Внезапно той сключи ръце и ги подложи, за да сложи тя коляното си. Никол му позволи да й помогне да се качи на коня, седна на страничното седло и улови юздите.

— Благодаря.

— Приятен лов — каза той рязко и се отдалечи.

— Приятен лов — извика Никол след него. Загледа го как крачи към коня си — голям черен жребец с лъскава грива. После си пое дълбоко дъх. Усетил настроението й, конят заподскача неспокойно под нея и тя трябваше да се съсредоточи, за да го укроти.

След пет минути потеглиха. Кучетата подушиха миризмата на лисица и се втурнаха с лай през ливадата. При тръгването Никол се остави да я изтикат отзад, където бяха и другите дами. Сега обаче, когато конете и ездачите вече препускаха в галоп през хълмистата ливада, тя не можа да се стърпи и се спусна натам, където беше херцогът — в началото, далеч пред нея.

Когато наближиха първото препятствие — ниска каменна ограда, групата започна да се разпръсква. Дузина коне прескочиха оградата, после още дузина. Колоната се разтегли, всеки намираше собственото си темпо, дамите останаха отзад. Никол обаче се придвижваше напред, изпреварвайки вдовстващата херцогиня, която първо я изгледа учудено, после се усмихна.

След това се изравни с няколко джентълмени, които не бяха толкова добронамерени. Зърна шока по лицата им, когато профуча покрай тях. Само единият от руските благородници се усмихна на дързостта й.

Пред тях се появи малък поток. Конят й грациозно прелетя над него без да излиза от крачка и Никол се засмя щастливо, завладяна от тръпката на лудешката езда. Мина покрай още един ездач, в когото разпозна бащата на Елизабет — маркиз Стафърд. Той също изглеждаше слисан от смелата й езда, но Никол не му обърна внимание. Конят й препускаше в овладян галоп и тя уверено го насочваше към средата на групата. Пътеката беше препречена от нисък кокошарник. Два коня пред Никол скочиха над него, но първият закачи задното си копито в покрива му и се препъна. Вторият ездач беше толкова близо зад първия, че Никол си помисли, че ще стане инцидент и леко извъртя юздите на коня си. Прескочиха кокошарника под ъгъл и тя с облекчение видя, че нито един от двамата ездачи не е паднал. След секунда задмина и тях.

Още две мили по-нататък, Никол се озова зад херцога и след водача на лова, които досега бяха далеч напред. Пред тях изникна каменен дувар, висок четири стъпки. Херцогът го прескочи без усилие, забеляза с възхищение тя. Жребецът й вече препускаше лудо, нетърпелив да надмине всички. Тя се опита да го овладее. Приближаваха дувара. Извисиха се над него, приземиха се плавно и Никол отново отпусна юздите на коня.

Той се втурна в галоп, а тя се наведе силно напред, като се стараеше да не губи равновесие. Носът на коня й докосна хълбока на жребеца на херцога. Той извърна глава и щом я видя, на лицето му се изписа изумление.

Никол се засмя ликуващо и се изравни с него.

— Връщай се обратно! — извика той, докато яздеха един до друг. Изпод копитата на огромните им коне хвърчеше пръст. Тропотът им бе толкова силен, че почти заглушаваше думите му. — По дяволите, връщай се обратно!

— Внимавай! — извика Никол, все още засмяна. Бяха на три крачки от нова преграда, този път от отсечени дънери. Херцогът нямаше избор. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху собствения си кон. Двамата овладяха едновременно конете си, издигнаха се в идеален синхрон над препятствието и се приземиха рамо до рамо.

След миг херцогът отново се обърна към нея.

— Глупачка такава, казах ти да се връщаш — изкрещя яростно той. — Ще се пребиеш! Връщай се веднага отзад!

— Винаги яздя отпред — извика Никол предизвикателно. Наслаждаваше се на всеки миг от ездата. Както и на гнева му. Конят под нея тръпнеше, един тон силна, гореща конска плът, която тя управляваше единствено със собствените си умения и с тялото си. Яхнал мощния си жребец редом с нея, херцогът имаше същия ефект върху нея, защото беше красив, мъжествен, жизнен. Както и ядосан.

— Карай по-бавно — изкрещя той, за да надвика лая на кучетата и тътена на конските копита. — Пред нас има коварно двойно препятствие.

Никол само му се усмихна и подкара коня си още по-бясно. Херцогът изостана зад нея и изруга.

Двойното препятствие наистина беше коварно; между двете огради имаше само една крачка разстояние. Никол обаче продължи да важничи, защото така й харесваше. Тя направи безразсъден, но и успешен скок над оградите. След миг херцогът отново се беше изравнил с нея. Един поглед към лицето му й беше достатъчен, за да разбере колко е ядосан, но той стоически приемаше факта, че не може да направи нищо, за да я накара да намали, без да изложи на опасност и нея, и себе си. Отново яздеха един до друг в съвършен синхрон. Мълчаха. Тежкото пръхтене на животните и тропотът на копитата им правеха разговора почти невъзможен. Никол беше изцяло завладяна от чувството за гореща, влажна конска плът под бедрата си, от физическото усещане, че е едно цяло с мощното, препускащо животно, от скоростта, с която се носеха и от близостта на херцога.

