Реджина беше шокирана.

А Никол зарови лице в шепите си и почти се поддаде на безкрайната мъка, която тъй упорито отказваше да почувства. Реджина изведнъж се втурна към нея и я прегърна.

— Извинявай — прошепна тя. — Права си, това си е твоя живот. Аз просто те обичам и искам да бъдеш щастлива.

После я пусна.

Никол изтри сълзите си и успя да кимне.

— Какво щях да правя без теб? И без Марта? Моля те, моля те, бъди на моя страна. Моля те, не ставай негова съюзница.

Реджина прехапа устни. С много сериозно и загрижено изражение, тя кимна в знак на съгласие.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Не. — Никол си пое дълбоко дъх и след това събра сили да се усмихне. — Така се чувствам по-добре. И в мига, в който изпратя този брак окончателно в миналото, ще стана нов човек. Ще се върна в Драгмор. Животът ми ще стане отново такъв, какъвто беше и аз ще бъда щастлива като преди.

Усмивката й обаче бе прекалено весела. Реджина я погледна тъжно.

— А как смяташ да изпратиш него в миналото?

Никол не посмя да отговори откровено, не смееше дори да си помисли как и дали въобще ще успее да стори подобно нещо.

— Предполагам, че мъж с неговата власт лесно ще може да получи развод.

— Развод!

Тя кимна.

— Този брак беше грешка още от самото начало. Изпратих на Ейдриън писмо, в което моля за развод.

33

Той зачете писмото отново. Не за втори или трети път. Беше го чел вече толкова пъти, че го знаеше наизуст. Думите пак се размазаха пред очите му. Сълзите му бяха и от щастие, и от мъка. Мили боже, имаше син.

Уважаеми господине,

Аз съм синът на Изабел де Уорън Бракстън-Лоуъл. Мога само да се надявам, че след толкова много години, вие още помните моята майка и това, което се е случило помежду ви. Наскоро тя ми довери истината. Бях шокиран, както сигурно ще бъдете и вие, защото тя ми разкри не само че навремето ви е познавала, а и че сте моят истински баща. Надявам се да ви открия жив и здрав и да се запозная с вас — разбира се, когато ви е удобно. Срещата може да се състои или във вашата страна, или у нас, в Англия.

Дотогава оставам искрено ваш:

Ейдриън де Уорън Бракстън-Лоуъл, девети херцог Клейбъроу

Той сгъна протритото писмо много внимателно, защото хартията вече бе почнала да се къса, и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Имаше син.

Въпреки че бяха минали седмици, откакто Ейдриън Стоун научи поразителната новина, той още не можеше да дойде на себе си от откритието. Все още бе зашеметен от вестта, че има син. Син, който се надяваше да се срещнат.

Самият Ейдриън Стоун нямаше търпение този ден да настъпи.

Както винаги напоследък, мислите му бяха заети с една единствена тема — синът му. Не спираше да размишлява над това. Тонът на писмото бе толкова официален и учтив, че Ейдриън не можеше да си представи лицето на човека, който го е писал, нито лък неговите чувства. Дали синът му просто спазваше етикета, като се обръщаше към него като към непознат — какъвто си и беше в действителност, — или бе предпазлив? Дали гореше от желание да се видят, или просто го глождеше любопитство, дори изумление? Може би даже беше сърдит? Той е деветият херцог Клейбъроу. Очевидно доскоро бе смятал за свой баща осмия херцог Клейбъроу. Дали истината не го е разгневила? Може би дори се чувства застрашен? Ейдриън Стоун не познаваше много английски благородници, но знаеше колко много държаха те на синята си кръв и титлите си. Съвсем ясно бе, че сега титлата на сина му лесно може да бъде оспорена от братя, братовчеди, чичовци и всякакви други близки и далечни роднини.

Каквато и да бе причината обаче, синът му беше поискал среща в Америка или в Лондон. Стоун дори не си направи труда да отговори. Още в деня, в който писмото пристигна в бостънския му дом, той се бе качил на първия кораб за Англия.

Загледа се във високите лондонски покриви и кули, които постепенно се очертаваха на хоризонта. Обшития в метал параход навлезе в Темза, обвит в облак пара. Беше мразовит сив ден и ръмеше, но Ейдриън Стоун бе свикнал на студен климат и не усещаше нито студа, нито влагата. Разхлаби връзката си, защото се чувстваше много неудобно, пристегнат от възела и костюма. През всичките 60 години от живота си вероятно бе слагал костюм не повече от десетина пъти.

Радостта заплашваше да го задуши, заливаше го на горещи вълни, внезапни и всепоглъщащи. Имаше син. Синът му бе херцог Клейбъроу. Мечтата бе станала реалност.

Той нямаше деца. Така и не се беше оженил. Поискал бе да го стори само веднъж през целия си живот, един единствен път бе обичал жена достатъчно силно, за да пожелае да се ожени за нея. Това обаче беше останало прекалено далеч назад в миналото. Нямаше склонност да изпада в самосъжаление; не бе съзерцателен тип, а човек на действието. Винаги обаче бе съжалявал, че остана без деца.

