Но това не го интересуваше. Никога не се бе питал какво мислят другите за него, или поне отдавна беше спрял да се интересува.

С жените не бе по-различно. Много жени се бяха влюбвали в него. Много жени се съревноваваха отчаяно за любовта му или поне за честта да ги приеме в леглото си. Немалко от тях се надяваха да го отвоюват от Елизабет. Немалко искаха да се омъжат за него. Но те не го желаеха защото бе красив, мъжествен, добър или почтен. Желаеха херцог Клейбъроу, не него.

Жените се надпреварваха дори коя да му стане любовница, макар че техните усилия нямаха никакво отношение към избора му.

Те правеха това не заради уменията му в леглото, не защото ги отрупваше с любимите им дрънкулки, нито задето бе грижовен с тях. Ето, сегашната му метреса, ослепителната Холанд Дюбоа, определено извличаше изгода от това, че бе любовница на херцог Клейбъроу. Където и да се появеше — на театър, в ресторант, в моден салон, — всички й угаждаха и изпълняваха прищевките й. Заради връзката им тя имаше повече власт, отколкото би получила чрез всеки друг мъж, освен ако той не бе кралска особа. Само съпругата му би имала повече власт от нея, ако някой ден се ожени.

Беше направил предложение на Никол Шелтън. Предложение да се ожени за нея, да я направи своя съпруга, херцогиня Клейбъроу. Така никой никога вече нямаше да дръзне да я критикува или унижава. Най-накрая щяха да я приемат безрезервно. Защото неговата власт, положение и богатство щяха да станат и нейни.

Ала въпреки всичко това тя го беше отхвърлила.

И то категорично. Не искаше облагите, които й предлагаше. Не искаше него. Нещо се беше случило и я беше настроило против него. Очевидно бе какво — собственото му поведение. Начинът, по който се бе държал вчера в библиотеката, начинът, по който се държеше всеки път, щом пътищата им се срещнеха.

Той не беше по-различен от Франсис и Никол бе разбрала това.

Ейдриън въздъхна, обърна се към огледалото над камината и се взря в отражението си. Нима тя знаеше за баща му, за това колко развратен и покварен беше той? Дали не виждаше същите пороци и у него самия?

— Аз не съм като Франсис — каза той задавено. — През целия си живот съм бил почтен. Не съм като него!

Видя болката в очите си. Видя съмнението. За миг се стресна от себе си. После лицето му отново придоби грижливо отработеното с годините невъзмутимо, хладно изражение.

Но истината му се присмиваше. Никол го беше отхвърлила. Болеше го. Болеше го както преди. Онази болка, която смяташе, че е погребал отдавна, беше възкръснала.

Болка, която трябваше да погребе сега.

Това бе истината за неговото минато, забравена с цената на огромни усилия. До този момент. Докато не се появи тя. Сега истината живееше в настоящето, сякаш всичко се беше случило днес, а не преди много години. Истината за едно малко момче, уплашено и плачещо само в леглото си, само в стаята, в Клейбъроу, в тъмнината на безкрайната нощ.

Това бе може би най-ранния му спомен. Сигурно е бил на не повече от четири години. Той щеше да стане следващият херцог, затова от него се очакваше да бъде мъж, но той не беше мъж. Той се страхуваше. Опита се да спре сълзите си, но хлиповете му събудиха родителите му.

— Какво има, миличък? — прошепна Изабел която бързо влезе в стаята му и го прегърна. Той се опита да не плаче, опита се да не се страхува и й разказа за чудовището, което го преследваше в тишината. Тя го приласка и момчето се почувства по-добре, докато не чу гласа на баща си от прага. Изтръпна още преди да чуе думите.

— Ти го проваляш. Остави го. Той е страхливец! — Франсис се ухили. Момчето разбра и почувства болка от жестоките думи. Наистина ли беше страхливец? — Пъзльо — присмя му се Франсис. — Бои се от тъмнината! Един херцог не може да се бои от тъмнината, значи ти няма да станеш истински херцог, нали? Никога няма да бъдеш истински херцог!

Изабел се изправи разярена. Момчето се сви на кълбо. Вече знаеше какво ще последва и се страхуваше. Знаеше, че всичко е заради него.

— Престани! — извика тя и се спусна към съпруга си. — Как смееш! Как смееш…

— Мога да правя каквото си искам — озъби се Франсис, като я хвана и грубо я изблъска в коридора. — Остави пъзльото сам! Чуваш ли ме? Остави маминото си синче само!

Избухна ожесточена свада. Момчето гледаше и знаеше, че майка му ще бъде наранена, защото искаше да защити него, страхливеца. От очите му рукнаха сълзи. Не можеше да ги сдържи. Не знаеше колко дълго е гледал, но накрая се престраши, стана и се опита да помогне на майка си. Ала беше малък и слаб и юмручетата му само разпалиха още повече гнева на Франсис, накараха го да удари и него. После издърпа майка му от стаята и заключи вратата отвън. Ейдриън се сгуши в леглото — наранен, нещастен, все още уплашен. Не за пръв път разбираше, че баща му, херцогът — този висок, рус, красив мъж — не го харесва. Не го обича. Не можеше да си спомни кога го е разбрал. Може би винаги го е знаел. Той се сви на кълбо под завивките.