След час ловът приключи и всички се събраха. Докато яздеха обратно към имението, Никол се върна в задната част на групата, като наложи равна крачка на коня си, въпреки нетърпението на животното. Разбираше го, защото и тя се чувстваше по същия начин. Дългата и трудна езда я бе уморила, но и възбудила, и ако ловът беше продължил, тя също не би спряла.

Херцогът, естествено, яздеше напред. Със стиснати устни и с блеснал поглед той я беше оставил в мига, в който ездата свърши, очевидно достатъчно сърдит, за да разговаря с нея. Нямаше право да я порицава, но Никол имаше чувството, че ще го направи. Все още обаче беше прекалено развълнувана, за да се опасява от това. Никой лов досега не й бе доставял такава наслада!

Все още завладяна от приятна възбуда, тя не забеляза, че другите дами я гледат доста хладно, с изключение на вдовстващата херцогиня, която яздеше пред тях и не обръщаше внимание на погледите им. Когато разбра, че тя е обектът на тяхното неодобрение, на Никол й се прииска да им се изсмее в лицето. Те я укоряваха, че се наслаждава на спорта като мъж, защото не умееха и нямаха куража да яздят като нея. Нищо не можеше да отрови радостта й, не и днес. Тя забави крачката на коня си още повече и ги пусна да минат пред нея, защото не искаше да бъде в тяхната компания. След миг обаче осъзна, че жребецът й едва върви.

Намръщена, Никол спря и слезе от седлото. Потупа животното по запотената шия, прегледа го и установи, че в подковата на предното му ляво копито се е забило малко камъче. Тя го измъкна с тревога — опасяваше се, че може да е било там през цялото време, което означаваше сериозна контузия за коня й. След един по-обстоен преглед обаче установи с облекчение, че копитото почти не е наранено; камъчето явно се беше заклещило скоро в подковата и не след дълго всичко щеше да бъде наред.

— Ти беше невероятен, скъпи — промълви тя и го погали по муцуната. — Просто невероятен. — Образът на херцога завладя мислите й.

Обърна се и с изненада установи, че ездачите са изчезнали. Няма значение, щеше да намери обратния път. Пое юздите на коня и го поведе напред.



Херцог Клейбъроу кипеше от гняв. Доловил настроението на ездача си, жребецът му пристъпваше от крак на крак и неспокойно мяташе глава. Наистина не бе виждал по-добра ездачка от Никол Шелтън, но тя беше и безразсъдна глупачка. Най-голямото му желание в момента бе да я сграбчи за раменете и да я разтърси здраво, докато не я принуди да си признае, че не е била права.

Всички усещаха настроението му и не смееха да го заговорят, затова херцогът яздеше сам, встрани от групата. Смях и разговори изпълваха простора и отекваха в гората, но той не долавяше и дума от възбудените разкази за лова. Той просто беше много ядосан.

Колкото и невероятно да звучеше, тя не му се бе подчинила. Беше й наредил да се върне отзад, а тя само се изсмя и се втурна напред. В този момент херцогът не се сещаше за никой, бил той мъж или жена, който не би изпълнил негова команда.

Беше истинско чудо, че при това стремглаво препускане Никол не се нарани сериозно и не предизвика сериозен инцидент. В този спорт той беше виждал много ужасни инциденти, дори при внимателна езда. Безразсъдството обикновено завършваше пагубно. Хора си чупеха вратовете, загиваха. Едно младо момче се бе парализирало напълно. Ако продължаваше по този начин, някой ден тя също щеше да стане жертва на своето безумие. Дори ако яздеше по мъжки, пак щеше да бъде опасно. А тя яздеше странично. Това бе лудост!

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Пулсът му още препускаше, адреналинът му се беше покачил. Не можеше да отпъди образа й от съзнанието си — прекрасна, стройна, гъвкава амазонка, която се носи като вихър със засияло от радост лице. Още чуваше необуздания й, луд смях. Още я чувстваше до себе си, сякаш продължаваха да яздят един до друг като подгонени от демони. През тялото му премина тръпка.

Тя наистина яздеше като амазонка. Трябваше да признае, че беше великолепна. Не се съмняваше, че и в леглото щеше да бъде не по-малко великолепна. Точно в този момент я желаеше толкова силно, че беше готов тутакси да я отвлече в гората и да утоли безумната си жажда.

Пое още няколко големи глътки въздух, за да преодолее най-мъчителното състояние, в което беше изпадал някога. Не почувства облекчение, затова се обърна да я зърне. За негова изненада Никол не се виждаше никъде.

Херцогът веднага обърна коня си и се отправи към дамите, които яздеха последни в колоната.

— Къде е лейди Шелтън?

Изненадани, те се обърнаха назад.

— Не зная, Ваша светлост — каза графиня Аръндейл. — Само преди миг беше зад нас.

Ейдриън се намръщи и подкара назад, за да я намери. Чудеше се какво ли се е случило сега. След пет минути я видя надолу по пътя, там, където гората още не беше свършила. Тя водеше коня си без изобщо да бърза. Насочи се право към нея. Никол го видя и въздухът помежду им се нажежи до червено.