Единствено майка й, която вече бе тръгнала към стълбите, не беше забелязала нищо. Никол побърза да я последва.

Над тримата, останали във фоайето, легна напрегната тишина. Херцогът срещна погледа на Никълъс Шелтън, който бе студен и гневен, и потръпна. Още преди Никол да направи тази ужасна грешка, баща й бе заподозрял, че разигралото се между двамата в гората съвсем не е било невинно. Херцогът бе усетил това още в мига, в който го видя да се появява, а ето че сега подозренията на Шелтън се бяха потвърдили.

Когато графът заговори, тонът му бе леден като светлосивия му поглед.

— Дали Негова светлост не би дошъл с мен в библиотеката? Много държа да науча повече подробности за падането на Никол от коня?

Херцогът отново трепна. И за миг не се съмняваше, че ако не успее да убеди Шелтън в непокътнатостта на дъщеря му, последиците ще бъдат катастрофални.

— Никол имаше голям късмет — учтиво каза той. — Ако не бях поел нещата в свои ръце, навярно щеше да й се случи неприятност. Но мога да ви уверя, че не беше наранена и че състоянието й е такова, каквото беше и преди, въпреки онова, което я сполетя.

Изражението на граф Драгмор не се промени.

— Разбирам — каза той, стиснал челюст. — Да се надяваме, че няма да има повече такива инциденти. — Погледът му се впи в херцога. — Иначе последиците ще бъдат много повече от неприятни, аз мога да ви уверя в това.

— Разбира се — надменно заяви Ейдриън. Графът беше напълно в правото си да пази своята дъщеря, но херцогът не обичаше да го заплашват, независимо дали заплахата бе оправдана или не.

Шелтън кимна, обърна се рязко и се отправи към стъпалата, накуцвайки леко заради разтегнатия мускул на крака си. Херцогът го проследи с поглед докато не се скри от очите му и едва тогава си позволи да даде воля на гнева, който бе насочен изцяло към него самия. Съзнанието му беше напълно обсебено от мисълта, че едва не бе погубил Никол и че тя бе разбрала погрешно намеренията му.

— Най-добре ще е да започнеш да мислиш за Елизабет — обади се иззад него Изабел.

С това поредно предупреждение чашата преля.

— Женя се за Елизабет през юни — изръмжа той. — Не съм го забравял и за секунда. И тогава всичко ще бъде наред, нали?

Изабел го погледна тъжно.

— Защото тогава всички ще бъдат щастливи, нали? — Херцогът стисна зъби. — Или по-точно почти всички.

И той тръгна към стъпалата с решителна, ядосана крачка. Не бе искал да се поддава на гнева си, ала го бе сторил и благодарение на това се беше изправил лице в лице с най-съкровените си, най-дълбоко скрити чувства. Не искаше да се сблъсква с тях, но вече бе твърде късно. Всички щяха да бъдат щастливи, когато се ожени за Елизабет. Всички, освен него самия.

Защото той вече не чакаше с нетърпение предстоящата си сватба. Внезапно тя бе станала за него просто един акт на саможертва.

16

Едва късно вечерта, когато всички гости си легнаха, Изабел успя да се оттегли към спокойствието и уединението на покоите си. Останала сама, тя най-после можеше да се отдаде на мислите си. И на тревогите.

Стоеше пред огромната облицована с мрамор камина в дневната си и се взираше в танцуващите пламъци. Празничното веселие, озарявало до преди малко лицето й, беше изчезнало, за да се замени с мрачна загриженост. Сините й очи гледаха напрегнато, а коланът на копринения й домашен халат я стягаше.

Изабел не беше глупачка, въпреки че навремето, в своята младост, бе наивна, невинна и лековерна. Франсис обаче бързо бе променил това, беше й показал най-грозните страни на живота. Тогава тя бе научила урока си. Сега, в средата на петдесетте, Изабел бе не просто вдовстваща херцогиня, а образована, опитна и интелигентна, дори делова дама. Малко жени бяха минали през онова, което бе преживяла и което я бе научило, че животът винаги изправя хората пред тежки жребии, при това когато най-малко го очакват.

Ейдриън се беше влюбил в Никол Шелтън и това бе очевадно. Също толкова очевадно бе, че горката млада жена е лудо влюбена в сина й. Бяха поразителна двойка, и това нямаше нищо общо с невероятно красивите черти и на двамата. Изабел се натъжи.

Незаконната любов не й бе чужда, нито разбитите сърца. Познаваше твърде добре разтърсващата болка, която причиняваше забранената любов. Болката умираше, макар и с бавна и мъчителна смърт, ала тъгата по несбъднатото никога нямаше да умре. Поне за нея тя никога не бе умряла. Сега сърцето я болеше за сина й. Отчаяно се молеше Ейдриън да не е влюбен в Никол Шелтън, за да се спаси от страданието, което със сигурност щеше да стане негова съдба.

Горката Елизабет. Това бе ужасен триъгълник, защото Изабел добре знаеше колко много Елизабет обича сина й. А и Ейдриън никога нямаше да изостави годеницата си, бе твърде почтен, за да го стори. Така както тя бе твърде почтена, за да избяга от Франсис. Каквато майката, такъв и синът. Това я плашеше.

