— Още не е излизал, Ваша светлост. Можете да проверите в кабинета му или в зелената библиотека.

— А къде се намират тези стаи?

— Кабинетът е по коридора, десетата врата вляво. Зелената библиотека се намира горе на третия етаж, вратата след неговата стая. На всеки етаж има библиотека — обясни той, като видя въпросителната й физиономия.

Никол се запъти към кабинета на Ейдриън. Двете лъскави червени врати бяха затворени. Вече цялата трепереше. Представи си как Ейдриън става от писалището си, за да я прегърне страстно. Колко съм глупава, тръсна глава тя и почука.



Цяла сутрин херцогът се опитваше да прегледа няколко сметки, но без особен успех. Обикновено той прекарваше началото на деня на открито, яздейки из имението си. Тази сутрин обаче, след като остави младата си съпруга да спи сгушена под кадифените завивки, бе решил да поработи в кабинета си — и да я изчака.

Винаги ставаше рано и този ден, въпреки безсънната нощ, не направи изключение. Съмняваше се дали бе успял да поспи повече от час-два. Но не се чувстваше изморен. Напротив, свежестта, която пулсираше във вените му, трудно можеше да бъде сбъркана.

Тя се дължеше на съпругата му.

Неговата съпруга.

Цяла сутрин Ейдриън бе опитвал вкуса на тези думи — безмълвно, но с огромно задоволство. Не можеше да спре да мисли за Никол. Вместо да стихне, лудостта му по нея се бе увеличила стократно. Но какво значение имаше това? Сега тя му принадлежеше. Можеше да бъде колкото си иска луд по нея.

Дали е омекнала след невероятната нощ, която бяха споделили? А може би с настъпването на деня отново е станала опърничава и горда? Дали ще възобновят войната или ще сключат примирие?

При лекото почукване на вратата той скочи на крака, разпилявайки купчина листа от писалището си. Наведе се да ги събере, с пълното съзнание, че пред вратата стои Никол и че причината за припряността му е тя. Реши да оправи бъркотията по-късно и просто хвърли хартиите на писалището — неговото писалище, което винаги бе спретнато и подредено. Сетне бързо прекоси кабинета си и разтвори двукрилата врата.

Когато погледите им се срещнаха, лицето на Никол пламна. В първия момент никой от двама им не проговори. Мълчаха и се гледаха, може би в опит да отгатнат взаимно настроенията си.

— Добро утро — каза Никол.

— Добро утро — отговори приветливо Ейдриън. Трудно му бе да скрие чувствата от гласа си, чувства, които не смееше да анализира. Цветовете обаче бяха там, всички цветове на дъгата, и никога не бяха блестели толкова ярко…

Когато осъзна, че тя стои в коридора, той бързо отстъпи назад.

— Влез, моля.

— Благодаря.

Ейдриън затвори вратата след нея и си каза, че тя е най-възхитителното същество, което някога бе виждал. А това жълто — ясно, ярко жълто — й стоеше фантастично. Топази, реши той. Трябва да й купи топази.

Никол отиде до средата на стаята, обърна се усмихна неуверено, някак принудено. Ейдриън също успя да й се усмихне. Никой от тях не бе извадил сърцето си на показ, разбра той. Но забеляза и че тя не бе онази истерична Никол, която познаваше. Днес и тя като него се опитваше да бъде внимателна и учтива. Това само по себе си показваше, че има известно примирие.

— Добре ли спа? — наруши той накрая задълбочаващото се мълчание. Тя бе толкова близо до него, че не можеше да не я желае, да не тръпне от възбуда. Беше му топло, в стаята също бе топло. Запита се как ли би реагирала, ако я сграбчи в прегръдките си и я люби тук, на канапето.

— Да. Не. Всъщност не — този път тя се засмя леко и звънливо. Неговата усмивка също вече беше сърдечна.

Погледите им се сключиха. Никол първа нервно отклони своя.

— Исках само да ти кажа здравей.

— Радвам се.

Тя завъртя глава и отново се вгледа в очите му. Ейдриън почувства как се изчервява и на свой ред отмести поглед. Ами ако Никол се досещаше за истината? Ако се досещаше, че иска от нея да му се покори, че искаше дори нещо повече от това?

— Искаш ли да се запознаеш с прислугата?

— О, да — отвърна ентусиазирано тя.

Ейдриън я прикани с жест да се приближи, сетне отвори вратата и й направи път.

— След като те представя — каза той и отново остро усети чувственото напрежение помежду им, — трябва да изляза, за да се погрижа за някои неща, които от доста време бях изоставил.

— О!

Разочарована ли беше? Надяваше да не е чак толкова глупав, че да се поддава на илюзии или мечти.

— Мисис Вийг сервира обяда в един. Ако не искаш да спазваш този час, можеш да го промениш, както ти е угодно.

— В един е добре.

Много трудно бе да вървиш до нея и да не й се нахвърлиш, осъзна Ейдриън. Необузданата страст от изминалата нощ само влошаваше нещата. Знаеше, че би било безкрайно егоистично от негова страна да зареже задълженията си и да я отведе обратно горе. Тази сутрин тя навярно изобщо не бе в състояние да удовлетвори ненаситния си съпруг. Въпреки това идеята просто не му излизаше от ума.



