Никол бе с гръб към него. Огромен сандък лежеше на пода отворен и пълен почти догоре с нахвърляни безразборно дрехи. На леглото й имаше купища рокли, фусти, ризи, кюлоти, обувки, ръкавици, шалчета и плетени дамски чантички. Ани се суетеше край тях с тревожно изражение на лицето. Докато Никол вземаше поредния куп дрехи, момичето го видя и се стъписа. Никол хвърли купа в сандъка и също го видя.

— Мадам — каза той сковано.

Тя го стрелна с гневен поглед, но тонът й бе повече от учтив — беше официален и страшно студен.

— Ваша светлост.

После рязко се обърна и грабна нов куп дрехи. Херцогът много бавно подпря кутията до стената на пода и скръсти ръце.

— Мога ли да запитам какво правиш?

Нямаше нужда да пита, защото бе очевидно. Пелената на вцепенението започна да се отдръпва и божа прониза гърдите му.

— Не виждаш ли? — тросна му се Никол и хвърли дрехите в сандъка. — Събирам си багажа.

— Това е очевидно. Накъде си тръгнала?

Тя втренчи поглед в него. Сивите й очи блестяха като диаманти и го гледаха точно толкова твърдо.

— Напускам те.

Сега от вцепенението вече нямаше и помен. Ала херцогът цял живот се бе учил да крие реакциите си зад маска и изящно изваяните черти на лицето му не издадоха нищо.

— Напускаш ме?

— Напускам те.

— Разбирам.

Спокойствието му заплашваше да се пропука. Той бързо влезе в стаята, отправи се към прозореца и се загледа с невиждащ поглед през него, обърнат с гръб към нея. Чу, че Никол пак се захваща с багажа и пъхна дълбоко ръце в джобовете си, борейки се да овладее в желязна хватка паниката, която го обземаше. Обърна се.

— Мога ли да попитам защо?

Тя се извърна рязко.

— Как смееш да ме питаш защо!

Преди още ехото от този вик да заглъхне, Никол отиде до него с три бързи крачки и го зашлеви през лицето с все сила. От удара Ейдриън залитна назад.

Тя не се отдалечи. Чакаше със святкащи очи, готова на жестока битка с него. Той обаче никога не би наранил жената, която обичаше.

— Това е, струва ми се, четвъртия път, когато ме удряш.

— И последния.

Никакви други думи не можеха по-ясно да покажат непоколебимите й намерения. Непоколебимата й решителност. Да го напусне. Паниката бе там, прикрита под повърхността — черна мъгла, която заплашваше да го задуши, да го повлече надолу.

Когато видя, че той няма да отвърне на предизвикателството, Никол се изсмя. Дяволски язвително. С омраза. Сетне рязко му обърна гръб и затръшна капака на сандъка.

— Ани, доведи двама прислужници да свалят сандъка долу.

Ани излетя от стаята, загубила ума и дума. Дори не бе усетил присъствието й.

Ейдриън потърси у себе си повече сила, отколкото някога му бе трябвала за каквото и да било, и като по чудо намери. С привидна небрежност, той се приближи към съпругата си. Никол не помръдна и това му даде да разбере, че тя все още иска война. Ейдриън обаче нямаше намерение да се хваща на въдицата. Не и сега. Не когато бе постигнал пълен контрол над себе си.

— Предупреждавам ви, мадам — каза безстрастно той, като я хвана за брадичката с върха на пръстите си. — Ако ме напуснете сега, няма да бъдете приета отново. Никога. Достатъчно ясно ли се изразих?

От устните й се изтръгна див смях.

— Никога няма да се върна! Никога!

Ейдриън още не знаеше защо, но вече не го и интересуваше. Защото цветовете си бяха отишли и мракът отново го бе погълнал. Той бе познат, дори почти успокояващ.

— Много добре. — Той я пусна. Усмивката му бе студена. — Аз ви предупредих. Този път, мадам, вашата безразсъдна натура ще ви отведе, накъдето е решила и аз няма да ви спася.

— Добре.

Той се извъртя на пети и излезе от стаята. Вече бе повече от вцепенен, но това нямаше значение. Беше оставил зад себе си парчетата от разбитото си сърце и бе неспособен да чувства, а това устройваше херцог Клейбъроу по-добре от всичко друго.



Животът бързо възвърна нормалния си ритъм. Херцогът напълно забрави, че изобщо някога е имал съпруга, че жена му някога е съществувала. Върна се към ежедневието, което бе поддържал толкова много години. Ставаше с изгрева и се заемаше с работите на обширните си имения, които непрестанно изискваха неговата намеса. Прекарваше следобедите и вечерите затворен в кабинета си с документите или управителите си. Спеше дълбоко, без да сънува.

Само дето винаги се будеше посред нощ. И всеки път се чувстваше като шестгодишно момченце, а не като мъж, наближаващ трийсетте. В непрогледните среднощни часове го обземаше паника и тя бе истинска. Само тогава той си спомняше за Никол и я мразеше. За пореден път омразата се бе превърнала в негово убежище, в негова сила.



