— И без това не изпитвам никакво желание за меден месец с такава свадлива невяста — додаде той.

Не би трябвало да я заболи от тези думи, защото не искаше да ходи никъде с него. Медените месеци бяха за влюбени, не за врагове. Не се съмняваше, че ако той се бе оженил за Елизабет, двамата щяха да прекарат много щастливи седмици сами в Европа. Не трябваше да я боли, но въпреки това я заболя. Тя се сгуши в пелерината и се опита да се пребори със сълзите на умора, истерия и, може би, поражение.

Пет часа по-късно пристигнаха в Клейбъроу. Навън вече се бе спуснала беззвездна, мрачна нощ и Никол не успя да види добре замъка, за който бе чувала, че съперничи дори на кралските дворци. Ейдриън й помогна да слезе от каретата. Тя му позволи да го стори, тъй като нямаше друг избор, но в момента, в който стъпи на земята, изтегли ръката си от неговата и чу как дъхът излиза от гърдите му с недоволно свистене.

Толкова много прислужници се бяха подредили да я посрещнат в огромното фоайе, че Никол се вцепени от изненада и лека уплаха. Близо сто души чакаха да видят новата си господарка. Нея. Тя придърпа пелерината по-здраво върху раменете си и това бе единственото движение, което направи. В този момент Ейдриън се обърна към хората.

— Късно е. Ще можете да видите херцогинята утре на обяд. Моля всички да се върнат към задълженията си.

Хората се пръснаха.

Херцогиня. Ще можете да видите херцогинята утре. Никол още не го осъзнаваше напълно. Продължаваше да стои неподвижна. Тя беше херцогиня Клейбъроу. Това бе поразително, направо ужасяващо.

— Това е икономката, мисис Вийг. Тя ще ти покаже твоите покои.

Никол успя да кимне на жената със сурово лице и униформа, която безмълвно я чакаше до стълбите. Ейдриън помоли мисис Вийг да ги остави за малко насаме и тя се подчини начаса.

Никол осъзна, че помещението, в което се намираха — фоайето — е по-просторно от повечето бални зали. Таванът му бе няколко етажа висок. Подът бе облицован в зелен и напръскан в златно мрамор. Огромни бели колони се издигаха до тавана. По върховете им бяха изваяни голи ангели. Това ли беше домът на Ейдриън?

Нима това сега бе и нейния дом?

— Утре ще те разведа из къщата — каза той.

Тя се обърна към него и го погледна.

— Тъй като вече е късно, ще вечеряме в стаите си след малко.

Никол се втренчи в него, като още се мъчеше да свикне с идеята, че сега тя е херцогиня Клейбъроу — една от най-високопоставените аристократки в цяла Англия.

— Ще се кача горе след около половин час — каза той. — Очаквам да бъдеш готова. Достатъчно време ли ти давам?

Думите му я сепнаха. Видя, че Ейдриън я наблюдава внимателно и се опитва да разчете мислите й. Преди да успее да му каже да не си прави труда да я притеснява тази нощ, той повика икономката, която се появи веднага. Без да каже и дума повече, херцогът се оттегли.

Лицето на мисис Вийг се смекчи.

— Елате насам. Багажът ви вече е качен горе.

Никол я последва. Постепенно я завладя тревога. Как ще се справи с дом като този, който при това бе само една от многото фантастични резиденции на Ейдриън? Как ще може да наглежда такъв огромен персонал? Та тя дори не знаеше откъде да започне! Внезапно изпита съжаление, че образованието й не бе по-традиционно — че бе отказала да си направи труда да изучи по-основно управлението на едно домакинство.

Погледът й се стрелна нагоре по безкрайните извити стълби, докато ръката й се плъзгаше по гладките перила от тиково дърво. Стъпалата бяха покрити с червена пътека със златни ивици по края. От стените я гледаха големи картини, някои от тях пейзажи, други — портрети, повечето рисувани от прочути майстори.

Не спряха на втория етаж.

— Тук има повече апартаменти, но покоите на Негова светлост и вашите са на третия етаж — обясни мисис Вийг.

Думите на икономката рязко върнаха Никол към настоящето и към проблема, с който предстоеше да се сблъска. След половин час Ейдриън щеше да бъде пред вратата й. Стомахът й се преобърна, пулсът й се ускори. Само да можеше да разчита, че ще успее да овладее желанието си към него. На това обаче тя изобщо не можеше да разчита, защото колкото и да бе ядосана от преживяното през деня и от Ейдриън, нямаше как да отрече, че той е най-възхитителният мъж, който някога бе виждала.

Но щеше да умре от срам, ако Ейдриън постигнеше своето тази нощ.

Най-после влезе в спалнята си през внушителната дневна, която бе цялата в розов и бял тюл. В ляво имаше кабинет със стени на вишневи райета, два просторни килера и дрешник. Всички стаи бяха в розово и бяло, дори мраморният под на банята бе в бледорозово. Никол с тъга си помисли, че това вероятно е бил любимият цвят на Елизабет. Помисли си, че всеки път, когато влиза в тези стаи, ще си спомня за мъртвото момиче, за любовта на Ейдриън към нея и за мъката му. Ейдриън, който сега бе неин съпруг, но не защото тя бе избрала това.

