— Надявам се! — възкликна Марта. — Горкият херцог отнесе доста подигравки, но щом хората видят, че ти си се променила, ще спрат да му се присмиват.

— Да му се присмиват? Какво имаш предвид?

Марта стрелна с очи Джейн, която явно не знаеше нищо и ги гледаше любопитно, и Реджина, която бе в течение на всичко.

— О, скъпа, естествено че не знаеш. Няма значение, Никол, по-важно е, че ти и той започвате да се разбирате страхотно.

— Разкажи ми — настоя Никол, стиснала упорито и мрачно устни. Марта не искаше да говори.

Реджина обаче настоя.

— Тя трябва да знае! И ти да беше на нейно място, непременно щеше да искаш да узнаеш!

Марта въздъхна.

— Седмицата преди сватбата той беше най-очарователния и мил мъж на света! Нямаше начин хората да не забележат промяната, защото преди той не криеше безразличието, дори отегчението си, от светската върхушка. Помниш ли как ти бе обещал да се прави на болен от любов по теб? Е, трябва да ти кажа, че изигра ролята си превъзходно! Всички само за това говореха — колко лудо влюбен бил херцогът и как причината за тази драматична промяна у него си ти. Наистина, всички единодушно смятаха, че е скандално да се бърза толкова със сватбата, но никой не се съмняваше, че това се прави в името на любовта.

— О, не! — изпъшка Никол. Марта отново въздъхна.

— За нещастие, на сватбата твоят гняв към херцога беше повече от очевиден. Това промени мнението на хората. Всички започнаха да говорят, че истинска любов наистина има, но само от страна на херцога. Беше ясно, че ти не отвръщаш на чувствата му. Това стана основна тема на всички разговори.

Никол се ядоса, ядоса се на сплетните, и още повече — на себе си. Как бе могла да унизи Ейдриън по такъв начин! Той бе изпълнил обещанието си. Беше я защитил, беше пресякъл злостните приказки, превърнал бе скандалния им брак в приемлив, дори повече от приемлив, ако се съдеше по думите на Марта. А тя бе разрушила всичко, постигнато от него, с един замах, беше го наранила жестоко, макар и неволно. Незабавно трябваше да поправи грешката си. Още при първата им поява в обществото щеше да се постарае у никой да не остане съмнение, че новата херцогиня е лудо влюбена в съпруга си.

— Не исках да те разстроя — каза Марта.

Никол не отговори. Мислите й се бяха върнали към първата им брачна нощ и към кръвта по чаршафа, която откри на сутринта. Тогава не бе успяла да измисли по-правдоподобно обяснение от това, че Ейдриън вероятно се е порязал. Сега обаче й хрумна поразителна идея. Дали той отново не се бе опитал да я зашити? Дали не бе изцапал с кръв чаршафа нарочно, за да не разбере никой, че не е била девствена? Слугите имаха ужасния навик да клюкарстват за своите господари. Ако на чаршафа не бе имало петно, всички в къщата щяха да разберат. Скоро някоя прислужница щеше да го каже на своя позната от друго имение. После новината щеше да стигне до ушите на нейната господарка и накрая вече всички щяха да говорят само за това.

Никол вече бе сигурна, че Ейдриън е изцапал чаршафите й. Нямаше начин да се пореже, докато е в леглото с нея. Беше го направил, за да я защити. Сърцето й щеше да се пръсне от любов към него.

Гостенките на Никол останаха да пренощуват. Всички прекараха чудесна вечер с много смях и добро настроение, дори херцогът, който искрено се наслаждаваше на приятелството, царящо между дамите. Графинята, Реджина и Марта си тръгнаха на следващата сутрин. След като ги изпрати, Никол обу бричовете и ботушите си и веднага се отправи към конюшнята. Вече никой не обръщаше внимание на дрехите й. Първия път, когато излезе да язди, всички бяха шокирани от облеклото й. Прислужниците я гледаха с ококорени очи, портиерите зяпнаха, Удуърд пребледня, а конярите премигаха и бързо отместиха погледите си. Да, не се бе почувствала никак комфортно. Но се бе оправила, всички останали — също.

От херцогините навярно се очакваше да яздят с дамско седло както повеляваха светските норми. Ейдриън обаче й беше казал да прави каквото й харесва — а да препуска, възседнала кървавочервения си жребец бе едно от нещата, които харесваше най-много.

Управителят на конюшнята я очакваше. Никол му махна за поздрав и се усмихна. В отговор О’Хенри също й се усмихна. И той бе с бричове и ботуши, но неговите бяха изцапани и износени, а изтърканата му зелена шуба определено бе виждала и по-добри времена.

— Добрутро, Ваша светлост — поздрави той и изведе оседланите коне. — Мислех, че днеска няма да дойдете.

— Да пропусна да пояздя Зевс? Никога!

Яхнаха конете и потеглиха. Никол бе в приповдигнато настроение, тъй като нейният свят бе станал почти съвършен. Единственото, което му липсваше, бе любовта на нейния съпруг, но тя все повече се убеждаваше, че наистина е напълно възможно един ден да има и нея.

Час по-късно те излязоха на един черен път. Наоколо не се мяркаше никой и мистър О’Хенри се обърна към нея с широка усмивка.

