И точно това трябваше да направи, колкото и да не му се нравеше.

Беше планирал делови срещи през целия следващ ден. Затова още в ранни зори отиде отново у семейство Стафърд с надеждата този път да успее да говори с Елизабет. Баща й, маркиз Стафърд, го уведоми, че тя е будна и гори от търпение да го види. Ейдриън трябваше само да го погледне, за да разбере, че през последните няколко дни състоянието й не се е подобрило. Маркизът изглеждаше недоспал, очите му бяха зачервени, а лицето — изпито. Откакто незнайната болест бе повалила Елизабет на легло, баща й сякаш бе остарял с двайсет години. Ейдриън размени няколко думи с него от учтивост, след това икономът го отведе горе.

Пред прага на стаята й той се спря и махна на иконома да го остави. Елизабет изглеждаше заспала. Беше се сгушила на едно кресло, завита с тежко виолетово одеяло от ангорска вълна. Беше ужасно бледа, изглеждаше много крехка, а огромното кресло я правеше още по-мъничка и уязвима. Сърцето му се сви. Тя изглеждаше много зле и за пръв път, откакто се бе разболяла толкова тежко, херцогът се уплаши за живота на годеницата си.

Елизабет усети присъствието му и отвори очи. Херцогът бързо отиде при нея и успя да й се усмихне весело. Отне й момент да фокусира погледа си, после и тя му се усмихна.

— Ейдриън!

В тази едничка дума — неговото име, бяха вложени всичките й чувства към него, цялата й радост, че го вижда.

— Здравей, Елизабет. Не исках да те будя. — Той избута малкото канапе до нея и седна.

— Радвам се, че дойде.

Ейдриън с мъка успя да прикрие тревогата си. Гласът й бе тих, задъхан, едва доловим.

— По-добре ли се чувстваш днес?

Тя отмести очи от него.

— Малко по-добре.

Херцогът знаеше, че това е лъжа. А Елизабет никога не лъжеше. Страхът му нарасна, вледени кръвта му. Той хвана ръката й.

— Искаш ли да ти разкажа за лова?

Елизабет кимна ентусиазирано и Ейдриън започна да й разказва. Очите й почти заблестяха, когато й описа по-трудните препятствия, които бе преодолял. Когато млъкна, тя се усмихна.

— Звучи страхотно. Толкова съм щастлива, че отиде, Ейдриън.

Той се прокле за всичките си мисли за изневяра. Държеше ръката й, гледаше влюбените й очи, чуваше саможертвените й думи и проклинаше себе си и предателското си поведение. Елизабет не го заслужаваше, заслужаваше по-добър съпруг. Но бе сгодена за него и той й дължеше вярност. Решението му да намери съпруг на Никол стана още по-непоколебимо.

— Ейдриън — каза Елизабет с колебание. — Какво ще правиш, ако… ако аз умра?

Херцогът се вцепени.

— Ти няма да умреш — отговори той ужасен.

Тя бе изказала на глас най-големия му страх.

В очите й се появиха сълзи.

— Страхувам се, че грешиш.

Ейдриън сграбчи ръката й.

— Не си го и помисляй — каза й твърдо, но за бога, тя наистина изглеждаше така, като че ли бе на крачка от дверите на смъртта.

Елизабет извърна глава.

— Не искам да страдаш — каза тя колебливо. — Искам да бъдеш щастлив, винаги съм ти желала щастие. Ти си млад и силен, а и достатъчно дълго си чакал, за да започнеш живота си.

— Елизабет — сгълча я Ейдриън, пребледнял като платно.

По бузата й се търколи една сълза.

— Мислиш, че не зная ли? Зная, че не си истински щастлив, Ейдриън. Винаги съм го знаела, още когато бях малко момиченце.

Той мълчеше, неспособен да произнесе и дума. По лицето й потекоха нови сълзи.

— Толкова много исках аз да съм тази, която ще внесе щастие в твоя живот. Но това няма да стане.

Херцогът хвана малките й ръце.

— Имаш нужда от син. Трябва бързо да се ожениш и да ти се роди син. — Сега тя вече ридаеше. — Исках аз да бъда твоя съпруга, исках аз да родя този син, исках да те направя щастлив. Но бог е решил желанието ми да не се сбъдне.

Обзет от невероятна мъка, Ейдриън я взе в прегръдките си. Тя бе крехка и слабичка като недохранено сираче. Прегърна я нежно — първата му ласка към нея, ако не броеше целувката за осемнадесетия й рожден ден. Как можеше да му говори така?

— Не ми харесват думите ти, Елизабет — промълви с усилие той. — Ти си млада и със сигурност няма да умреш. Ще се оженим през юни и ти ще ме дариш със син. — Погали я по косата. — Грешиш, ти ме правиш невероятно щастлив.

Тя наклони глава назад, за да го погледне и херцогът видя, че продължава да плаче, но вече беззвучно.

— Не искам да умирам. Толкова много те обичам. Единственото, което някога съм желала, е да стана твоя съпруга. О, Ейдриън! Не е честно!

Той беше поразен, ужасен. А единственото, което можеше да направи, бе да я прегръща утешително като малко дете. Сега проумяваше защо горкият маркиз бе с толкова зачервени очи. Не беше от безсъние, а от плач.

