Бренда Джойс - Скандална любов

— Беше сигурен, че не е чул правилно.

— Моля?

Изабел беше пребледняла като платно.

— Ейдриън… трябваше да ти го кажа много отдавна. Франсис не е твой баща.

Херцог Клейбъроу я гледаше поразен.

Вечерята беше приключила и двамата се бяха оттеглили в един от по-уединените салони на къщата, за да може вдовстващата херцогиня да изпие обичайната си чаша портвайн. Веднага щом тежките лакирани врати от тиково дърво се затвориха зад тях, херцогинята помоли сина си да седне. Озадачен, той се беше подчинил. И тогава тя бе заявила, че Франсис не му е баща.

— Това някаква ужасна шега ли е? — попита той. Сърцето му удряше така силно, че едва чу собствените си думи.

— Не е шега. — Тя преглътна нервно. — Франсис не ти е баща.

Ейдриън не помръдна. Пулсът му се ускори непоносимо. Думите на майка му кънтяха в ушите му. Франсис не ти е баща. Беше невъзможно, невероятно; беше сбъднатата мечта на един мъж, който вече изобщо нямаше мечти.

— Добре ли си? — попита разтревожено Изабел. — Ето, изпий това. — Тя се приближи до него и му подаде чаша портвайн. Ръцете й трепереха.

Ейдриън сграбчи китката й с неподозирана сила.

— Той не ми е баща?

— Да.

Той се изправи. Все още стискаше ръката й.

— Тогава кой е баща ми?

— Причиняваш ми болка — простена Изабел.

Ейдриън видя пребледнялото й лице и сълзите в очите й и веднага я пусна.

— Мили боже, прости ми, мамо. Не осъзнавах какво правя.

— Няма за какво аз да ти прощавам — каза тъжно тя.

— Кой е баща ми? — отново попита Ейдриън. Още се чувстваше замаян.

— Казва се Ейдриън Стоун. Той е американец от Бостън. Морски капитан.

Херцогът я погледна втренчено. Сетне се отдръпна, отиде до камината и се загледа в подскачащите пламъци. Мина много време преди да успее да асимилира чутото. Слава бог, Франсис не му беше баща. Баща му беше американец на име Ейдриън Стоун. Морски капитан. Всичко това бе толкова фантастично, че се запита дали все пак не сънува.

— Добре ли си?

Той бавно се обърна.

— Искам да ми разкажеш всичко, мамо.

Тя кимна и сплете ръце.

Ейдриън стоеше неподвижен пред камината. Най-накрая, след толкова дълго време, истината беше разкрита.

Това е невероятно, мислеше си той. Когато майка му завърши разказа си, като му обясни как е решила да напусне Вирджиния и Ейдриън Стоун и да се върне в Клейбъроу, херцогът изглеждаше спокоен, но вътрешно гореше.

— Това обяснява всичко — промълви той в последвалата тишина.

Изабел стоеше безмълвна и неестествено бледа. Приседна на ръба на канапето с лице към него. Ръцете й неспокойно заоправяха гънките на роклята й. Гледаше сина си тревожно, питащо, но той почти не я виждаше.

— Нищо чудно, че той ме мразеше. И теб също.

Изабел прехапа устни.

— Той ме мразеше още преди да срещна баща ти. Намрази ме, когато поех отговорността за неговите имения, която трябваше да носи той. И омразата му нарастваше всеки път, когато го избавях от поредния му дълг.

— Да, знам това. — Той закрачи из стаята. — Исусе! — каза накрая и когато се обърна към майка си, очите му горяха от гняв. — Трябваше да ми кажеш още преди години!

— Знам — прошепна тя. — Ти ми се сърдиш.

— Опитвам се да не ти се сърдя. Опитвам се да разбера колко си искала да скриеш цялата тази история, дори и от мен. Но, за бога, мамо! Не трябваше ли отдавна да науча, че това копеле не ми е баща?

— Да.

— Господи, мамо, иска ми се да ми беше казала! — Той се отдалечи. Широките му резки крачки говореха, че е възбуден. Внезапно се обърна с лице към нея. Беше прекалено погълнат от собствените си чувства, за да забележи, че майка му бе почти разплакана.

