— Никой не може да го повярва — отвърна Никол.

— Толкова е нечестно — каза и Реджина. — Как можа бог да го позволи?

Двете по-големи жени я погледнаха, защото тя бе дръзнала да изрече гласно мисълта, която измъчваше всички. Настъпи мълчание, но Реджина всъщност и не очакваше отговор. Тогава Марта се обърна към Никол.

— Херцогът е тук.

Никол не отговори, но сърцето й се сви от страх и мъка. Въпреки че сега можеше да разбере защо се бе държал така чудовищно предния ден, това не намаляваше болката, която й бе причинил.

— Видя ли го?

— Не.

— Изглежда ужасно. Опитах се да му кажа нещо, но все едно говорех на стената. Не мисля, че изобщо чу какво му казах, но това е напълно разбираемо.

Никол отново изпита нужда да заплаче. Явно бе, че Ейдриън е обичал Елизабет много — много повече, отколкото бе предполагала.

— Той много я обичаше.

Марта я погледна.

— Той я познаваше от самото й раждане. Това е много дълго време, а двамата бяха и братовчеди.

— И още оттогава я е обичал — прошепна разтреперана Никол. Осени я внезапно прозрение, което я прободе като нож. Той всъщност обичаше Елизабет, никога не бе обичал нея. Към нея изпитваше само желание, но това бе нещо съвсем различно.

— Трябва му малко време — каза Марта и докосна ръката на Никол.

В думите й може би имаше някакъв намек, ала Никол не отвърна нищо. За щастие, след няколко минути дойдоха родителите й и тя си тръгна от дома на Стафърд заедно с тях, без да види херцога. Същата нощ Никол дълго плака — за Елизабет, за Ейдриън, и може би, съвсем малко, за себе си.



Денят на погребението бе един наистина печален ден. Небето бе навъсено и сиво и заплашваше с дъжд. От север духаше леден, бурен вятър. Огромните дъбове, които обграждаха гробницата в Стафърд, бяха вече голи, а чепатите им клони се люлееха зловещо. Приличаха на скелети — на многобройните скелети, които лежаха в тази гробница. По преценка на Никол на службата в катедралата в Лондон бяха дошли близо хиляда души, но тук, в Есекс, на гроба на Елизабет имаше не повече от стотина.

Тя стоеше между майка си и Реджина, заобиколена от останалите членове на семейството си. Чад си бе дошъл за погребението, а Едуард, естествено, остана в Лондон, за да може да присъства и той. Въпреки че не стояха в първите редици, Никол бе по-висока от повечето гости и добре виждаше как спускат ковчега в тъмната гробища под параклиса на Стафърд. Виждаше добре и Ейдриън.

Той стоеше в единия край на гроба — в черен костюм, без шапка и с наведена глава. С една ръка придържаше майка си, която безуспешно се опитваше да не плаче. До нея бе маркиз Стафърд, който също ридаеше. Беше наистина напълно смазан.

До тях стоеше доайенът на фамилията, граф Нортъмбърланд, със съпругата и семейството си. Роджър де Уорън бе брат на съпругата на Стафърд. Той беше висок, слаб мъж в средата на седемдесетте, с чисто бяла коса. Придружаваха го втората му съпруга, която бе почти на възрастта на Изабел, трите му сина, техните съпруги и наследникът му, виконт Баретууд, който бе наполовина брат на Изабел. Де Уорън имаха дванайсет внука и всички те също бяха тук. Най-малкият бе само на пет годинки, но се опитваше да изглежда ужасно сериозен.

Зад семейство Де Уорън стояха близките им — Мартиндейл, Хърт и Уъртингтън. В последната група бе и Стейси Уъртингтън, братовчедката на Елизабет, която ридаеше показно в една носна кърпичка.

Погледът на Никол обаче не можеше да се откъсне от Ейдриън. Той изглеждаше ужасно и сърцето й се сви. Беше изпит и бледен, раменете му се бяха прегърбили от изтощение. Бе твърде далеч, за да вижда лицето му, но дори от такова разстояние можеше да почувства болката, която го измъчваше.

Докато стояха там, изпращайки Елизабет в последния й път, Никол забрави всичко, което се бе случило помежду им. Нямаше вече гняв, срам, болка и гордост. В ден като този не можеше да има нищо друго, освен истина — гола, жестока истина. Тя гледаше Ейдриън и сърцето й плачеше заради страданието му. Тя го обичаше, обичаше го истински, безгранично. Ако бяха сами, щеше да отиде при него, да го вземе в прегръдките си като дете и да го държи, да го утеши, да го излекува. Ала те не бяха сами и тя можеше единствено да го гледа и да съпреживява болката му от разстояние. Сърцето му бе разбито. Нейното също.

18

Изминаха три дълги дни след погребението. Никол не излизаше никъде, защото нямаше настроение за светски удоволствия. Все още беше шокирана и опечалена от внезапната смърт на Елизабет, макар че я познаваше съвсем отскоро и далеч не отблизо. А и не ставаше въпрос само за Елизабет. Ставаше въпрос за Ейдриън.