Седмица по-късно в Клейбъроу пристигна майка му. Посещението й бе неочаквано. Ейдриън стана от писалището си, за да я посрещне. Не се зарадва, че я вижда; тъкмо разговаряше с управителя на стопанството за дървен материал, а човекът бе пътувал цял ден от юг за тази среща. Херцогът го помоли да почака и се затвори насаме с майка си.

— Мамо, каква изненада. — Тонът му бе учтив, но нищо повече.

— Ейдриън, какво става? Чух невероятен слух! Че твоята съпруга се е настанила у семейство Сърл в Кобли Хаус!

— Моята съпруга? — сдържано повтори Ейдриън. — А, херцогинята.

Той сви рамене, очевадно незаинтересован от темата на разговора. Внезапно обаче слепоочията му запулсираха.

— Да не би да сте се скарали? Или тя само гостува на семейство Сърл? Моля се да е второто, но коя младоженка на втората седмица от брака си ще хукне да гостува на приятели и ще зареже съпруга си?

— Мамо, това е въпрос, който не желая да обсъждам. Но ще отговоря само на него и след това ще оставим тази тема. Решихме да живеем разделени.

— Да живеете разделени! — Изабел бе ужасена.

Изведнъж го обзе гняв. Беше толкова силен и поглъщащ, че едва не го повали.

— Много семейства го правят — каза той студено. — Всъщност, благодаря ти, че ми напомни. Трябва да се погрижа да й осигуря подходяща резиденция.

— Подходяща резиденция! Ейдриън, какво се е случило?

Херцогът вдигна вежди.

— Нищо. Абсолютно нищо.

Ала нещо в ума му проблесна като мълния — една мисъл, чието огромното й значение се побра в една единствена дума: всичко. Той бързо затвори очи, не желаейки да осъзнае това, което подсъзнателно вече знаеше.

— Това е абсурдно — извика Изабел. — Иди и я върни обратно. Вие двамата сте създадени един за друг! Ако тя те е напуснала, забрави гордостта си, наложи си го!

Вместо да отговори, херцогът отиде до вратата и я разтвори.

— Имам важна среща — каза той безцеремонно. — Мисля, че разговорът ни е приключен.



Никол се обличаше за вечеря. Правеше го много съсредоточено. Напоследък вършеше и най-дребното нещо с огромна концентрация. Дори и най-простите задачи, като да среши косата си или да изпие чаша чай, поглъщаха напълно мислите й. Откри, че като се концентрира изцяло върху това, което правеше, можеше да оцелява ден за ден.

Бе пристигнала неочаквано в провинциалното имение на семейство Сърл преди седмица. Марта хвърли само един поглед върху лицето й — със следи от сълзи и подпухнали очи — и избърза нагоре към стаята за гости. Тъй като нямаше какво да крие, Никол дълго плака в прегръдките на приятелката си. Между изблиците на сълзи имаше и такива на жестокост, когато тя удряше с юмруци по възглавниците с всички сили, копнеейки те всъщност да са Ейдриън и ноктите й да го разкъсват на парчета. Разказа на Марта всичко.

Беше още жива и това бе всичко, което й бе останало. Изживяваше всеки ден минута по минута, като оставяше ума си безметежно празен или напълно погълнат от ежедневните грижи. Не смееше да си помисли за него, не смееше да чувства. Разбитото й сърце се бе притаило, заплашвайки да избухне. Бе дръзнала да се надява, да мечтае. За един безкрайно кратък момент й се бе сторило, че мечтите й са на път да се сбъднат. И това правеше неговото предателство нетърпимо. Мъката, която лежеше дълбоко погребана в нея, бе толкова огромна, че за нищо на света не биваше да я пипа, никога.

Той дори не се бе опитал да я спре. Беше я оставил да си замине без капка колебание. За него тя означаваше толкова малко, че даже не се бе борил да я задържи.

Никол не смееше да допусне тези мисли до съзнанието си.

В края на седмицата се появи Реджина. Никол знаеше, че е само въпрос на време семейството й да научи къде се намира. Зарадва се, че я вижда, но изпитваше и страх от срещата им.

— Какво си направила! — извика Реджина, която никога не говореше със заобикалки. — Никол, по-добре е да помислиш над това, което вършиш!

Изведнъж в съзнанието й нахлу спомен. Припомни си как я бе видяла Реджина, когато й дойде на гости в Клейбъроу с Джейн и Марта. Припомни си точно как беше облечена, до последния детайл, до малките перлени обеци на ушите си; припомни си и точно какво изпитваше тогава. Тогава се чувстваше на седмото небе, плуваше в невероятен екстаз, беше влюбена.

Тя затвори очи, обгърна раменете си с ръце и се помъчи да си възвърне самообладанието.

— Моля те, Реджина, никога повече не говори за моя брак. Той приключи. Никога няма да се върна.

— Глупачка! Глупачка! Какво толкова е направил, та да те накара да се държиш толкова глупаво! Само преди няколко седмици бяхте така щастливи, толкова лудо влюбени!

Никол успя да се усмихне на сестра си.

— Ще се връщаш ли скоро в Лондон? Още ли се виждаш с лорд Хортънс?

Реджина въздъхна.

— Не сменяй темата!

Никол веднага се ядоса.

— Стига си ме тормозила! Моят живот си е мой! Ако Ейдриън го беше грижа за мен, щеше да дойде да ме потърси. Да върви по дяволите!