Втурна се в Клейбъроу Хаус толкова разярен и разстроен, че дори не забеляза Удуърд, който го чакаше, за да поеме палтото му. Затръшна шумно вратата на библиотеката. Нямаше нужда от преструвките й. Отлично знаеше, че предстоящата сватба я прави нещастна. Беше му показала съвсем ясно чувствата си, отхвърляйки предложението му.

Тази игра ще приключи съвсем скоро, каза си мрачно той. Графинята беше схванала едва прикритото му предупреждение, че е по-добре утре Никол да го приеме. Как щеше да я предпази от скандала, ако тя продължаваше така открито да се противопоставя на връзката им? Опитваше да я защити, а тя проваляше всичко, което бе успял да постигне.

И все пак не биваше да очаква от нея да приеме брака им без възражения, при положение, че го бяха уредили без нейно съгласие. Никол не беше примиренческа натура. Сам той неведнъж се бе възхищавал тайно на смелостта й да се опълчва срещу правилата. Само дето точно сега не бе най-подходящия момент да го прави. Тази нейна очарователна дързост, която толкова го привличаше, щеше да затрудни максимално усилията му да я защити.

Но той щеше да го направи.

Тя щеше да стане негова жена и да получи не само името му, не само титлата и богатството му, но и уважението, което заслужаваше. Преди ни най-малко не го беше грижа какво мислят другите за него. Знаеше, че вдъхва страхопочитание, ала знаеше също и че хората тайно се съмняват в него. Но сега вече нямаше да има никакви съмнения — нито относно него, нито относно съпругата му.

Той щеше да се погрижи за това.



Същата вечер Изабел пристигна в Клейбъроу Хаус, облечена в ослепителна тъмночервена рокля с богато надиплени поли. Фигурата й бе достатъчно стройна, за да може да си позволи и най-смелите съвременни модели, но тя беше реалистка и разбираше, че на петдесет и една няма кожата на двадесетгодишно момиче, затова роклята не разкриваше прелестите й, а беше по-скоро скромна. В тон с нея Изабел носеше блестяща червена чанта и рубинени обеци, колие и гривна.

Вече беше чула слуховете. Вярваше им, защото бе видяла искрите, припламващи между двамата. И възнамеряваше да пита сина си направо дали наистина ще се жени за Никол Шелтън след по-малко от две седмици.

Удуърд я поздрави с усмивката, която пазеше специално за нея. Изабел подозираше, че е влюбен в нея още откакто се бе оженила за Франсис, но благоразумно се преструваше, че не е наясно с чувствата му.

— Здравей, Удуърд. Как си тази вечер? — Винаги се бе държала приятелски с прислугата, нищо че Франсис непрекъснато я подиграваше за това.

— Благодаря, добре, Ваша светлост. Негова светлост ви очаква в червения салон.

Изабел се усмихна, подаде му визонената си наметка и го остави да я съпроводи и да съобщи официално на сина й за пристигането й.

Ейдриън я поздрави топло, макар че изглеждаше неспокоен. Когато им донесоха напитките — за него чай, за нея бяло вино, — и двамата останаха сами, Изабел започна без заобикалки.

— Чух слуховете, Ейдриън.

Той се намръщи.

— Кои слухове?

— Всички, предполагам. Ще се жениш ли за Никол Шелтън?

— Да. Съжалявам, че си го научила по този начин. Предпочитах аз да ти го кажа.

— Останалите слухове също ли са верни?

Той се изправи нервно.

— Ако имаш предвид дали съм лудо влюбен в нея, не.

Изабел го погледна.

— Исках да избегна всякакви злонамерени слухове, като се престоря, че съм си загубил ума по нея — обясни той.

— Разбирам. — Тя се насили да се усмихне. — Без друго не можех да си представя, че си толкова сляпо влюбен.

— Въпреки това смятам, че се държа така, че да ми повярват.

— Ейдриън, имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? Защо се жениш за Никол Шелтън толкова скоро след смъртта на Елизабет?

Херцогът се изчерви.

— Защото е възможно тя да носи дете от мен.

— Разбирам. Значи и останалите слухове са верни.

Лицето му потъмня.

— Значи говорят и това, така ли? Ще задуша тези слухове още в зародиш! Ще открия кой ги разпространява и ясно ще му покажа, че това никак не ми е по вкуса.

— Сигурна съм, че бързо ще се справиш със слуховете — каза меко Изабел, като също стана и улови ръката на сина си. — Как се чувстваш?

Той се отдръпна от нея. Отиде до високия прозорец и се загледа през него.

— Елизабет винаги ще ми липсва, но тя е мъртва.

— Имах предвид брака ти, годеницата ти.

Ейдриън се обърна и се усмихна горчиво.

— Поемам цялата отговорност за поведението си, мамо. Какво повече да кажа? Че наистина съм влюбен в лейди Шелтън? Уверявам те, че не съм.

Изабел се усмихна.

— Разбирам.

— Ще получа ли благословията ти? — попита той. — Знам, че тя не е идеалната херцогиня, но мисля, че след време ще се справя достатъчно добре.

— Напротив — каза Изабел, все още усмихната. — Мисля, че тя ще бъде прекрасна херцогиня и добра съпруга.

