Силно и страстно. Горещо. Езиците им се преплетоха безразсъдно, трептящи от сласт. Никол тихо застена. Ейдриън падна на колене и я привлече към себе си. Положи я по гръб и покри лицето й с отчаяни, жадни целувки. Целуваше клепачите й, челото, бузите, слепоочията, брадичката, устните, шията. Никол стенеше.

— Никол — прошепна той и притисна твърдото си, стегнато тяло към нея. Искаше му се да й каже много неща, но бе толкова объркан, че не можеше да намери думите, с които да ги изрази.

Никол го сграбчи яростно и пламенно отвърна на целувката му. Ейдриън повдигна далите й, напипа отвора на долните й гащи, улови плата с две ръце и ги разкъса.

След секунди освободи тежкия си, набъбнал фалос и безжалостно проникна в нея. Тя потръпна от яростната му атака, но бе твърде късно. Той беше забравил, че е девица, беше забравил всичко. Опита се да забави бесните си тласъци, опита се да спре лудостта, която го бе завладяла, но не успя.

Миг по-късно всичко свърши. Потръпвайки, той рухна върху нея. Тя го прегърна и започна да го гали. Конвулсиите му постепенно утихнаха и мозъкът му заработи отново.

Цветовете още бяха тук. Ярки, живи и силни. Ейдриън се усмихна с неприсъща за него нежна и топла усмивка.

— Съжалявам.

— Не съжалявай — каза Никол разпалено и погали влажните му коси. — Никога не съжалявай, особено щом си с мен.

Той беше останал без сили не само заради физическото изтощение, но и заради уискито, с което не беше свикнал, а и заради дните, в които не беше спал. Не беше възможно да се пребори с утешителните ласки на Никол. Усети как тежкият плащ на съня го загръща и не можа да му се противопостави. Прегърна Никол още по-силно. Последната му мисъл преди да заспи беше, че вече не иска да се бори нито с нея, нито със себе си. После засънува яркоцветни дъги.

19

Ейдриън се пробуди в тъма. В първия миг не разбра къде се намира. Извърна глава, при което го проряза остра болка в слепоочията и той потръпна. Видя догарящите въглени в огнището. Пурпурните завеси на високите прозорци бяха разтворени, ала вън цареше непрогледна тъмнина. Беше късна нощ. Внезапно си припомни всичко. Намираше се на пода в библиотеката си, където беше заспал. След като се беше любил с Никол Шелтън.

При тази мисъл в слепоочията му избухна нова свирепа болка.

Той се надигна бавно и колебливо, седна и отметна одеялото от бедрата си. Всичко се върна в съзнанието му. Тя беше дошла при него със съчувствие и го бе завладял безумен копнеж — копнеж, какъвто не беше изпитвал към никое човешко същество.

За миг споменът за това го изплаши. Но той бързо се овладя и неканеното чувство изчезна.

Припомни си колко топла беше тя в обятията му; после си припомни как необуздано и грубо я бе съборил на пода и проникнал в нея. Бузите му пламнаха от срам и гняв. Беше се държал като глупав и неопитен ученик.

Как, по дяволите, бе могло да се случи?

Потиснат и мрачен, Ейдриън стана и оправи дрехите си. Отдавна беше поставил електричество във всичките си къщи, затова сега просто натисна копчето и библиотеката се обля в светлина. Той отиде зад писалището си и се стовари тежко на стола.

Какво, по дяволите, беше направил?

Хвана главата си в ръце и чувствата го завладяха, сякаш преживяваше всичко отново. Твърде много чувства, твърде много усещания. С огромно усилие успя да се отърси от тях. Беше по-лесно и по-безопасно да се придържа към фактите.

Нямаше значение, че тя беше дошла тук напук на всякакво благоприличие. Не трябваше да я приема. Ала я бе приел и беше загубил битката, която водеше, още откакто за пръв път видя Никол Шелтън, битката със себе си и със своите желания. Беше загубил. Всичко бе свършено. Окончателно. Нямаше смисъл да размишлява върху нещо, което не можеше да промени. А сега, естествено можеше да направи само едно. Да се ожени за нея.

Преди Елизабет да е изстинала в гроба. При тази ужасна мисъл той простена, а главата му запулсира от болка. И въпреки всичко мъчителното чувство беше изчезнало. Не знаеше защо, а и не искаше да знае. Достатъчно бе, че този извор на мъки най-после беше пресъхнал.

Отвори очи и видя двете възглавници и одеялото на пода. Ако се беше събудил сам, после не би продължил да спи на пода, нито би донесъл тези неща. Удуърд пък не би посмял да ги донесе. Трябва да е била Никол. Сърцето му се разтуптя като си представи как го е завила и е подпъхнала възглавниците под главата му. По дяволите! Не искаше да изпитва нежност към нея!

И все пак тя ще стане негова съпруга. Вече нямаше защо да я отбягва, нямаше защо да се сърди, освен може би на себе си. Изведнъж осъзна, че мисълта Никол да стане негова жена съвсем не му е неприятна. Всъщност, дори без да ще бе започнал да се усмихва.