Изабел изпита желание да поплаче и се отпусна в едно кресло, завладяна от силни, поглъщащи емоции. Сякаш отново беше на двадесет, сякаш бе онази млада жена, влюбена за пръв път и измъчвана от греховните си чувства към мъж, който не е неин съпруг. Образът му изникна пред нея като жив, като че се бяха разделили едва вчера — висок и силен, с кестенява, позлатена от слънцето коса, със загоряло и обветрено, но все пак неустоимо красиво лице. Сърцето й се сви от мъка. Беше сгрешила — болката също никога нямаше да умре.

На никого не пожелаваше такава злочеста любов, най-малко пък на сина си, на Елизабет или дори на горката Никол Шелтън, която не заслужаваше нищо от онова, което животът й бе поднесъл досега.

Беше напълно наясно, че любовта не знае граници. Любовта не се подчиняваше на разума или на логиката и се противопоставяше на всички опити крилата й да бъдат подрязани. Ейдриън бе силен, благороден и достоен, но той бе просто мъж. Никога нямаше да си позволи да нарани Никол, но тя ги бе виждала заедно, усещала бе напрежението между тях, и се питаше кога неизбежното ще се случи. Ейдриън щеше да преживее подобна авантюра, ала за Никол последиците щяха да бъдат много по-сериозни. Изабел се тревожеше за другата жена, макар че не й беше никаква. Не беше справедливо, но в края на краищата, животът рядко е справедлив.

Тя затвори очи и се замисли за Ейдриън — не обаче за своя син, а за неговия съименник. Не за пръв и последен път се молеше отчаяно да намери смелост и да каже истината на сина си. Ала тя, която никога не бе проявявала малодушие, сега се страхуваше. Страхуваше се от реакцията му, страхуваше се, че Ейдриън ще я презре, страхуваше се да не загуби уважението и любовта му. Не, никога нямаше да може да му каже, въпреки че той имаше пълното право да знае. А и истината нямаше да помогне на стремежа й да го научи да не допуска нейните собствени грешки. Защото ако можеше да се върне трийсет години назад, Изабел нямаше да промени нищо.



Херцог Клейбъроу не можеше да заспи. През деня на два пъти се бе отбил в дома на Стафърд, същото стори и предишния ден, когато се прибра в Лондон. И двата пъти обаче Елизабет спеше и той не успя да говори с нея. Дори да искаше да я събуди, нямаше да може, защото тя бе взела лауданум заради непрестанните пристъпи на остра болка.

Отдавна вече бе превалило полунощ. Беше сам в спалнята си, компания му правеше единствено любимата му хрътка. Пред очите му непрекъснато се сменяха екзотичния образ на Никол и бледото, деликатно лице Елизабет. Измъчваха го ужасни угризения, ужасно объркване. Не можеше повече да бяга от истината.

Нито една жена не бе обземала мислите и сънищата му така, както Никол. Нито една жена не бе разпалвала у него такава огромна страст. Нито една жена не го бе карала да се държи толкова отвратително и позорно. Беше разярен на себе си, задето се бе отнесъл към нея по този начин, задето си бе позволил да се отнесе към нея по този начин.

Херцогът стана от леглото, наметна голото си тяло с кадифен халат с индийски мотиви и отиде до камината. Хрътката радостно замаха с опашка. Ейдриън се наведе и потупа голямата глава на Лад.

— Вече не зная кой съм — призна му той.

Всеки миг, прекаран с Никол, бе пред очите му, преповтарян от жестоката му памет за хиляден, милионен път. Беше същинско мъчение. Мъчение и за душата, и за тялото.

Дали в крайна сметка не бе като баща си? Може би и Франсис е бил толкова обсебен от копнеж по младите си любовници, че не е можел да се въздържи и да не изневерява на майка му. Може би и него са го измъчвали угризения. Може би баща и син си приличаха повече, отколкото можеше да се предполага на пръв поглед.

Ако имаше причина да избягва Никол, тя бе точно тази — страхът му, че ще се превърне в копие на баща си, мъж, когото още можеше да мрази без никакви угризения. Ясно бе, че в него има и тъмна страна, която очевидно бе наследил от Франсис и която трябваше на всяка цена да подтисне.

— Проклета да е! — каза той на кучето и на огъня. След това смръщи вежди. — Не, вината не е у нея, аз съм си виновен.

Сега Никол се опитваше да влезе отново в обществото и да си намери съпруг. Ейдриън знаеше, че не може да й се сърди, че стремежите й са напълно естествени. При все това обаче изпитваше гняв. Пулсът му тревожно се учести. Крачеше все по-забързано, а хрътката го наблюдаваше с очакване и любопитство. Огънят в камината вече едва тлееше. Херцогът обаче не усещаше студа, нахлуващ в стаята. Беше твърдо решен да не търси обяснение на собствените си реакции, за нищо на света да не се рови в душата си.

Девизът на Клейбъроу „Честта над всичко“ бе изписан не само на герба му, бе издълбан и в сърцето му. Независимо какво мислеше за предстоящата си сватба, нямаше и не можеше да развали годежа. Но какво да прави с Никол?

Затвори очи. Тя искаше съпруг. Това бе естествено — всяка жена иска съпруг. Надяваше се да се завърне в обществото с успех. И щеше да го направи, защото самият херцог Клейбъроу я бе поел под своя протекция. А херцог Клейбъроу можеше стори и повече. Можеше да бъде не просто благосклонен, а и благодетелен. Можеше да насърчи подходящите кандидати. Можеше да й намери съпруг.