Освен това Роджър бе близък приятел на седмия херцог Клейбъроу, Джонатан Бракстън-Лоуъл — друг изключително влиятелен благородник, — независимо, че по онова време Джонатан беше от опозицията. Вън от политиката двамата мъже искрено се харесваха, уважаваха се и се възхищаваха един на друг. В една паметна вечер, в клуба си на Джеймс Стрийт, те бяха решили да свържат съдбите на децата си с брак.

Естествено, подобно съглашение между двама мъже с тяхното положение не можеше да бъде продиктувано само от приятелски подбуди. Роджър де Уорън не беше запознат с подробностите, но по сключения брачен договор се досети за действителните факти. Изабел беше една от най-знатните наследнички в Англия, но Джонатан все пак бе настоял тя да влее в херцогството солидно количество пари, както и две много богати имения. Дотогава Роджър не беше предполагал, че Клейбъроу е толкова обеднял. Това обаче ни най-малко не го притесни, защото Нортъмбърланд беше много, много богат.

Франсис беше един от най-преследваните ергени, така че изборът на Роджър не изненада никого. Графът се надяваше един ден да се сдобие със син, който да наследи титлата, богатството и властта му, но Изабел бе първото му дете и той много я обичаше. Тя щеше да наследи голямо богатство, а като негова дъщеря носеше почетната титла „лейди“. Можеше да има всеки мъж, когото пожелае, ала изборът не беше неин. Роджър искаше за нея нещо много повече. И щеше да го постигне, омъжвайки я за бъдещия херцог Клейбъроу, защото един ден тя щеше да стане херцогиня и титлата й щеше да превъзхожда дори неговата. Един ден синът й щеше да бъде деветият херцог Клейбъроу. Роджър притежаваше огромна власт, но колкото и невероятно да звучеше, един ден внукът му щеше да бъде още по-влиятелен.

Роджър беше достатъчно умен, за да подсигури бъдещето на дъщеря си. Тъй като Джонатан отчаяно се нуждаеше от парите, той успя ловко да го притисне до стената. Ако Франсис умреше преди Изабел, без от брака им да се е родило дете, Изабел щеше да наследи Клейбъроу. Хората от семейство Де Уорън живееха дълго, затова Роджър не се съмняваше, че Изабел ще надживее Франсис и ако нямаха щастието да се сдобият с дете, Клейбъроу щеше да премине към Де Уорън. А ако имаха дете, то щеше да се казва Де Уорън Бракстън-Лоуъл. Каквото и да се случеше, Роджър бе спечелил за семейството си онова, към което се стремеше.

Подписаха, подпечатаха и изпълниха договора. Но оттук нататък приятелството между Роджър и Джонатан вече не беше същото. Херцог Клейбъроу така и не можа да прости на граф Нортъмбърланд за онова, което бе изтръгнал от него.

Изабел беше на шестнадесет и за пръв път в живота си разбираше какво е да си нещастен. Преди година Роджър се бе оженил за жена, не много по-възрастна от нея самата, и оттогава отношенията между баща и дъщеря се бяха променили коренно. Съпругата му Клер беше вдовица, едва прехвърлила двадесетте. Беше зашеметяваща тъмнокоса красавица и Роджър не се отделяше от нея. Внезапно дъщеря му бе престанала да е центърът на вселената за него. Внезапно бе започнал почти да не забелязва съществуването й.

Когато графът обяви годежа й, Изабел се развълнува. Искаше час по-скоро да избяга от къщи и от баща си. Беше толкова нетърпелива, че помоли да вдигнат сватбата по-бързо, още преди дебюта й в обществото. Баща й се съгласи.

Тя не познаваше бъдещия си съпруг, но вече беше влюбена в него. Знаеше всичко за Франсис Бракстън-Лоуъл. Той бе с дванадесет години по-голям от нея и бе смятан за най-изгодната партия в цяла Англия. Беше русокос и елегантен, и всяка жена, която го видеше, оставаше прехласната. Когато ги запознаха, Изабел също бе запленена. Той беше красив и хладното му високомерие само го правеше още по-привлекателен.

Ожениха се през май 1861, на седемнадесетия рожден ден на Изабел.

И всичките й илюзии бяха жестоко разбити.

Преди първата брачна нощ Франсис винаги се бе представял като идеален джентълмен. Всъщност, дори не я беше целувал, нито я бе ухажвал, но това не я интересуваше. Той беше принцът от нейните сънища и всичко, сторено от него, й се струваше правилно. Намираше, че неговата изисканост го прави сдържан, но и толкова вълнуващ.

Тя имаше само бегла представа какво да очаква от първата брачна нощ. Нейната баба й бе обяснила донякъде какво трябва да направи мъжът и Изабел беше смутена, но и тръпнеща от очакване. Изобщо не можеше да си представи, че мъжът имал някакъв израстък, който се уголемявал и който щял да сложи в нея. Много повече я вълнуваше мисълта за целувките, които по уверенията на баба й трябваше да предшестват това събитие. Как копнееше за целувките на Франсис!

Франсис я приближи със студен блясък в очите. Не се усмихваше, не й предложи нито утеха, нито нежност, нито думи на любов.

— Готова ли си за мен? — попита той с насмешлив тон, като се подпря на вратата на спалнята и плъзна поглед по тялото й.

