоун е пълната противоположност на Франсис, но тайно се бе страхувал, че бащинството няма да означава почти нищо за един чужд човек, който просто го бе заченал. Това обаче не беше така. Баща му бе щастлив да открие, че има син. Беше дори повече от щастлив, ако можеше да се съди по бързината, с която бе пристигнал в Англия.

— А аз винаги съм искал да имам баща като всички други момчета — призна Ейдриън.

Стоун го погледна.

— Та ти имаше баща.

Лицето на Ейдриън потъмня.

— Нямах баща. Франсис е знаел истината. Аз обаче не я знаех, затова и никога не разбрах защо ме мрази. Изпитах най-голямото облекчение в живота си, когато майка ми ми каза.

Стоун се намръщи.

— Тя трябваше да ти каже много по-рано. Трябваше да каже и на мен.

Ейдриън усети обвинителния тон в гласа му и го погледна.

— Тя си има причини за това.

Стоун веднага долови синовната лоялност в тона му и се овладя. Ако обвинеше Изабел, щеше да отблъсне собствения си син. А той болезнено копнееше да го направи свой приятел.

— Миналото си е минало. Благодарен съм, че доживях този ден — да видя собствения си син, от плът и кръв.

Ейдриън се усмихна.

— И аз чаках този ден. Изабел ми е говорила за теб само веднъж, но даде да се разбере, че ти си всичко, което Франсис не беше.

— Толкова ли беше лош? — попита меко Стоун.

— Беше пияница и хомосексуалист, който мразеше не само мен, а и жена си. Беше страхливец и тиранин. Тормозеше ни и двамата, докато не станах по-голям и по-силен от него.

Стоун се ужаси. Изведнъж си представи ясно Изабел преди близо тридесет години — изящна, горда и възхитително красива, представи си как съпругът й я бие, представи си малкото момче, хванато за полите й. Ала бързо се отърси от състраданието, което не искаше да изпитва, не и към нея, и съсредоточи вниманието си върху своя син.

— Може би някой ден ще ми разкажеш за живота си.

— Може би. — Ейдриън се извърна.

Стоун разбра, че е прекалил, че е избързал. Той беше прост човек; синът му бе сложна и объркваща личност. Но независимо от ужасното си детство, очевидно бе станал силен и достоен мъж. Нямаше начин човек да поговори с херцог Клейбъроу без да усети неговата добродетел и сила.