— Хулиган иска да го пусна да тича на воля. Мислите ли, че ще можете да ме стигнете, Ваша светлост?

Никол се засмя. Мистър О’Хенри вече знаеше, че е отлична ездачка и беше спрял да се безпокои за нея още при първото им излизане заедно.

— Въпросът е дали ти ще можеш да ме настигнеш — предизвикателно отвърна тя, прилепи се до шията на жребеца си и двамата полетяха по пътя в стремглав галоп.

Конете им се изравниха и препуснаха един до друг с оглушителен тропот, устремени с всички сили напред. Състезаваха се грива до грива в продължение на една-две мили, докато внезапно насреща им се зададоха трима мъже. Водени от една и съща мисъл, Никол и О’Хенри дръпнаха юздите и намалиха рязко ход, за да не причинят инцидент или да опръскат с кал лицата на пешеходците.

Тримата мъже ги наближиха и Никол видя, че са млади, дрипаво облечени и с раници на гръб.

— Работници от фермите, които са останали без работа — предположи тя. Вероятно всичко, което притежаваха, беше на гърба им. Сърцето й се сви от жалост. Времената наистина бяха тежки за низшите класи.

— Безпътни пройдохи, ако ме питате мене — изсумтя О’Хенри. — Щом човек иска да работи, все може да си намери нещо. Да не сте им дали никаква милостиня, Ваша светлост.

Никол нямаше пари, иначе с радост щеше да им предложила някоя и друга лира. Внезапно единият от мъжете я погледна право в очите и тя бързо извърна глава. Погледът на червенокосия беше дързък и груб. И прекалено заинтригувани от вида й.

Тройката внезапно се умълча. Никол не погледна повече към тях, обзета от внезапен смут. Усещаше обаче, че те продължават да наблюдават нея и управителя на конюшнята.

— Карайте право покрай тях — каза тихо О’Хенри и пришпори коня си в тръс.

Никол тъкмо се канеше да направи същото, когато червенокосият сграбчи поводите на коня й. Очите й щяха да изхвръкнат от ужас.

— Здрасти, момиче. Хубав кон имаш.

— Пуснете го, ако обичате — каза Никол спокойно, Не желаеше да предизвиква скандал и се надяваше, че това ще се окаже само молба за милостиня.

— Да ти се намират една-две лири? — попита мъжът с широка усмивка, която разкри дупките във венците му.

— Пусни я — каза О’Хенри. Той бе подминал групата, но сега обърна коня си и се приближи към Никол. Наложи му се рязко да дръпне юздите, тъй като един от мъжете стъпи пред него, за да му попречи за продължи.

— Моля ви — каза Никол. — Нямам никакви пари. Както виждате, не нося дамската си чантичка.

— Не носела дамската си чантичка, момчета — захили се червенокосият.

— Ще взема да мина с коня право през тебе, момко — предупреди О’Хенри мъжа, който препречваше пътя му. — Пуснете Нейна светлост!

— Нейна светлост? — разсмя се нападателят на Никол. — Ако тази е Нейна светлост, тогава аз съм херцогът! Е, щом няма пукнат петак, със сигурност има много хубав кон, а си има и чифт хубави крака. Като гледам, ще им намеря и на двете полезна работа.

Никол възкликна ужасено. О’Хенри тръгна напред с намерение да изпълни заплахата си и да прегази мъжа на пътя. В същото време тя пришпори коня си. Ала червенокосият, който го спираше, не само не пусна поводите, а и сграбчи крака й със свободната си ръка. Жребецът закова на място, объркан и тревожен.

Червенокосият не успя да направи нищо повече. О’Хенри подкара коня към него, принуди този, който стоеше на пътя му, да отскочи настрана и зашиба с камшика си гърба на червенокосия.

Мъжът изскимтя, пусна Никол и коня й и се втурна с рев към коняря. Двамата му другари също се нахвърлиха върху О’Хенри и само след миг го свалиха от седлото и започнаха да го налагат с юмруци.

Никол изкрещя и се спусна с коня си в мелето. Стиснала камшика си, тя започна да удря мъжете като обезумяла.

Беззъбият червенокос се извърна към нея. В очите му святкаха отмъстителни пламъчета. Никол се опита да го шибне през грозното лице, но той хвана камшика, изтръгна го от ръцете й и го запрати надалеч. Сърцето й спря да бие. Мъжът се ухили. В този миг тя разбра, че съдбата й е в неговите ръце и че ще бъде по-лоша и от смъртта.

Жребецът й обаче, вече в паника, надуши човешката кръв, изцвили и се изправи на задните си крака. Огромните му копита се стовариха върху нападателя на Никол. Мъжът изрева от божа и се свлече под предните крака на животното. Никол едва успя да дръпне коня назад, за да не го стъпче.

Мъжът се изправи на колене. По лицето му имаше кръв, дрехите му бяха разкъсани. Олюля се леко, сетне изведнъж хукна да бяга, последван от другарите си.

За секунда Никол остана загледана след тях. Сетне, като дишаше тежко и се мъчеше да успокои коня, тя погледна О’Хенри, който седеше на земята с окървавено лице. След миг той се изплю и от устата му изпадна един изкъртен зъб.

Никол скочи с вик от седлото и се втурна към него.

— О, господи! Добре ли си?