Истината. Ейдриън се вгледа в своето отражение и възвърна контрола над чувствата си. Господи, това се беше случило толкова отдавна, че бе сигурен, че го е забравил завинаги. Че е забравил болката. Болката от бащината жестокост, която сега някак си се бе преплела с болката от отказа на Никол.

Каза си, че това е глупаво. Но вече бе твърде късно. Вече се беше изправил лице в лице с оголените си чувства и беше пристъпил до самия ръб на пропастта. И все пак още можеше да се върне.

Можеше да се вкопчи в спасителната омраза, която никога не бе умирала. Омразата, която изпитваше към Франсис, му беше дала сила и смелост, Франсис го беше направил силен, макар че се бе опитал да го превърне в малодушно нищожество. Всъщност страхливецът беше Франсис. Точно защото бе слаб, той бе измъчвал по-слабите от него, преди всичко съпругата и сина си. Сега го разбираше толкова добре, но тогава бе невъзможно да го разбере.

Нямаше да си спомня за Франсис, нито да мисли за отказа на Никол. Франсис беше мъртъв, миналото бе мъртво. Ейдриън се гордееше със себе си. Ако тя си мисли, че е като баща си, значи греши и той ще й го докаже. Ще се взре дълбоко в себе си, за да добие нови сили. И звярът, който бе проговорил в него, никога повече нямаше да се покаже.

Успокоен, Ейдриън насочи мислите си към Никол без да влага чувства. Нямаше значение какво смята тя за него, нито какво иска. Тя беше безразсъдна, дръзка, необикновена, а в този случай — и глупава. Той обаче знаеше какво да прави. Никол не искаше да се омъжи за него, но това нямаше да го спре да стори онова, което смяташе за правилно.

А то беше да се ожени за нея.



След не повече от час херцогът отново се върна на Тависток Скуеър в дома на семейство Шелтън. Въведе го икономът, на когото той подаде палтото и ръкавиците си. Графът вече се бе прибрал и Ейдриън се отправи към кабинета му.

Естествено, нарушаваше етикета. Трябваше първо да изпрати официално писмо с искане за среща в най-удобно за Шелтън време, особено щом се касаеше за такъв повод. Но Ейдриън знаеше, че трябва да уреди нещата колкото се може по-бързо.

Никълъс Браг Шелтън го поздрави без официалности и Ейдриън разбра, че му е простил за волностите, които подозираше, че си е позволил с дъщеря му по време на лова. Предстоеше му отново да разяри графа. Нямаше как да избегне това. Оставаше му само да се надява, че благородните му намерения ще смекчат неприятната ситуация.

— Здравей, Ейдриън. Какво те води насам?

— Никълъс. — Двамата мъже си стиснаха ръцете. — Трябва да се извиня, че идвам без предизвестие — започна той, но Шелтън го прекъсна.

— Познаваш ме добре. Никога не ми е пукало за приличието. Да наредя ли да донесат чай?

Ейдриън поклати глава. За пръв път му хрумна, че пренебрежението на Никол към условностите би могло да е наследство и от баща й. Той се настани в смарагдовозеленото кресло срещу графа.

— Ще говоря направо, Никълъс. Искам да се оженя за дъщеря ти.

Шелтън хлъцна, сетне се съвзе и го погледна.

— За Никол?

— Да.

— Боя се, че съм страшно изненадан.

— Знаех си — промърмори Ейдриън.

Шелтън се наведе напред и го прониза с поглед.

— Елизабет още не е изстинала в гроба.

— За жалост е така.

Погледът на Шелтън стана още по-твърд.

— Защо идваш при мен сега? Както добре знаеш, Никол не е затрупана с предложения за брак. Не би имало от какво да се страхуваш, ако беше дошъл да й поискаш ръката след шест месеца.

Ейдриън се намръщи. Имаше вероятност шестмесечното изчакване да се окаже пагубно, но още не му се щеше да изтъква това. Графът рязко се изправи.

— Има ли причина да бързаш?

Ейдриън също стана.

— За съжаление, да.

Шелтън застина.

— Постъпих неразумно.

За миг отново настъпи мълчание.

— Колко неразумно?

— Може да очакваме бебе.

От гърдите на графа се изтръгна гневно възклицание. Ейдриън замълча, за да му даде възможност да възприеме информацията.

Шелтън блъсна назад стола си, отиде до френските прозорци и се загледа към градината.

— Ясно — каза накрая със стиснати устни. — Сега вече разбирам предложението ти. — Обърна се към Ейдриън. Сивите му очи блестяха като острие на кама. По-слаб мъж не би издържал на този поглед. — С удоволствие бих ти зашил един шамар, Ейдриън.

Херцогът замълча.

— Но ако дъщеря ми се е оставила да я направят на глупачка, аз не съм глупак. Независимо от този неприятен факт и аз, и ти знаем, че това е най-доброто, което би могло да й се случи.

Ейдриън кимна облекчено. Най-лошото беше минало.

— Ако е удобно, ще изпратя моите адвокати утре сутринта, за да подпишем брачния договор.

— Не искаш ли да уточним подробностите още сега?