Изабел изпадна в паника. Беше облечена в красива прозрачна нощница, а разпуснатите й коси падаха като пищен водопад чак до кръста. Въпреки това Франсис я гледаше с безразличие.

— Да — успя да отвърне тя с твърд глас и да се усмихне.

— Какво смело момиче — каза той с нова насмешка. После се приближи до нея. — Дали и след малко ще си толкова смела?

Изабел го погледна объркано, загубила ума и дума. Имаше чувството, че Франсис не само не я обича, а и не я харесва! Но вероятно грешеше.

Той съблече халата си и Изабел за пръв път видя голо мъжко тяло. Франсис беше слаб и мускулест, но тя почти не забеляза това. Вниманието й привлече израстъкът, за който бе говорила баба й. Стори й се толкова голям, че внезапно я обхвана страх.

Той се засмя и легна върху нея.

— Вече не сме толкова смели, а?

— Франсис, почакай — извика тя, обзета от паника. Без да й обърне внимание, той впи устни в нейните. Изабел инстинктивно се отдръпна. Дъхът му миришеше на цигари и уиски. Целувката му бе мокра и лигава и изобщо не й хареса.

— Фригидна малка кучка — промърмори Франсис. — Разтвори си краката.

При тези думи Изабел се вледени. Преди да успее да реагира, той разтвори бедрата й и се вряза в нея. Ако знаеше, че болката ще е толкова силна, тя щеше да се подготви и нямаше да изкрещи. Но тя не знаеше, не беше подготвена. И изкрещя. За щастие Франсис свърши бързо и я остави.

Но не и преди да изрече жестоките думи:

— Надявам се, че занапред ще се държиш по-добре.

От този момент насетне Изабел го намрази. Дотогава никой не я беше наранявал — нито физически, нито с думи. А тя не беше жена, способна да крие чувствата си. Това забавляваше Франсис. Омразата й го възбуждаше и го правеше още по-груб в леглото.

За щастие, той не идваше често в леглото й.

Независимо че презираше съпруга си, Изабел беше от благородно потекло и възприемаше ролята си на бъдеща херцогиня с лекота и самоувереност. Поне веднъж седмично даваха прием и тя се превърна в забележителна домакиня; не след дълго я считаха за една от най-добрите в страната. Получаваше повече покани, отколкото би могла да приеме, и всяка вечер излизаше без Франсис, който живееше свой собствен живот и се виждаше със собствените си приятели.

Освен това Изабел се разбираше прекрасно с херцога и херцогинята, които искрено заобича. Херцогинята бе строга и сдържана жена, но имаше вярна преценка за хората и одобряваше Изабел. Херцогът беше благ, сърдечен и мил и правеше всичко за нея. Изабел се чудеше как двама толкова добри хора могат да създадат такъв жесток син като Франсис.

Скоро чу и слуховете. Разбра, че Франсис прекарва времето си с шумна тълпа от младежи, предимно ергени, които се занимаваха единствено с хазарт, езда, пиене и лов. Освен това от своя близка научи, че той има любовница — някаква красива танцьорка. Изабел побесня. Знаеше, че мъжете имат любовници, но никога не й беше минавало през ума, че нейният мъж ще бъде като другите. Всъщност, никога не си беше представяла, че изобщо е възможно да съществува брак като нейния! Гордостта й бе жестоко наранена от новината, че съпругът й прекарва повечето от нощите си с друга жена, независимо, че самата тя не го искаше при себе си. А най-лошото бе, че всички знаеха за изневярата му.

— Казаха ми, че имаш любовница, Франсис — каза му тя гневно. — И очевидно това не е тайна за никого. Вярно ли е?

Без да се колебае, той мигновено я зашлеви. Ударът бе толкова силен, че Изабел падна на земята и пред очите й заиграха звезди. Лицето й пулсираше от болка, едва фокусираше поглед, а Франсис вече се беше надвесил заплашително над нея.

— Никога повече не ми говори така, Изабел. Не е твоя работа какво правя. Ти си ми нужна само за една цел. И тя е да ми дадеш наследник.

Изабел благоразумно не отговори, дори не помръдна. Той си замина, оставяйки я на пода. После тя се изправи. Очите й святкаха, въпреки болката, която ги пълнеше с горещи сълзи.

Беше изгубила всичките си илюзии и цялата си невинност. А още нямаше осемнадесет години.

Не можеше да зачене. Съпругът й идваше все по-рядко в леглото й. Колкото повече време минаваше, толкова по-жестоки ставаха обвиненията на Франсис. Обвинения, в които той си намираше оправдание да я бие.

Четири години след сватбата им херцог Клейбъроу почина. Дълбоко натъжена, Изабел плака като дете на погребението му, защото бе загубила човека, който бе станал неин близък приятел и почти бе заместил баща й. У Франсис нямаше и следа от мъка. Беше нетърпелив да получи титлата. Траурът му трая по-малко от седмица.

Изабел беше разярена, но не показа гнева си, а се опита да не обръща внимание на съпруга си. Беше се научила не само да го избягва, но и да не го критикува. Наясно бе — както и всички останали, впрочем, — че Франсис е пристрастен към алкохола.

Точно по това време баща й дойде да я види без лейди Клер. Дошъл бе да я утеши, но Изабел се държа хладно. През изминалите няколко години той бе създал ново семейство; Клер му беше родила двама сина. Изабел го виждаше рядко. Изглежда той вече не я обичаше и това я нараняваше повече от всичко друго.