Бренда Джойс - Скандална любов

Удуърд почука два пъти на вратата на кабинета на Ейдриън и Изабел усети как стомахът й се свива.

Посещението й не бе неочаквано, защото още вчера беше изпратила на сина си бележка с молба да я приеме. Писмото бе необичайно официално. Беше направила два опита да го редактира, но така и не успя да постигне естествения тон, доскоро толкова обичаен между нея и сина й. Накрая тя остави бележката в първоначалния й вид.

Не бе разговаряла истински с Ейдриън откакто преди около месец му разкри истината за неговото раждане. Всъщност, оттогава насетне почти не се бяха виждали. Колкото и да бе болезнено да го признае, Изабел избягваше собствения си син.

Проявила бе желание да помогне на графиня Драгмор със сватбените приготовления и Джейн бе приела с голямо облекчение. Изабел познаваше лейди Шелтън от години, но не бяха близки; сега те бяха станали партньорки и в действията си, и по дух. Разбираха се фантастично. Изабел винаги бе харесвала Джейн, доколкото я познаваше. А след като я опозна по-отблизо, тя не само я хареса още повече, а и започна искрено да й се възхищава. Подобно на самата нея, Джейн бе бунтарка по сърце. Беше интелигентна, независима, състрадателна и мъдра. И също като нея бе жена на действието, а не манастирско олицетворение на женствеността. Изабел добре знаеше, че преди брака си графинята, тогава все още само Джейн Баркли, е била много популярна актриса. Но не смяташе този факт за недостатък, напротив, той я караше да й се възхищава още по-силно.

След като вече познаваше достатъчно добре графинята, Изабел бе повече от сигурна, че Никол ще бъде идеалната партия за нейния син.

Подготовката на голямата, пищна сватба й бе помогнала да забрави за малко страха, който я преследваше от близо тридесет години. Но вече нямаше какво да поглъща вниманието й. Вече не можеше да избяга от това, което бе в сърцето й.

Последният й истински разговор с Ейдриън бе завършил със свада. Той й се бе ядосал, и с право. Винаги се бе страхувала, че синът й ще я презре, че ще я намрази, задето е скрила истината. Най-големите й страхове се бяха сбъднали. Ейдриън бе побеснял. Дали още й се сърдеше? Не издържаше повече на неизвестността. Всеки ден бе за нея нов извор на болка.

Когато Изабел влезе, Ейдриън стана от писалището си и й се усмихна. Тя обаче не можа да отвърне на усмивката му.

— Как си, мамо? Каква странна бележка. Молиш ме да те приема?

Държеше се така, сякаш нищо не се е променило. В сърцето й трепна плаха надежда. Очите й изведнъж се замъглиха от сълзи.

— Не исках да ти се натрапвам.

— Никога не си се натрапвала — каза той някак остро. След това заобиколи писалището. — Нещо не е наред. Какво?

Изабел попи сълзите си с носна кърпичка и се взря в сина си.

— Ейдриън — попита тя тихо — да разбирам ли от държанието, ти, че вече не ми се сърдиш?

— Може би е по-добре да седнеш — отвърна Ейдриън и я отведе до един стол.

— Още ли си ми сърдит?

Той я погледна.

— Мамо, не биваше да криеш от мен истината за Франсис и Ейдриън Стоун, не и след като станах достатъчно голям, за да мога да те разбера. Опитвам се да те оправдая. Ясно ми е, че не си искала да ми признаеш, че си имала извънбрачна връзка. Но аз щях да те разбера. А и да си признаеш за някаква отдавна минала и забравена афера е нищо в сравнение с това да позволиш на един мъж — на собствения си син — да знае кой е истинския му баща. Как можа да не разбереш това?

— Знаех, че постъпвам неправилно — прошепна Изабел.

— Тогава защо? — настоя Ейдриън. — Защо не ми каза по-рано? Разбирам защо не си казала на Ейдриън Стоун — в края на краищата той вече не е бил част от живота ти. Но аз съм твой син. Аз трябваше да зная. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах, щом разбрах, че Франсис не ми е истински баща.

— Страхувах се.

— От какво? От това, че тайната ще стане публична? Това никога няма да се случи, мамо. Ще пазя репутацията ти с всички сили.

— Не се боях за репутацията си — каза Изабел, мачкайки ожесточено кърпичката в ръцете си.

— Тогава за какво? Наследството ми е гарантирано, дори и истината да излезе наяве. В края на краищата дядо Джонатан те направи свой наследник след Франсис. Законната наследница на Клейбъроу си ти, а след теб — аз. Имам много братовчеди, които умират от желание да оспорят правата ми, но техните претенции ще бъдат отхвърлени от съда.

— Страхувах се, че ти никога няма да ми простиш за постъпката и за това, че не ти казах.

Ейдриън я погледна с изненада, после се усмихна нежно.

— Мамо, това е нелепо.

— Прощаваш ли ми? — попита невярващо Изабел.