А сега той имаше син. Син, който също като него току-що бе научил за съществуването му. Стоун отново се зачуди какъв ли е синът му. Дали е твърде горд или прекалено възпитан, за да разкрива чувствата си в писмо до един непознат, който се бе оказал негов баща? Ейдриън Стоун също бе много горд човек, но и много добре знаеше кога да преглъща гордостта си. От друга страна, той никога не се бе съобразявал с общоприетите правила. У него нямаше и една снобска жилка, но от тона на писмото бе почнал да подозира, че у сина му вероятно има поне няколко.

Не можеше да си представи сина си като благовъзпитан, вдървен британец със синя кръв. Ала между тях имаше още много други различия. Стоун бе построил цяла корабна империя от едното нищо, само с чиста решителност, желязна воля и собствените си здрави, възлести ръце. Хората, които го срещаха, дори не подозираха, че пред тях стои преуспяващ магнат. В компанията работеше с ръкавели, като всеки обикновен чиновник. Маниерите му бяха открити и фамилиарни, въпреки че бързо се ядосваше, ако служителите му не влагаха в работата всичко от себе си. Когато имаше възможност, винаги бягаше от кабинета, за да поеме командването на някой от своите кораби, плаващи към далечни пристанища. Любовта му към морето се бе родила още когато беше малко момче — за пръв път беше излязъл в открито море едва тринадесетгодишен. Никога не се бе задържал за дълго прикован към бюро. Беше човек на откритите пространства, на морето. Морето бе неговия живот, неговата любов.

Той се помъчи да се подготви за неизбежното. Синът му бе не просто аристократ, а херцог. Нямаше нужда да го познава, за да е сигурен, че вероятно никога не си е помръдвал пръста да свърши някоя работа, дори и за себе си. Много му беше трудно да се примири с тази мисъл. Самият той бе стигнал до върха, но беше тръгнал от дъното, без да се страхува от какъвто и да било тежък труд. Сега обаче трябваше да приеме факта, че синът му навярно няма представа какво е да се изпотиш от работа, че може би презира труда. Добре, ще го приеме, няма да го съди.

Дали обаче синът му нямаше да съди него самия!

Молеше се в писмото да има просто вежлива официалност, а не хладно безразличие или високомерен снобизъм. Но въпросът си оставаше — въпрос, който го преследваше още от мига, в който узна титлата на своя син. Дали синът му ще може да го приеме, него — простия отруден човек, предпочел да стане морски капитан?

При тази мисъл стомахът му се сви. В живота си се бе страхувал от много малко неща, но вероятността синът му да го отхвърли го плашеше. Страхуваше се, че синът му ще го гледа отвисоко, надменно. Беше виждал достатъчно благородници, англичани и европейци, за да знае, че те се смятат за нещо повече от обикновените хора, че са сноби.

Колкото нетърпеливо очакваше срещата им, толкова и се страхуваше от нея.

Веднага хвърли вината за тези тревоги върху Изабел. Ако знаеше, че има син, той щеше да поиска правата върху него, и то с пълно основание. Детето нямаше да отрасне по салоните на богатата висша класа на Англия, а по палубите на морските кораби. Щеше да научи стойността на тежката работа и да бъде горд от себе си, а не от някаква си проклета титла.

Но това не бе станало. И то заради Изабел, която му бе отнела собствения му син. Изабел, която го бе мамила през всичките тези години.

Изпълни го гняв.

През цялото това време, тя бе крила сина му от него. Изабел беше единствената жена, която някога бе обичал. Така и не успя да разбере чувството й за дълг и лоялност, не разбра как е възможно едновременно да го обича истински и да го изостави, за да се върне при съпруга си, макар че, бог му бе свидетел, беше направил всичко възможно да я разбере. И въпреки това любовта му към нея не бе угаснала в продължение на почти тридесет години, въпреки мъката и разбитото му сърце. Сега обаче всичко се бе променило.

Тя бе отнела собствения му син. Не беше жената, за която я бе смятал през всичките тези години. Оказала се бе егоистична и непочтена. Беше го измамила. Съзнателно бе крила от него съществуването на неговия син. Беше му отнела собствения му син. Това бе основното и той не можеше да го пренебрегне. Ярост изгаряше сърцето му, доскоро пълно с любов. Никога нямаше да забрави. И никога нямаше да й прости.



В мига, в който херцогът прочете краткото и рязко писмо на съпругата си, в мига, в който настояването й да получи развод достигна до съзнанието му, цялото му грижливо изградено самообладание се изпари. С рев той накъса хартията на парчета и изкрещя да приготвят коня му.

Добре съзнаваше, че гневът го поглъща, че това не е подходящата реакция, но бе прекалено късно. Целият контрол, който бе успял да постигне над себе си, откакто Никол го напусна, рухна. Яростта нахлуваше във вените му, докато накрая спря да изпитва каквото и да било друго. Радваше се, че е така.