Бренда Джойс - Скандална любов

Херцог Клейбъроу беше разярен. Опитваше се да не го показва, но едва ли можеше да заблуди когото и да било от гостите си. И ако невестата му продължаваше толкова открито да демонстрира своята неприязън към него, имаше голяма опасност да забрави цялото благоприличие и добрите дела, които бе сторил през последната седмица, и да я удуши пред погледите на всички.

Течеше сватбеният прием, който даваха в собствената му резиденция на Кавендиш Скуеър заради огромния брой поканени гости. Церемонията можеше да бъде прекрасна. Катедралата бе истински архитектурен шедьовър и беше побрала всичките хиляда гости. А в сребърната си рокля Никол бе зашеметяващо красива булка.

Красива, но и сърдита.

Булото й беше прозрачно. Изработено от най-фин сребрист тюл, то не скриваше нищо. Изражението й и гневът й можеха да бъдат видени от всички. Не бе направила и най-малко усилие да изглежда щастлива булка. Тъкмо обратно.

В мига, в който я видя да се задава по пътечката, Ейдриън бе занемял. В гърдите му се бе надигнало чувство с непозната за него мощ и за частица от секундата той бе осъзнал, че е влюбен.

Ала този миг бе отлетял веднага. Веднага, щом видя лицето й, нейното красиво, среброоко, мрачно лице. Чувствата й бяха повече от очевидни. Осмеляваше се да го унизи, да унизи и себе си, и то пред всичките им хиляда гости.

Докато вървеше към него, тя избягваше погледа му. Пристъпваше с високо вдигната глава, а устните й бяха стиснати в мрачна, упорита гримаса. Не го погледна и когато се спря до него пред олтара. Когато дойде време да каже обета, не пророни и дума. Ейдриън, който държеше ръката й, я стисна много, много силно — предупреждение, че ще я подчини на волята си, дори ако тя продължи с глупавия спектакъл, който разиграваше. Тогава Никол, за негово облекчение, проговори. Но за него вече бе твърде късно да обуздае гнева си.

Сега те бяха съпрузи.

И всички в Клейбъроу Хаус бяха разбрали, че младоженката, меко казано, не е щастлива от този факт.

Студена, непроницаема маска отдавна бе сменила учтивата усмивка на херцога. Беше му дошло твърде много. Не го интересуваше, че са прекарали по-малко от час на собствения си сватбен прием. Колкото по-дълго седеше до булката, която с каменна физиономия отказваше да яде, да пие и дори да говори, толкова по-опасен ставаше гневът му. И толкова по-безуспешни — усилията му да го овладее.

— Тръгваме — каза й той рязко.

— Сега?

— Да. Веднага.

Той се изправи, сграбчи я за ръката и я повлече със себе си.

— Нека поне да се преоблека.

— Сега ли се сети за приличието? Не мислите ли, че е малко късно… уважаема съпруго?

Никол се наежи.

— Има още цели часове, докато разрежат тортата.

— Не давам и пукната пара.

— Това е очевидно — каза тя и го погледна многозначително.

— Не мога да разбера какво целиш с тази двойна игра. Защо се опитваш да протакаш? Ясно е, че в момента не си на върха на щастието.

— Защото е по-добре да остана тук, отколкото да тръгна с теб.

Ейдриън се изсмя студено.

— Ах, ето какво било. Опитваш се да отложиш неизбежното. Страхуваш се да останеш насаме с мен и да изневериш на себе си?

— Не — каза тя през зъби. — Просто искам да отложа най-неприятното — нашето бъдеще.

— Ако продължаваш да ме дразниш по този начин, ще ти се случи нещо повече от неприятно.

Очите й се разтвориха широко.

— Заплашваш ли ме?

— Разбирай го, както искаш.

Ейдриън отново я сграбчи за ръката и я задърпа след себе си. Тя започна да се съпротивлява и той се обърна към нея с едва сдържана ярост.

— Не направи ли достатъчно сцени за днес? Трябва ли пак да започваш?

— Ти правиш сцени — изсъска тя, но спря да се бори с него.

Ейдриън престана да й обръща внимание. Отведе я да се сбогуват с близките си. Докато излизаха обаче, непрестанно ги спираха гости и им пожелаваха щастие. Много от тях трудно прикриваха откровеното си любопитство към резервирания младоженец и враждебно настроената булка. В мига, в който най-после се озоваха навън, херцогът буквално хвърли съпругата си в каретата на Клейбъроу.

Тя седна в самия ъгъл на купето. Ейдриън се настани срещу нея, като се стараеше да не й обръща внимание, макар да й бе толкова ядосан, че наистина му идеше да я удуши. Сетне даде знак на кочияша да тръгва.