Запознаването с прислугата им отне час. Хората, които се грижеха за замъка Клейбъроу, бяха сто и десет. Към тях трябваше да се прибавят и градинарите, пазачите на портите, управителят на парка, конярите, управителят на конюшнята, треньорът на конете, управителят на кучкарника и кучкарите, кочияшите, лакеите и лакеите, които охраняваха каретата. Имаше още и двама зидари и четирима дърводелци, защото, както обясни херцогът, в едно толкова старо имение винаги има нужда от ремонт.

Накрая Ейдриън изпрати съпругата си обратно до къщата, ако този огромен палат изобщо можеше да се нарече така. Пред главния вход я предаде на грижите на мисис Вийг и Удуърд.

— Приятен обяд, мадам. Съжалявам, че не мога да бъда с вас. — Тонът му бе официален, но съжалението му бе искрено.

— Аз разбирам — каза Никол, забила поглед в ботушите му. — Кога ще върнете, м-м, господарю мой?

Веждите му се вдигнаха рязко нагоре от изненада. Учтивото обръщение, което беше избрала, го накара да се усмихне. Но в него нямаше нищо странно, предвид факта, че съпругата му цяла сутрин бе самото благоприличие. Дали не бе решила да му предложи нещо повече от временно примирие? Дали чувствата й не се бяха променили? И дали бе разумно от негова страна да е толкова щастлив?

— Смятам да се върна към шест и половина. Ако желаеш, можем да се видим в червения салон в седем и половина за по чаша шери преди вечеря. Тя е в осем. Ако разбира се, одобряваш този час.

— Да. Одобрявам го — отвърна Никол и леко се изчерви.

— Можеш да променяш каквото решиш, Никол — каза Ейдриън съвсем тихо, за да го чуе само тя. Искаше да й стане напълно ясно, че положението й на негова съпруга и херцогиня й дава власт, съизмерима с неговата. А може би по заобиколен начин искаше още тя да разбере, че самият той желае да й достави удоволствие. — Само трябва да кажеш на мен, на мисис Вийг или на Удуърд какво би искала да бъде направено.

Никол кимна с широко отворени очи.

Ейдриън се поколеба. Погледът й говореше толкова много, а той така силно се страхуваше дори за миг да повярва това, което виждаше. Почувства абсурдния порив да я целуне за довиждане, ала стисна зъби. Една лека целувка по бузата щеше само да разпали желанието му още по-силно и да го накара да забрави за задълженията си. С огромно усилие на волята той се въздържа.

Но съжалява за това през целия ден.

29

Животът им бързо навлезе в еднообразен ритъм.

Никол се събуждаше в някой неприлично късен час и откриваше, че Ейдриън е излязъл. Не се виждаха чак до срещата им преди вечеря в библиотеката на първия етаж. Тя скоро узна, че малко след изгрев слънце той тръгва да обикаля на кон именията си. Следобед се прибираше, но се затваряше в кабинета си, а тя намираше за разумно да не нарушава неговата светая светих, колкото и силно да й се искаше.

Така Никол разполагаше с целия ден за себе си. След дългата вана — нямаше закъде да бърза, — тя се обличаше с помощта на мисис Вийг. После слизаше от покоите си, за да обсъди с главния готвач менюто за деня. Това изглежда бе от огромно значение за всички. След тази задача като че ли не оставаше нищо, което да се нуждае от вниманието й. Мисис Вийг и Удуърд ръководеха прислугата и къщата много умело. Дори и да поискаше да се намеси, Никол нямаше да знае откъде да започне. Единственото й друго задължение бе да реши какви дрехи да облече за вечеря и да уведоми Ани, за да може тя да каже на мисис Вийг, която изпращаше някоя от прислужниците да изглади премяната, без да остави нито една гънка.

Всичко това бе твърде ново за нея и тя никога не скучаеше. Къщата беше толкова огромна, че още не бе успяла да я изучи, макар че бе започнала още от първия си ден тук. Експедициите из замъка запълваха голяма част от времето й. В рамките на няколкото часа, които й оставаха до обяда в един, Никол не смогваше да разгледа дори един етаж, а къщата бе на седем.

Хрумна й, че може да прекара остатъка от живота си в опознаване на тази къща.

Хрумна й още, че би било добре да прави компания на Ейдриън, когато той обикаля имотите си и наглежда земеделието и животните. Но пропъждаше тези мисли от ума си. Нямаше нужда да пита, за да знае, че херцогините не си позволяват да се месят в управлението на имения. И вероятно не прекарваха цялото си време в разглеждане на собствените си къщи. Никол обаче по никакъв начин не можеше да си представи с какво всъщност се занимаваха те.

В един часа тя обядваше сама. Първия ден й сервираха яденето в официалната трапезария. Преживяването бе леко смущаващо. Залата бе дълга колкото два тенискорта, толкова дълга бе и масата. Тя бе седнала в единия й край, а ято прислужници й сервира обяд от седем ястия, докато Удуърд се въртеше около нея, за да изпълни всяко нейно желание и прищявка. За нещастие Никол не бе чревоугодничка и не предявяваше никакви особени капризи. След този ден тя помоли обядът да й бъде сервиран в музикалния салон, който беше светъл, весел и в сравнение с чудовищната трапезария, уютен. В края на краищата, Ейдриън й бе казал, че може да промени всичко, което пожелае.