Ейдриън я погледна учудено. Изчерви се, закашля се и разхлаби вратовръзката си.

— Радвам се, че мислиш така.

— Тя е добра жена. Харесвам я. Възхищавам се от нейната борбеност и от независимия й характер.

Ейдриън въздъхна.

— Тя не е съгласна с този брак. Нейният „независим характер“ вече ми причинява неприятности.

Изабел се засмя.

— Представям си. Ти си прекалено праволинеен. Малко неприятности ще ти се отразят добре.

— Малко неприятности щели да ми се отразят добре! — повтори Ейдриън. — Не си права, мамо. Явно не съм достатъчно праволинеен.

Скъпи, всички правим грешки — каза сериозно Изабел. — Ти не си единственият разумен мъж, който се е поддал на страстта си към жена. Повярвай ми, като ти казвам, че независимият характер на Никол Шелтън е точно това, от което имаш нужда.

— Една Никол Шелтън се равнява на сто други жени! При Никол няма полутонове, мамо. Ако е безразсъдна, тя е напълно безразсъдна. А ти ме обвиняваш, че съм твърде благовъзпитан!

— Обвинявам ли те?

— Нима предпочиташ да съм като скъпия Франсис?

Изабел мигновено се намръщи.

— Разбира се, че не. Ти изобщо не си като него, Ейдриън, изобщо!

— Нима? — попита хладно той, после отиде до масичката и си наля още чай. — Може би лейди Шелтън е на противоположното мнение.

Изабел се стресна.

— Какво означава това?

— Боя се, че тя намира поведението ми за укорително. И то наистина беше укорително. У мен има повече от Франсис, отколкото съм предполагал.

Изабел пребледня от гняв.

— Това не е вярно!

Ейдриън я погледна насмешливо.

— Всички си имаме своята тъмна страна, мамо. У някои тя просто е по-тъмна, отколкото у другите.

Изабел беше занемяла.

— Не исках да те разстройвам — каза бързо херцогът. — Тази тема е твърде болезнена. Искаш ли да обсъдим предстоящата сватба? Реших, че трябва да поканя цял Лондон, за да видят, че нямаме какво да крием.

— Ейдриън — Изабел се приближи до него и докосна ръката му. — Ти не си като Франсис. Разстройвам се когато говориш така. Ти изобщо не си като него! — В сърцето й се бе загнездила вина, задето криеше истината от сина си.

— Не биваше да повдигам този въпрос. — Изражението му стана непроницаемо и Изабел разбра, че той никога повече няма да отвори и дума пред нея по тази толкова болезнена тема.

Тя се извърна. Сърцето се блъскаше в гърдите й, дланите й овлажняха. Франсис беше мъртъв. Но мрачното изражение на Ейдриън й казваше, че той още преследва не само нея, но и сина й. Божичко! Трябваше да му каже истината!

Реши, че непременно ще го направи. Досега не беше осъзнавала, че дори мъртъв, Франсис още има влияние над Ейдриън, че синът й се обвинява, че се смята за чудовище като него, че според него Никол го счита за също толкова недостоен. Ейдриън беше най-почтения мъж, когото познаваше и имаше право да научи истината.

Изабел потръпна. Сега беше най-подходящият момент. В края на краищата той щеше да се жени, а скоро щеше да има и свой собствен син. Ще му каже всичко. Трябва да му каже.

— Мамо, добре ли си?

— Просто малко ми прилоша — успя да промълви тя.

— Да отидем да вечеряме — каза Ейдриън, като се спусна към нея, улови ръката й и се взря в нея с огромна загриженост.

Идеше й да заплаче. Тази дилема я измъчваше от години. Какво щеше да стане, ако след като му кажеше всичко, изгубеше любовта и доверието му? Ейдриън бе най-важното нещо в живота й. Нямаше да го понесе, ако се отвърнеше от нея. Но някак си трябваше да намери у себе си силата и куража, от които се нуждаеше, за да разкрие истината на сина си.

23

Родена през пролетта на 1844 година, Изабел беше първото дете на граф Нортъмбърланд. Майка й, лейди Беатрис, беше починала при раждането й. Роджър де Уорън се ожени повторно чак петнадесет години след смъртта й. Дотогава бяха само те двамата — бащата и дъщерята.

Още от малка русокосата, синеока Изабел беше истинска красавица. Баща й, цялата прислуга, както й всичките й лели и чичовци я обожаваха и изпълняваха всяко нейно желание. Можеха ужасно да я разглезят, но тя беше неподправена и естествена по природа и израсна като очарователно създание. Беше и твърде умна за жена и графът много се гордееше с това.

Решил бе да осигури на дъщеря си възможно най-добрия брак. Де Уорън бяха едно от най-знатните семейства в страната. Твърдеше се, че Ролф де Уорън, дошъл в Англия заедно с Вилхелм Завоевателя, е бил един от най-добрите му военачалници и близък негов съветник. Той бе първият граф Нортъмбърланд и оттогава насетне всички графове бяха по традиция приближени на краля. Роджър не правеше изключение; той беше довереник на премиера и упражняваше силно задкулисно влияние върху делата на страната.