— Какво стана след като напусна Вирджиния? Получи ли някога известие от него?

Сърцето на Изабел, което вече препускаше лудо, заби още по-силно от страх.

— Какво си намислил?

— Трябва да го открия, естествено. Ако е още жив.

Тя мълчеше.

— Е? — попита рязко Ейдриън.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Да, изпращаше писма… известно време. Но вече изминаха двадесет години без да получа каквато и да било вест от него.

— Би ли ми обяснила по-подробно? — попита нетърпеливо той.

— След като се върнах при Франсис, той ми изпрати писмо. Кратко, безлично писмо. Интересуваше се как съм. Изпращаше ми такива писма в продължение на няколко години. По пощенската марка разбирах къде се намира в момента. Адресът му беше в Бостън. По времето когато се запознах с него, домът му бе там.

— Какво се случи после?

Сърцето й се сви. Спомените бяха твърде болезнени, както и резките въпроси на сина й. Не беше казал нищо, но Изабел усещаше, че е разгневен. А какво щеше да последва след гнева? Презрение?

Тя заговори много тихо, опитвайки се да овладее трепета в гласа си.

— Сигурна съм, че в началото той искаше да зная къде се намира. По този начин ми казваше, че още е там, че ме чака, ако променя решението си. Но после спря да пише. — Гласът й пресекна и сълзите рукнаха. — Може би се е оженил. Може би е мъртъв. Не зная.

Ейдриън я изгледа втренчено, внезапно осъзнал истината.

— Ти още го обичаш!

Изабел намери кърпичка и изтри очите си. Отчаяно се опитваше да си възвърне самообладанието. Плачеше заради сина си, заради истинския му баща, заради себе си.

Внезапно Ейдриън отиде нея и непохватно положи ръка на рамото й.

— Разбирам, че ти е трудно. Но, мамо, това е от огромно значение за мен. Трябва да получа адреса му в Бостън.

— Разбира се — успя да промълви отчаяно тя.

Той се извърна. После, опитвайки се да възпре обзелото го вълнение, каза:

— Трябва незабавно да му напиша писмо. Ще наема детективи. Ще изпратя един от тях в Бостън. Ако е жив, ще го открия.

Изабел преглътна и се приготви да нанесе последния удар на сина си.

— Ейдриън, той не знае.

Ейдриън се обърна.

— Не му казах. Той няма представа, че има син.

Разкритието беше потресаващо. След като майка му си отиде, Ейдриън седна в библиотеката, прегърна хрътката си и дълго се взира в танцуващите пламъци на огъня, без да ги вижда. Трудно му беше да осъзнае, че Франсис не му е баща, че майка му е имала връзка с мъж на име Ейдриън Стоун и че той е неговият баща.

Обзе го ярост. Ядосваше се на майка си, макар че с всички сили се опитваше да овладее гнева си. Опитваше се да разбере мотивите й, въпреки че цял живот нямаше да успее.

Когато я попита как е могла да крие истината не само от него, но и от баща му, Изабел така се разстрои, че не успя да каже и дума.

Не можеше да спре да мисли за тайнствения американец, който бе истинският му баща. Ейдриън Стоун. Изабел го беше кръстила на своя любим. Какъв ли е бил този американец? Морски капитан. Ейдриън не си представяше майка си с някой набит, небръснат мъж в раирана блуза и морскосини панталони. Но Изабел не бе отговорила на нито един от многобройните му въпроси. Той знаеше, че я разстройва като я разпитва за баща си, но не можеше да спре. Нима нямаше право да узнае всичко?

Накрая тя му каза, че Ейдриън Стоун е бил всичко, което Франсис не беше, после със сълзи на очи избяга от стаята и от дома му. За момент Ейдриън почувства разкаяние, но после умът му отново бе обзет от мисълта, която не го оставяше на мира: имаше друг баща.

Той се засмя на висок глас. Сега без да се разкайва можеше да проклина Франсис до насита, нещо повече — сега вече разбираше защо Франсис го бе презирал. Този въпрос го бе преследвал през целия му живот и най-сетне беше намерил своя отговор.