Ейдриън закрачи нервно из стаята. „Не съм я избрал за съпруга“ каза си той рязко. Тук не ставаше въпрос за избор. Ако можеше да избира, със сигурност нямаше да избере Никол. Изобщо не можеше да си я представи като своя съпруга, а още по-малко като херцогиня. Не, определено не би избрал нея.

Беше направил грешка и сега щеше да изпълни дълга си. Това бе всичко. Без друго рано или късно щеше да се ожени, а сега обстоятелствата го принуждаваха да го направи малко по-рано от очакваното. Утре ще да говори с нея и ще изясни нещата.

Искрено се надяваше, че ако има живот след смъртта, Елизабет ще го разбере.



Никол стоя будна почти цяла нощ. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Ейдриън и за това, което се бе случило, както и за това, което трябваше да се случи сега.

До полунощ се чувстваше опиянена, опиянена от мечти. Споделената им интимност я изпълваше с трепет и тя нито за миг не съжаляваше за стореното. На света нямаше нищо по-прекрасно от това да държи Ейдриън в обятията си, без той да е ядосан, без да се пази от нея, а напълно да й разкрива душата си. Разбира се, не й харесваше да го гледа така тъжен, но той бе потърсил в нея утеха, утеха, която тя бе готова да му даде отново и отново.

С напредването на нощта въодушевлението на Никол постепенно се стопи. Започна да се пита какво ли си е помислил Ейдриън за случилото се, какво ли си е помислил за нея. Разумът надделя над надеждите й. Той едва ли лежеше усмихнат в леглото си и едва ли сънуваше нея. Познаваше го твърде добре, за да вярва, че той ще приеме нещата спокойно. По всяка вероятност беше разярен. И със сигурност обектът на яростта му беше тя.

Замечтаната усмивка на устните й угасна.

Ами Елизабет? Никол изтрезня напълно. Мисълта за мъртвото момиче я изпълни с изгарящ срам. Искрено се надяваше, че Елизабет е вече на небето и не е видяла това, което бяха сторили. Но… Имаше чувството, че и да е видяла, тя би разбрала. В своя кратък живот Елизабет никога не бе таила злоба към някого, винаги бе търсила доброто у хората. Тя със сигурност щеше да разбере, че скръбта е тласнала Ейдриън в обятията на друга и че Никол го обича тъй силно, че не може повече да се бори с любовта си.

Мислите за Елизабет не само я отрезвиха, а и окончателно разбиха остатъците от мимолетното й щастие. Как бе могла да забрави, че Ейдриън е в траур? Че скърбеше за жената, която бе обичал? А той бе обичал много годеницата си — след като го видя вчера, Никол вече не се съмняваше в това. Чувствата му отдавна не бяха тайна за нея, но въпреки това беше разстроена.

Късно бе за съжаления, но все пак й се щеше да бяха минали поне няколко седмици, преди да отиде да му предложи утеха. Или няколко месеца. Сега със закъснение си спомни думите на Марта, че Ейдриън се нуждае от време. Разбира се, че се нуждаеше от време. Постепенно той отново щеше да заживее с настоящето. А тя щеше да бъде тук и да го чака с надеждата, че щом надмогне мъката си по Елизабет, може би ще я заобича поне малко.

Никол притисна възглавницата към гърдите си. Как бе могла дори за миг да забрави, че е обект само на неговото желание, а не на чувствата му? Но нима нейната любов не стигаше за двама? Не можеше ли това да се промени? Не можеше ли някой ден той да я обикне?

И все пак как би могла да съперничи на мъртвото момиче, което бе самото съвършенство, истинско украшение на женския род?

Нямаше представа как ще преживее дните преди отново да види Ейдриън и да прецени настроението му и чувствата му към нея. Но със сигурност нямаше да го посети първа. Ще чака той да дойде при нея, макар да се страхуваше до смърт, че той изобщо няма да й се обади. Внезапно Елизабет бе застанала между тях така, както не ги беше разделяла даже приживе.



Късно същия следобед, докато сменяше костюма си за езда със семпла вечерна рокля, Реджина нахълта в стаята й без да чука. Никол я изгледа учудено, а Ани продължи да закопчава с ловки пръсти копчетата на гърба на копринената й рокля. Очите на Реджина щяха да изскочат от орбитите.

— Какво има? — попита Никол.

— Имаш посетител! Никога няма да познаеш кой е!

— Не ми е до гатанки — каза Никол. Цял ден беше в лошо настроение — чувстваше се така, сякаш всеки момент ще излезе от кожата си, идеше й да си оскубе косите. Не издържаше на неизвестността и очакването.

— Херцог Клейбъроу!

Никол зяпна.

— Ейдриън? Искам да кажа, херцогът? Но… какво иска?

— Не зная! Това е изумително! Току-що погребаха Елизабет, а и въобще… Татко още не се върнал, затова мама е с него. Какво ли може да иска?

Никол се разтрепери. Точно този въпрос кънтеше и в нейното съзнание. След всичко, което се бе случило вчера, причината за посещението му беше абсолютно необяснима. Освен ако не бе дошъл, за да излее гнева си върху нея. Само свирепата ярост би го накарала да дойде в дома й, пренебрегвайки всички порядки, цялото приличие. Защо, защо не бе изчакал малко, та да се поуспокои?!