— Трябва да поспиш — каза той, изплашен от нарастващата й бледност. — Довечера ще дойда пак, но ако си заспала, няма да те будя, само ще те погледам.

Очите й се затвориха, но ръцете й още го стискаха с изненадваща сила. Херцогът внимателно се освободи и се изправи. Целия трепереше. В главата му имаше една единствена мисъл: трябваше веднага да доведе лекар. Тръгна към вратата, после за миг се спря разколебан.

Върна се и се наведе към нея. Изглеждаше заспала. Докосна челото й. Беше студено и сухо.

— Елизабет, ти означаваш толкова много за мен — промълви той, като лекичко докосна устни до нейните.

И този път, когато се обърна за последен път преди да излезе, видя, че тя се усмихва.

17

Лошите новини донесе Реджина.

В неделя вечерта Никол бе напуснала с облекчение Мадингтън, за да се прибере с Реджина и родителите си на Тависток Скуеър, напълно изтощена емоционално от уикенда. След смущаващата среща с неговата майка и нейните родители във фоайето на имението, тя така и не видя повече Ейдриън. Тогава се бе прибрала в стаята си, без да знае какво да очаква. Със сигурност обаче не бе очаквала Ейдриън да си тръгне от Мадингтън веднага. Броени минути след като свали мокрите си дрехи и облече сухи, бе чула суетня на двора и интуитивно бе изтичала до прозореца, за да го види да се качва в лъскавата си черна карета. Дузината ездачи в ливреи чакаха зад возилото, строени като войници. Миг преди да се качи, херцогът се спря и внезапно хвърли поглед назад, сякаш бе почувствал, че тя го гледа. Но не я видя и секунди по-късно той и антуражът му потеглиха и се скриха от очите й.

Откакто се върна в Лондон, Никол се опитваше с всички сили да не мисли за Ейдриън и за последната им среща, но това бе невъзможно. Вече изпитваше не толкова гняв, колкото унижение, Очевидно бе, че той не я смята за дама. Всеки път, щом се видеха, тя се озоваваше в прегръдките му, при това охотно. От самото начало не бе имал почтени намерения спрямо нея, но и защо ли да ги има? Ако искаше да бъде напълно откровена пред себе си, с болка трябваше да си признае, че Ейдриън е прав в преценката си за нея. Дамите не ходеха по маскени балове без придружител и в скандални цигански костюми. Дамите не зарязваха годениците си в последния момент. Не яздеха в бричове. И със сигурност не допускаха всеки мъж, бил той даже собствения им съпруг, да ги докосва така, както я бе докосвал херцогът. Ако Никол беше дама като Елизабет, той никога нямаше да се отнесе с нея по такъв скандален начин.

Имаше и още нещо, което я караше да изгаря от срам. По време на лова напълно бе забравила за съществуването на Елизабет. Когато беше с Ейдриън… Не, трябваше да престане да го нарича така интимно дори в мислите си. Когато беше с херцога, твърде лесно забравяше всичко останало. Искаше й се Елизабет да е ужасна и подла като братовчедка си Стейси, защото тогава нямаше да изпитва никакви угризения. Ала Елизабет не беше като Стейси. Беше мила и добра. И бе една от малкото в града, които правеха всичко възможно Никол да бъде приета отново в обществото. Никол не искаше да я мами и съжаляваше, че го е сторила, точно толкова, колкото съжаляваше, че не може да бъде истинска дама като нея.

Тъкмо тогава Реджина й донесе новината, която я накара да се почувства още по-зле.

— Какво се е случило? — попита Никол, когато сестра й влетя без дъх в стаята.

— Елизабет Мартиндейл — каза на пресекулки Реджина. — През уикенда състоянието й се е влошило! Толкова е болна, че дори не може да се вдигне от леглото и докторите казват, че няма да я бъде.

Никол се ококори, а кръвта се отдръпна от лицето й.

— Няма да я бъде?

Реджина кимна с широко отворени очи и призрачно бледо лице.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да я бъде?

— Не зная! — извика сестра й. — Докторите казват, че няма да я бъде! Мисля, че това значи, че тя умира!

Никол се отпусна тежко на един стол, напълно потресена.

— Умира!

Реджина седна, също толкова поразена. Двете сестри се спогледаха без думи.

— Не вярвам — каза накрая Никол. — Елизабет е млада — по-млада от всички нас! Младите момичета не умират така внезапно!

Устните на Реджина потрепнаха и очите й се напълниха със сълзи.

— И аз не мога да повярвам — каза тя с пресипнал глас. — Може би не е истина.

— Естествено, че не е истина! — извика Никол. Изпълни я облекчение. — Това е някакъв ужасен слух. Нали знаеш как в устата на мълвата мухата се превръща в слон!

— Може би имаш право — каза Реджина и също се поуспокои. — Може би само е болна от някаква тежка форма на грип и това е всичко.

Никол кимна, но все още беше разтърсена из основи.



Никол още бе разстроена, когато час по-късно каретата на Драгмор спря пред дома на Стафърд. Слуховете наистина бяха нещо ужасно, но няма дим без огън. Никол се молеше това да не е така, отказваше да го повярва. С надеждата, че Елизабет е просто болна, тя реши да отиде и изкаже съчувствието си на младото момиче, което се бе отнесло толкова мило с нея. Кочияшът й помогна да слезе, а икономът на къщата я въведе във фоайето.