— Мамо, бях сърдит, но това е минало. Нищо не се е променило, макар да съм леко обиден, че си ме смятала способен да те заклеймя, задето си открила любовта с друг мъж, а не с Франсис. Радвам се, страшно се радвам, че си преживяла поне малко щастие в живота. Господ е свидетел, че Франсис положи всички усилия да те направи нещастна.

Изабел зарови лице в шепите си, обзета от огромно облекчение. Доплака й се. Трябваше да знае, че синът й, нейният прекрасен син, никога няма да се отрече от нея. И все пак, откъде да знае? Ейдриън бе толкова праволинеен, понякога дори прекалено морален. Беше толкова благороден, най-благородния човек, когото познаваше. А стореното от нея бе напълно непристойно, въпреки че го бе сторила от любов.

Ейдриън я потупа непохватно по рамото.

— Не плачи, мамо. Миналото е минало. Пред нас е бъдещето.

Изабел най-после успя да се усмихне.

— Изпратил съм детективи. Единият трябва да е стигнал до Бостън преди две седмици. Ако баща ми е там, ако е жив, би трябвало да е получил писмото ми. Зная, че звучи прекалено оптимистично, но не мога да не се надявам, че отговорът вече пътува през Атлантика.

Изабел изтръпна. Трябваше да се досети, че Ейдриън ще започне да издирва баща си незабавно.

— Когато науча нещо, ще те уведомя веднага.

— Не — поклати енергично глава тя. — Не. Не желая да знам. Не искам да зная дали е жив или мъртъв. Или женен. Не.

Той я погледна.

Сърцето й щеше да се пръсне. След всички тези години бе немислимо той да е жив, да не е женен и все още да я обича. Немислимо. Ако го видеше щастливо женен или безразличен към нея, болката щеше да е непоносима. Точно толкова, колкото и ако бе мъртъв.

— Добре, мамо — отговори Ейдриън меко. За да смени темата, той я попита дали иска да остане и да вечеря с него и съпругата му.

Изабел се усмихна през сълзи. Щеше да откаже. Много добре знаеше, че младоженците трябва да бъдат повече време сами, за да подредят отношенията си, въпреки че много й се искаше да разбере как вървят нещата между сина й и неговата съпруга. Преди обаче да успее да отговори, вратите на кабинета неочаквано се разтвориха.

Изабел и Ейдриън бяха стреснати от Никол, която влетя в стаята задъхана и с обезумял поглед.

— Ейдриън!

При вида на съпругата си, раздърпана и очевидно изплашена, в кални бричове и ботуши, Ейдриън се спусна към нея. Никол обаче внезапно се закова на място и ужасеният й поглед се стрелна към вдовстващата херцогиня, която я наблюдаваше с относително спокойствие. Пребледнялото й лице моментално се покри с гъста червенина.

— О, не! — простена тя.

Ейдриън вече бе успял да я сграбчи и рязко я обърна към себе си.

— Какво става? Какво се е случило? Добре ли си?

Никол отчаяно се опитваше да си поеме дъх, за да му отговори. Погледна отново с отчаяние към Изабел и почти не усети как Ейдриън я разтърси за раменете. Само на нея можеше да й се случи да е облечена като коняр точно когато свекърва й я вижда за пръв път в новата й роля на херцогиня!

Ейдриън продължи да я разтърсва.

— Никол! Какво се е случило? Добре ли си? — повтаряше той разтревожено.

Вниманието й се насочи обратно към съпруга й.

— Ейдриън! Трябва бързо да дойдеш! Стана нещо страшно! Трима скитници нападнаха управителя на конюшнята и го пребиха! Отне ми цяла вечност да го кача на коня си — беше в безсъзнание — и да го докарам обратно в Клейбъроу! Удуърд изпрати някой да повика лекар, но… толкова се страхувам!

Последните й думи прозвучаха като стон. Той още я стискаше здраво за раменете.

— Ти пострада ли?

Тя успя да поклати глава в знак, че е добре. Ейдриън бързо я пусна и прекоси стаята.

— Мамо, остани с нея — нареди той и изчезна.

Никол закри лицето си с шепи. Ръцете й трепереха. Беше се добрала до Клейбъроу пеша, водейки коня с провесения през седлото, безжизнен О’Хенри. Той така и не се бе свестил. Страхуваше се, че може да е мъртъв.

— Ето, скъпа, пийни една глътка от това. Ще успокои нервите ти.

Никол се сепна. Господи, наистина се бе представила пред свекърва си по възможно най-ужасяващия начин с тези дрехи и с това свое непростимо, безразсъдно поведение. Идеше й да избухне в плач, но вместо това прие чашата и нервно отпи няколко глътки. Херцогинята я потупа успокоително по гърба.

Никол впери поглед в нея. Свекърва й като че ли не я осъждаше, напротив — държеше се мило и съчувствено.

— Колко тежко пострада мистър О’Хенри? — попита Изабел.

— Не зная! — изстена Никол. — За всичко съм виновна аз!

— Сигурна съм, че преувеличаваш. Освен това съм сигурна, че всичко ще се оправи.

— Страхувам се, че той умира или е вече мъртъв!

Вдовстващата херцогиня отново я потупа утешително.