— Знам колко много обичаше Джонатан — каза Роджър с усилие, преглъщайки собствената си мъка от загубата на добрия си приятел. — На мен също ще ми липсва.

Изабел винаги го бе смятала едва ли не за безсмъртен, но сега го възприе просто като един възрастен човек. Внезапно осъзна, че той не е много по-млад от херцог Клейбъроу, а Джонатан беше починал от старост. Обзе я страх. Независимо какво се бе случило след женитбата му за другата жена, той й беше баща и Изабел го обичаше.

— Татко, трябва да прекарваме повече време заедно — каза тя твърдо.

Роджър беше изненадан, но и много радостен.

— Винаги съм имал време за теб, скъпа — каза той. — Но ти, изглежда, си твърде заета.

— Аз! Ти си винаги с Клер и момчетата.

— Откакто се омъжи, непрекъснато те каня да дойдеш при нас в Лондон или в провинцията, а ти все отказваш. Знам, че двамата с Франсис водите самостоятелен живот, затова реших, че си много заета с важни обществени ангажименти и нямаш време за баща си.

Удивена, Изабел разбра, че той е наранен и тутакси се хвърли в обятията му.

— А аз си мислех, че ти си твърде зает за мен — прошепна тя. — Изглежда, че и двамата сме се заблуждавали.

После започна да приема поканите му и скоро откри, че обожава природените си братя. Клер не беше толкова лоша, всъщност, опитваше се по свой начин да се сприятели с доведената си дъщеря. А баща й винаги успяваше да намери време, за да останат двамата насаме. Изабел разбра, че е била истинска глупачка да се отвърне от баща си. Очевидно той се чувстваше добре с Клер и умираше за синовете си. Изабел се радваше за него.

След шест месеца първият от кредиторите на Франсис почука на вратата. Беше много нервен и притеснен, но притежаваше документ, че Франсис е просрочил дълга си с четири месеца. Ставаше въпрос за двадесет хиляди лири. Потресена, тя го отпрати, а когато каза на Франсис, той й отговори да си гледа работата. През следващия месец се появиха още няколко кредитори. Изабел не плати на никого; казваше им, че трябва да говорят със съпруга й, който от своя страна умело ги избягваше. В крайна сметка се изясни, че Франсис е задлъжнял с умопомрачителната сума от сто хиляди лири.

Накрая той й призна, че няма тези пари.

Кредиторите продължиха да я преследват, Франсис просто се смееше. Накрая един от кредиторите заплаши, че ще го призове на съд. Изабел мразеше Франсис, но не можеше да допусне това. Затова заложи семейните си бижута и го спаси.

Разстроена от станалото, тя реши сама да прецени състоянието на семейните дела. Първо се зае да прегледа писалището на Франсис и за свой ужас установи, че е пълно с неплатени сметки. Длъжници по всички тях бяха именията. Напоследък няколко управители на различни имения на Клейбъроу бяха идвали да й искат пари, но тя бе отпратила и тях. Сега обаче повика управителя на фамилната им къща и го попита направо. От него разбра, че управителите на различните имения на Клейбъроу отговарят само за дребните, ежедневни разходи, и че сам херцогът е държал основните средства и е упражнявал надзор над всички. Джонатан беше починал преди девет месеца, а Франсис още не бе поел отговорностите си. Изабел беше потресена.

Знаеше какво трябва да направи. Знаеше, че Франсис няма да го одобри. Но неговото мнение отдавна бе престанало да я интересува.

Тя тръгна от имение на имение, за да прегледа всеки сантиметър от владенията на Клейбъроу. Четеше книжата и разговаряше с управителите. Когато цялата ситуация й се изясни, отиде в банката, за да й дадат чек. После го показа на Франсис.

— Имаме много неплатени сметки, Франсис — каза тя на съпруга си една сутрин, когато той се прибра в къщи разпасан и небръснат след поредния си гуляй. — Прегледах внимателно всички сметки и са ми нужни осемдесет хиляди лири, за да платя дълговете ни. Нашият банкер ми даде този чек. Ще бъдеш ли така добър да го подпишеш?

Той грабна чека. Видя, че е платим на съпругата му и го скъса.

— Ако имахме осемдесет хиляди лири в банката, мислиш ли, че щях да ти дам да ги изхарчиш?

— Но мистър Пиърс издаде чека без проблеми.

— Глупачка такава! Той с радост би ни заел сумата, защото има изгода от това! — изрева Франсис.

Изабел дълго мисли. После се срещна с адвокатите на Клейбъроу. Накрая отиде обратно при мистър Пиърс, придружавана от баща си. Уредиха заем само на нейно име. Сметките на именията бяха платени и нещата отново тръгнаха гладко, вече под непосредствения надзор на Изабел.

Сега тя управляваше обширните имения на херцогството. Макар и начинаеща, тя беше умна, а и адвокатите, и баща й я напътстваха. Когато дойдоха първите малки печалби от обработваемата земя на юг и от продажбата на дървесина на север, Изабел с огромно задоволство подписа чек и го изпрати на мистър Пиърс. Щеше да мине много време преди Клейбъроу да се изправи на крака, тя се надяваше, че с разумно управление и това ще се случи.