Мислите й бяха изцяло обзети от херцога. Тъжно й беше за него. На погребението, макар че ги разделяше немалко разстояние, тя бе доловила колко е тежка за него тази загуба и напълно споделяше мъката му. Копнееше да го утеши и да облекчи страданието му, нищо че този копнеж се смесваше с болката, породена от съзнанието колко силно е обичал Елизабет. Никол потискаше тази болка, защото сега неговата скръб беше по-важна.

Трябваше да го види. Трябваше да му помогне да преодолее мъката, да му предложи подкрепата си, да му покаже, че независимо от всичко тя е до него. Знаеше, че това не е уместно, не и доколкото повеляваше приличието, но сега Ейдриън се нуждаеше от нея повече от всякога. Чувстваше се объркана, защото не знаеше как да започне разговор с него, но нищо не можеше да я спре да го посети.

След погребението Реджина и Марта бяха излизали и от тях Никол знаеше, че херцогът отказва всякакви покани и не приема посетители. Нея обаче щеше да приеме, сигурна бе в това.

Икономът, набит мъж с масивна челюст, я покани в широкия, сводест вестибюл, пое визитната й картичка, изучи я внимателно и хладно заяви:

— Негова светлост не приема посетители.

— И аз така разбрах — каза Никол и пое дълбоко дъх. — Но аз съм близка приятелка на херцога… Как беше вашето име?

— Удуърд — отвърна той с равен глас.

— Моля ви, Удуърд, кажете на Негова светлост, че съм тук. Той няма да откаже да ме приеме.

Удуърд се поколеба, после кимна и тръгна по коридора. Никол въздъхна. Беше започнала да трепери.



Херцог Клейбъроу беше пиян.

Не видимо и не много пиян, но все пак пиян. Не беше близвал алкохол от четиринадесетгодишен, но днес пи нарочно. Дни наред не бе мигвал и за секунда. Нуждаеше се от сън и беше решен да пие докато заспи. Трябваше да заспи, за да избяга от мъката и угризенията, които заплашваха да го смажат.

Мъката тегнеше на сърцето му като огромен камък. Сега със закъснение осъзнаваше, че е обичал годеницата си. Не с плътска любов, но я беше обичал и сега тя му липсваше. Липсваше му нейната приветливост и усмивката й. Липсваше му неизменната й доброта, безграничната щедрост, състрадателността и изяществото й. В съзнанието му нахлуха спомени. Елизабет като дете, пристъпваща неуверено сред мебелите, а той, дванайсетгодишен хлапак, я наблюдава присмехулно. Елизабет на шест годинки, когато падна от понито си и плака в ръцете му. Елизабет на тринадесет, почти жена — предлага му срамежливо от курабиите, които е изпекла сама. Елизабет на осемнайсет — смутена след първата му целувка.

Сега, макар и твърде късно, той осъзнаваше, че Елизабет е била най-добрият му приятел. Единственият му приятел. Още от най-ранно детство Ейдриън беше необщителен. С Елизабет обаче не беше такъв. Може би в основата на отношението му към нея стоеше чувството за дълг, но все пак беше толкова лесно да си с Елизабет. Тя винаги му бе давала всичко от себе си. Неизменно го подкрепяше, независимо от обстоятелствата. А когато той не й отвръщаше със същото, му намираше хиляди извинения.

Искаше му се да може да върне времето назад. И тогава всичко щеше да бъде различно.

Връхлетяха го силни, нежелани чувства. От дете се беше научил грижливо да прикрива болката и скръбта си и никога да не показва какво мисли или чувства. Не само пред другите, но и пред самия себе си. И в продължение на много години бе успявал да го прави. Ала напоследък всичко се бе променило и смъртта на Елизабет може би беше искрицата, която щеше да разпали опустошителния пожар в сърцето му.

Не разбираше защо тя трябваше да умре. Смъртта й беше огромна несправедливост, а той, макар да не ходеше често на църква, вярваше в бога. От друга страна обаче, в живота си се бе сблъсквал с твърде много несправедливости. Жестокостта на баща му спрямо майка му също беше несправедлива. Както и жестокостта на Франсис спрямо него самия. Може би все пак бог не съществува, помисли си той, или поне в света няма справедливост и пощада.

Въпреки всичко със скръбта вероятно би се справил, ако беше само тя. Но имаше нещо повече, нещо много повече — вината.

Той изгълта още една чаша уиски, мръщейки се на вкуса му. Беше в библиотеката си, откъдето не бе излизал дни наред. Приближи се до огъня и го разпали. Опитваше се да избяга от неизбежните мисли, но така и не успяваше.

Вината го измъчваше. Елизабет още не бе изстинала в гроба, а образът на Никол, който го преследваше непрестанно, отново бе пред очите му. Проклета да е, изруга наум той и ожесточено разрови огъня. Проклета да е!

А може би трябваше да проклина себе си?

През последните месеци, докато Елизабет беше болна и умираше, той не й бе посветил мислите си, а още по-малко вниманието си. Беше прекалено зает да копнее по Никол Шелтън. Елизабет не заслужаваше това от него; заслужаваше много повече.

Аз съм копеле, долно копеле, самовлюбено, похотливо копеле — също като баща ми.

Той затвори очи, но ярките образи останаха: живото и екзотично лице на Никол, усмихнато и сияещо, до лицето на Елизабет — бледо и безжизнено.