Никол изведнъж намрази розовото.

Пет прислужнички, сред които и нейната Ани, трескаво разопаковаха багажа й. Само два от петте й куфара бяха още неотворени. Останалите й вещи щяха да пристигнат по-късно през седмицата.

Сега вече я обземаше нещо повече от тревога. Почувства се отчайващо нещастна и потрепери.

— Благодаря — каза тя на прислужничките и икономката. — Това е достатъчно. Мога да се справя с останалото по-късно. — Искаше да остане сама.

Всички се обърнаха и я погледнаха шокирани. Изключение направи само Ани, която гледаше с ококорени като на кукумявка очи, откакто бе влязла в замъка. Най-накрая икономката проговори с любезен, но предупредителен тон.

— Имаме достатъчно прислуга за тази работа, Ваша светлост. Когато поискате нещо, само позвънете.

Никол кимна.

Мисис Вийг отпрати всички прислужнички без Ани.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Само вана.

— Приготвена е — отговори тя. — Тогава лека нощ.

Никол се почувства объркана и замаяна. Тялото й потъна в леглото — огромно, покрито с балдахин и завеси легло, което изглеждаше на няколко столетия. Кувертюрата беше от гладко бледорозово кадифе. Изведнъж Никол забеляза прозрачната бяла нощница за първата й брачна нощ, разстлана на леглото. След по-малко от половин час Ейдриън щеше да дойде, решен да получи полагаемото му се като неин съпруг.

— Добре ли сте, господарке? — попита Ани, все още с широко отворени очи. След това се изчерви. — Исках да кажа, Ваша светлост?

— Моля те, Ани, формалностите са ненужни.

Тя стана, отиде до тежките бели завеси и ги дръпна, но не можа да види нищо. Нощта бе непрогледно черна и обвита в мъгли.

Само няколко лампи осветяваха кръглия двор, покрит с чакъл, който блестеше като лъскави раковини на светлината.

— Ани, искам да остана сама — каза Никол. Още трепереше, дори по-силно от преди. Трябваше да помисли, и то бързо.

Ани кимна, обърна се бързо и тръгна към най-близката врата. Когато я отвори обаче, се озова във всекидневната. Изчервена, тя намери вратата за коридора и тихо я затвори след себе си.

Никол се обърна към розово-бялото легло и се загледа в ефирната нощница, която можеше да разпали апетитите на всеки съпруг.

Спомни си целувките му, ласките му.

Тялото й затрепери още по-неудържимо. Изведнъж тя осъзна, че е изтощена до припадък. Седна на червеното кресло и се хвана здраво за облегалките. Искаше й се да има повече време, за да помисли по-трезво. Изобщо обаче не можеше да разсъждава, мислите й бяха в пълен хаос. Знаеше само, че след всичко, което се бе случило през деня, не бива да позволява на Ейдриън да надделее и да се възползва от съпружеските си права, не и тази вечер. А утре щеше да помисли за бъдещето, какво да прави с него, с Ейдриън и със себе си.

Може би трябваше да заключи всички стаи и да не пуска съпруга си да влезе. Тя се приближи нервно до една от вратите, непрестанно стряскана от шумното тиктакане на стенния часовник отдясно. Усещаше, че не й остава много време, преди Ейдриън да почука на вратата. Нямаше желание за нов сблъсък с него. Толкова бе уморена. Знаеше, че ще го ядоса, ако заключи вратите, но толкова по-лесно щеше да бъде да го направи и да се срещне с него едва на сутринта.

Никол бързо завъртя ключа на вратата, през която бе влязла в спалнята си, след това отиде до тази към коридора и също я заключи. Сетне се върна в средата на стаята.

Осъзнаваше, че не е този начинът да се започне един брак. Това бе възможно най-лошото начало за едно семейство. Може би все пак трябваше да отключи. Може би…

В този миг на вратата се почука.

Никол замръзна. Толкова рано! Тя горещо се замоли да идва някоя прислужница, а не съпруга й.

— Да? — гласът й потрепера.

— Аз съм — отговори Ейдриън.

Никол се поколеба, обмисляйки дали да отключи вратата. Внезапно я връхлетя страх. Ако го пуснеше да влезе… Не, по-лесно бе да го остави от другата страна на вратата, толкова по-лесно. Опита да измисли някакво извинение, но не се сети за нищо подходящо.

— Никол? — повика я той. В гласа му се долавяше нетърпение. — Да смятам ли, че си готова?

— Не — изтърси тя. — Не съм готова.

Настъпи кратко мълчание. Никол се напрягаше да чуе какво прави Ейдриън, ала не долавяше никакъв шум. После той натисна дръжката на вратата.

— Пак ли се опитваш да отложиш нещата? Не е много разум… — Гласът му секна.

Никол си представи изражението му, представи си колко е изненадан да открие, че стаите й са заключени, и я обхванаха угризения.

— Ейдриън — започна тя, — много съм уморена. Мисля…

— Започвам да разбирам — каза той тихо. Тонът му я накара да изтръпне.

— Отворете вратата, мадам.

Беше допуснала огромна, ужасна грешка! Веднага съжали за глупавото си решение да му попречи да влезе в стаята.