Колкото повече успехи постигаше, толкова повече Франсис я укоряваше и й се подиграваше. И толкова повече я мразеше.

В края на 1867 година Изабел предприе първото си пътуване до Америка. От смъртта на Джонатан бяха изминали три години, а именията на Клейбъроу вървяха добре, независимо от неблагоприятните времена за икономиката. Изабел бе направила някои инвестиции, които се надяваше да излязат успешни. Беше предоставила под наем на една минна компания обширни пространства земя и бе станала съдружник в компанията. Поела бе риск, но разчиташе, че в бъдеще това ще й донесе значителни печалби.

След края на войната между щатите, много хора, сред които и тя съзряха възможностите, които щяха да се открият при възстановяването на Юга. И Изабел замина за Вирджиния, за да инвестира в земя, която сега беше напълно опустошена и съвсем евтина, но след време щеше да струва цяло състояние. Разбира се, не разполагаше със средства за покупката, но мистър Пиърс с радост й даде нов заем.

Не беше тайна, че тя управлява именията на Клейбъроу и че е предприела някои делови начинания. Обществото беше шокирано, дори скандализирано. Не можеха да повярват, че тя, жената, херцогинята, се занимава с търговия. Аристократите поначало презираха търговията и не можеха да повярват, че една дама, и то херцогиня, сериозно се е заловила да работи. Никой не одобряваше това. Но като херцогиня Клейбъроу Изабел имаше прекалено много власт, за да си позволят да я избягват; никой не можеше да откаже на поканите й, никой не би си и помислил да я изключи от списъка на гостите си. Напротив, всяка домакиня се молеше тя да се отзове на поканата й. Никой не смееше дори да я погледне с подозрение или пренебрежение. Изабел знаеше, че е обект на клюки и това я забавляваше. Франсис не шокира никого (освен самата нея) с новата си склонност към младежи, но тя шокираше всички с очевидната си интелигентност и здрав разум.

Този път на Франсис не му беше забавно. Вбесяваха го както клюките, така и Изабел. Нито веднъж не й благодари, че бе спасила него и дома му, и никога не й го прости. Освен това не пропускаше да я нарече безплодна кучка.

Изабел не му обръщаше внимание. Предполагаше, че е прав, че щом досега нямаха деца, сигурно е безплодна. Самият Франсис сякаш също се бе предал, защото не беше идвал в леглото й повече от година. Изабел знаеше, че е прекалено погълнат от настоящия си любовник, за да намери време за нея. Изпитваше облекчение, но и малко тъга. Глупаво бе да иска дете от Франсис, но тя въпреки всичко искаше. Осъзнаваше, че желанието й няма да се осъществи никога. Беше едва на двадесет и три, но се чувстваше като на петдесет, като жена, отдавна преминала детеродната се възраст.

24

„Морски дракон“ беше лъскав кораб с бели мачти, един от най-бързите океански клипери. Обикновено не превозваше пътници, но веднъж решила да предприеме това пътуване, Изабел искаше да стигне до Америка колкото се може по-бързо. Секретарят й познаваше господарката си, затова й уреди да пътува с „Морски дракон“, като плати за това доста солидна сума.

Изабел го съзря още преди да се качи на борда. Беше застанала на пристана с камериерката си и не можеше да помръдне. Сърцето й се бе качило в гърлото.

Дори не можеше да го види ясно. Слънцето беше зад него и я заслепяваше. Видя само един невероятно едър и силен мъж, с високи ботуши и бричове, със свободно развята ленена риза. Чу го да дава нареждания. Пулсът й се ускори, тялото й потръпна. Той бе невероятно мъжествен.

Но какво й ставаше?

Мъжът се отдръпна от заслепяващото слънце, после застина и бавно извърна лице към нея. Светлокестенявата му коса падаше небрежно върху раменете и обрамчваше едно силно, обаятелно лице. Острият му поглед обходи пристана и накрая я откри.

Изабел го гледаше като хипнотизирана. Той се взира в нея в продължение на цяла вечност — вечност, която бе чакала цял живот. После се усмихна. Усмивката му беше открита и топла. Изабел се изчерви.

— Върви — каза тя на прислужницата си Беси. — Върви намери някой, който да пренесе куфара ми.

Почувства облекчение, щом насочи вниманието си към нещо друго, но знаеше, че той още я гледа. Усещаше с всяка клетка на тялото си, че не трябва да се качва на този кораб — на неговия кораб. Знаеше, че е негов, без да има нужда някой да й го казва. А също така знаеше, че няма, че не може да се върне обратно.

— Коя си ти?

— Изабел.

Слънцето залязваше. Плаваха вече цял ден. Това бяха първите му думи към нея. Беше се приближил безшумно, но Изабел не се стресна. От доста време стоеше сама на палубата и го очакваше.

— Изабел.

Тя се обърна с лице към него.

Въздействието му върху нея беше също толкова силно, колкото и преди. Той я зашеметяваше, спираше дъха й.

— Аз съм Ейдриън — каза той тихо, а погледът му се плъзна по лицето й изучаващо, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка нейна черта. — Ейдриън Стоун.