Никол продължаваше да не продумва и дума. Ейдриън беше вбесен от държанието й пред каймака на британското общество. Бе положил страшни усилия да спре мълвата за тях, изгуби ценно време да ходи по глупави забави и безсмислени балове, да се старае да се хареса на скучни дами и раболепни господа и да се държи като полудял от любов наивник. Без съмнение сега всички го смятаха за пълен глупак, омагьосан от жена, която открито го презира. Само за няколко часа Никол бе унищожила всичко, постигнато от него в последните дни. Всичко, което бе направил единствено заради нея.

— Надявам се, че си доволна от себе си — каза той.

— Защо трябва да съм доволна от каквото й да било точно в този ден?

Беше седнала възможно най-далеч от него, в противоположния ъгъл на каретата. Колкото и да бе ядосан, Ейдриън не можеше да не забелязва колко поразително изглежда в сребърната си сватбена рокля и с тази черна като абанос коса, която се спускаше по раменете й. Той изпъна дългите си крака с небрежно движение, което прикриваше растящата му напрегнатост.

— Съветвам те да преосмислиш отношението си. Сега си моя съпруга. Този факт не може да бъде променен — поне докато съм жив. Или ти доставя удоволствие да предизвикваш скандали?

Тя го погледна ядосано.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Напротив, мисля, че ти достави истинско удоволствие днес да правиш сцена след сцена.

Беше сигурен, че тя се е наслаждавала на унижението му. Заля го нова вълна гняв, но той положи възхитителни усилия да я подтисне.

— Ти ме принуди да застана пред олтара. Нима очакваше покорно да ти се подчиня? С наведена глава, в смирение? Ако си мислел така, си бил на много погрешен път.

— Има само едно място, на което ми се подчинявате, мадам. — Погледът му я прониза. — Може би трябва да те държа затворена там, за доброто и на двама ни.

Никол винаги се изчервяваше, когато той намекваше за проклетата й сладострастна натура, но сега ахна.

— Надявам се, че се шегуваш — промълви тя мрачно.

— Мисля, че идеята си струва.

Двамата се изгледаха втренчено. Каретата се струваше твърде тясна на Никол. Ейдриън бе твърде близо до нея, за да се чувства удобно. Близостта му я смущаваше, всъщност винаги я бе смущавала. А и не можеше да спре да мисли за предстоящата нощ — тяхната първа брачна нощ.

Звучеше невероятно, но сега тя бе негова съпруга. Някога го бе желала с цялото си сърце, но сега това й изглеждаше страшно отдавна. Беше станала негова жена. Той бе изпълнил дълга си, а сега очакваше от нея да приеме положението си и опитите му за сближаване. Никол стисна юмруци. Той не можеше да я принуди да се омъжи за него и да очаква тя да остане покорна, просто не можеше. И ако действително вярваше, че тази нощ тя ще го приеме с отворени обятия, значи бе луд.

Какво щеше да стане обаче с нощите, които идваха след това? Дори да успее да го отблъсне тази вечер, колко дълго ще издържи на натиска му? Нямаше нужда да мисли много, за да разбере, че каузата й е безнадеждна. А идеята за развод й бе напълно чужда.

Той обаче трябваше да разбере, че не може да я подчинява така на волята си, трябваше да го разбере.

Независимо от тези мисли, тя усещаше твърде ясно погледа му и сърцето й биеше лудо. Той я наблюдаваше открито и намеренията му бяха очевидни. Искаше й се да забрави какво е да бъде в прегръдките му, да получава целувките му. За съжаление, паметта й в това отношение бе съвършена.

Никол извърна глава от него и се загледа през прозореца. Зимната вечер се спускаше твърде бързо. Въпреки мразовития въздух и разтворената й пелерина от сребърна лисица, не й беше студено. Дори напротив. Внезапно я обзе необяснима паника, изведнъж се почувства като хваната в капан, затворена в клетка. Тя придърпа към себе си лисичата кожа, за да се почувства по-уютно. Ейдриън наруши мълчанието им.

— Не съм правил никакви планове за медения ни месец.

— Това е добре.

— Е?

Той продължи да говори сравнително спокойно.

— Имам малко неотложна работа в Клейбъроу и някои други имения. Това ще ми отнеме три седмици. След това можем да отидем на пътешествие, ако желаеш.

Тя най-после го погледна, все още в паника, която вече се допълваше и от отчаяние.

— Не искам! Не желая да пътувам където и да било с теб! Не искам да бъда твоя съпруга! — Гласът й се прекърши. — Не искам!

— Отново се налага да кажа, че чувствата ти не ме изненадват. Всъщност, вече се уморих да слушам за тях. Ако обичаш, задръж страданието, което ти носи нашия брак, за себе си.

Никол извърна потъналите си в сълзи очи от неговия твърд, изгарящ поглед.