Тя бе всичко най-красиво в света — пламтяща енергия, екзотична красота, неукротима гордост. Елизабет не беше пламтяща, екзотична или неукротима, напротив. Разликата беше огромна, стряскаща.

Беше проникнал толкова дълбоко в най-тъмната, най-интимната си същност, че и уискито не можеше да му помогне да спре. А той не искаше да продължава по-нататък.

У него се таеше желание, скрит копнеж, от който не можеше да се отърси, и този копнеж имаше едно име. Никол.

Леко почукване на вратата го изтръгна от унеса му. Беше предупредил прислугата, че не бива да го безпокоят, но искаше да излива гнева си върху другиго, затова отвърна със спокоен глас:

— Да?

Удуърд влезе в стаята с извинително изражение, доколкото такова изобщо можеше да се изобрази върху каменното му лице.

— Лейди Никол е тук. Настоя да ви съобщя за посещението й, Ваша светлост.

Сърцето на Ейдриън заби лудо. Силният копнеж го задави.

— Отпрати я! — изръмжа той.

Удуърд се стресна за миг, но моментално се съвзе.

— Да, Ваша светлост.

— Почакай! — извика Ейдриън, когато икономът стигна до вратата. — Промених решението си. Покани я.

Удуърд кимна безизразно и излезе. Ейдриън закрачи из стаята, кръвта му кипеше. Защо беше дошла? Не можеше ли от благоприличие да изчака да мине малко време от погребението? Нямаше ли уважение към смъртта? Какво искаше? Как смееше!

Беше напълно искрен онзи ден, когато й каза, че възнамерява да замине с годеницата си и да се оженят веднага. Може би е знаел, че тя умира и плановете му са били просто начин да заглуши съвестта си. През последната седмица, когато Елизабет бе на смъртно легло, той бе решил да й бъде верен и в мислите, и в действията си, което означаваше да сложи край на копнежа си по Никол Шелтън. Сега, на ръба на бездната, в която нямаше никакво намерение да пропада, Ейдриън повече от всякога бе решен да я прогони от мислите си и от живота си.

Удуърд въведе Никол и Ейдриън го отпрати с жест. Погледът му я прониза. Защо беше дошла? Защо сега?

Забеляза, че е разстроена. Положително не заради Елизабет, реши той. Това би било ужасна ирония. В светлосивите й очи сякаш имаше съчувствие и загриженост. Запита се дали не е по-пиян отколкото си мислеше, защото не му се вярваше това съчувствие да е за него. Или пък беше? Това не бе безмилостната магьосница, която познаваше така добре, не беше жената, признала най-чистосърдечно, че се опитва да го прелъсти.

— Ейдриън? Добре ли си?

Ейдриън се облегна на камината, без да обръща внимание на пламъците зад решетката, които трепкаха в опасна близост до тялото му.

— О, добре съм — каза той с насмешлив тон, като провлачваше думите. — В края на краищата, на хората всеки ден им умират годениците.

Тя посрещна думите му с мълчание. Изражението й стана още по-съчувствено, а той се стресна от това, което бе сторил — без да иска се беше издал, беше разкрил мъката си. Сякаш я молеше да откликне със състрадание. А намеренията му изобщо не бяха такива.

— Толкова съжалявам — извика тя, но той я прекъсна.

— Посещението ти не бива да ме изненадва, нали? Ти никога не си зачитала приличието. Но все пак признавам, че съм изненадан.

Никол не помръдна. Стоеше зад дивана и го гледаше, стиснала упорито чантичката си в ръце.

— Не можех да не дойда — каза тя тихо. — Исках да се уверя, че си добре.

— Дошла си от загриженост за мен? — попита учудено той. Не й вярваше. Или й вярваше? Нежният й, загрижен поглед го измъчваше, влудяваше го.

— За какво друго бих могла да дойда?

— Сещам се и за други причини — каза Ейдриън грубо и погледът му се плъзна по тялото й. — Онзи ден наистина бях искрен. Всичко свърши, Никол. Каквото и да е имало между нас, вече свърши. — Заля го вълна на силен гняв. Гняв към нея, към себе си, към света.

— Разбрах.

— Ако беше разбрала, нямаше да си тук.

— Точно защото разбрах, сега съм тук, Ейдриън — каза тя меко. — Не бива да оставаш сам.

— Аз искам да бъда сам!

— Ако е така, тогава защо ме прие?

Той я погледна, неспособен повече да крие очевидната истина. Не искаше да бъде сам — искаше да е с нея.

— Иди си. Веднага. Преди да е станало прекалено късно.

Тя не помръдна. Само погледът й стана още по-нежен, още по-загрижен. Не, навярно това бе просто илюзия. Ейдриън кипна.

— Не ме ли чу? — изрева той. — Казах ти да си тръгваш! Махни се оттук, махни се от живота ми! — Без да съзнава, че още държи чашата с уиски, той я захвърли към вратата зад Никол. Тя профуча покрай главата й и се разби с трясък в масивното дърво.

Никол трепна.

Той задиша тежко. Дълбоко в него бе зейнала черна пропаст, но дъното й беше калейдоскоп от цветове, разкриващи душата му. Толкова много чувства трябваше да надмогне, и то на всяка цена. Мразеше ги, мразеше и нея.

— Ти си глупачка. Едва не те нараних.

— Но не го направи — прошепна тя. — И не би го направил.

Той рязко й обърна гръб. Трепереше.

— Знам, че те боли — промълви тя. — Знам, че си го изкарваш на мен, защото няма на кого друг да си го изкараш. Не ти се сърдя. Аз също смятам, че е ужасно несправедливо. Как може да се случи такова нещо? И то с един толкова мил, толкова искрен човек?

— Недей. — Беше се обърнал с лице към камината и палещата й топлина болезнено лизна тялото му. Затвори очи. Тя беше пълната противоположност на Елизабет и това, че сега стоеше тук толкова жива, жизнена и енергична, му причиняваше болка. Силна болка. А образът на Елизабет чезнеше, заличен от всепоглъщащия копнеж. На негово място идваше Никол.

— Отивам да кажа на Удуърд да ни донесе чай — проговори тя накрая.

Ейдриън чу стъпките й, които се отдалечаваха, и за момент го обзе паника, макар да знаеше, че трябва да изпита облекчение. Опита се да си припомни лицето на Елизабет, но си представи само смътен, неясен образ. Пое дълбоко дъх, за да овладее чувствата си. Трябваше да се пребори със себе си, трябваше.

Никол се върна. Сърцето му отново запрепуска.

— Изглеждаш толкова уморен, Ейдриън. Моля те, ела да седнеш. Удуърд скоро ще донесе топъл чай. Ял ли си нещо?

Той бавно се обърна. Очите му срещнаха погледа й и го задържаха. Не си беше представял така изражението й. То беше искрено. Загрижено. Страхуваше се да я доближи. Страхуваше се от необузданото си желание.

— Ейдриън?

В отговор той се извърна, наведе се над камината и се загледа в пламъците. Колкото и да се опитваше, вече не можеше да си представи ясно лицето на Елизабет.

Удуърд почука и внесе чая. Ейдриън чу как икономът оставя подноса и пита Никол дали желае още нещо, но не се обърна. Боеше се да помръдне, боеше се от себе си и от това, което можеше да стори.

Вратата се затвори. В библиотеката се възцари тишина. Нарушаваха я само тиктакането на големия стенен часовник и пращенето на огъня. Чу Никол да става и да се приближава към него. Тялото му се изопна като струна.

Тя застана толкова близо зад него, че усети топлината й.

— Ейдриън? Не искаш ли да седнеш?

— Не.

— Искаш ли да се качиш горе и да си легнеш? Страх ме е като те гледам такъв.

И той се страхуваше да бъде такъв. Не помръдваше, стиснал здраво каменния ръб на камината. Ето, сега ще й каже да си тръгне, ще й заповяда да си тръгне. Вместо това каза:

— Не мога да спя, Никол. Ако можех, повярвай ми, нямаше да стоя тук в това състояние.

Тя въздъхна тъжно. Ейдриън едва не подскочи, когато усети лекия й допир до гърба си. Затвори очи, почти без да чува какво му говори. Отчаяно му се искаше Никол да го обгърне с ръце и да го приласкае. Но тя не го направи.

Не можеше да се бори повече.

— Ейдриън, може би ако опиташ сега, ще успееш да заспиш. Виждам колко си изтощен. Нека да повикам Удуърд.

Дланта й докосна колебливо гърба му. От гърдите му се изтръгна дълбок стон. Вече не разсъждаваше. В съзнанието му кънтеше само една дума: Опасност!

— Не викай Удуърд — каза той глухо.

Без да каже и дума, Никол започна да разтрива врата му с две ръце. Ейдриън затаи дъх, тялото му се изопна още повече. Пръстите й се впиваха в мускулите му и той усети, че започва да трепери. Не можеше да й устои. Беше победен.

— Никол! — извика той, обърна се рязко и я сграбчи в обятията си.

Тя застина, но не се опита да го отблъсне. Очите й се разтвориха широко, ала в тях нямаше уплаха. Ейдриън я притисна към себе си и усети как в отговор тялото й потръпва. Зарови лице в косите й. Водовъртежът от ярки цветове го увлече — бърз и неустоим.

— Всичко е наред — каза тя с треперещ глас. Галеше косите му, гърба му. — Всичко е наред.

Съзнаваше, че я притиска силно, че вероятно й причинява болка, но беше като в транс и не можеше да отпусне прегръдката си.

Държа я така дълго. Вълните от цветове продължаваха да го заливат. Радост, отчаяние. Тъга и болка, силна болка и странно ликуване. Паниката беше изчезнала, пометена от пулсиращото желание.

Никол беше топла и удивително жива в ръцете му. Усещаше пулса на живота в тялото й, своята жар, нейната жар. Тя притежаваше сила, въплъщаваше скръбта и състраданието, беше радост и триумф. Той я залюля и тя се притисна към него.

Горещи сълзи опариха бузите му. Едва сега осъзнаваше колко много се нуждае от нея и беше поразен. Ако не усещаше толкова силно тази нужда, навярно щеше да я сбърка с плътското желание. Но двете чувства бяха различни, макар и еднакво могъщи, макар и еднакво болезнени.

Никол вдигна ръце и обхвана лицето му.

— Винаги — прошепна тя, като се отдръпна назад, за да го погледне в очите. — Винаги ще бъда до теб. — После бавно и нежно прилепи устни към неговите.

Това беше твърде много. Ейдриън пламна цял. Подпря тила й с длан, после рязко развърза буйната й коса, която се разпиля по гърба й. Повдигна лицето й, за да я целуне и за един кратък миг погледите им се срещнаха. Нейният — изненадан и очакващ, неговият — пламнал. После впи устни в нейните.