— Много мило от твоя страна, Елизабет — каза той.

Елизабет се усмихна щастливо. Херцогът не се усмихна.



В петък следобед семейство Шелтън пристигнаха в Мадингтън — домът на вдовстващата херцога Клейбъроу. Мадингтън принадлежеше на рода Клейбъроу повече от пет века и някога бе представлявал огромно имение, център на фамилните владения в Дарбишър. През годините обаче голяма част от земята беше разпродадена и сега бе останало само едно малко, прилично по-скоро на парк имение, състоящо се от около сто акра. Все още беше запазена първоначалната кула на къщата, строена по времето на норманите, но към нея през вековете бяха добавяни толкова пристройки, в толкова различни стилове, че човек трябваше да е експерт по архитектура, за да познае кога е строена всяка част.

Веднага след пристигането си Никол и Реджина бяха отведени в стаята, която щяха да споделят. Родителите им също бяха настанени в тяхната. Казаха им, че вечерята е в осем и ги попитаха дали желаят топла вана и чай. Момичетата отговориха утвърдително.

Реджина се стовари върху едно от покритите с балдахин легла, а Никол отиде до високите прозорци, гледащи към малка веранда, отвъд която се простираха обширни зелени ливади. Трепереше нервно, сърцето й се беше качило в гърлото. Чудеше се дали херцогът е вече тук. В средата на седмицата бе плъзнал слух, че Елизабет е много болна и е на легло. Тогава Никол реши, че те няма да дойдат и се разочарова. Знаеше, че е върховна глупост да иска да го види, при положение, че той щеше да бъде с годеницата си и нямаше да й обърне никакво внимание. Но чувствата й бяха заприличали на полудял, бясно препускащ кон, който тя не може да обуздае.

Елизабет обаче се беше оправила. Марта и Реджина бяха започнали да подозират, че Никол се е превърнала в ненаситна любителка на клюките заради внезапния й жив интерес към светските новини. А всъщност тя търсеше единствено информация за херцога. Знаеше, че през тази седмица той е извеждал Елизабет два пъти, така че нямаше причина да не дойдат в Мадингтън.

Никол въздъхна. Съзнаваше колко е глупава. Загледа се в една карета, теглена от шест бели коня, която затрополи по дългата алея, но всъщност не я интересуваше кой идва, щом това не бе неговата великолепна черна карета с блестящите три лъва на вратите.

— Какъв красив дом — въздъхна лениво Реджина. — Лейди Изабел е прочута с вкуса си.

Никол кимна, макар че почти не беше погледнала стаята. Стените бяха покрити със синьо-бели копринени тапети, диванът — с розова дамаска; леглата бяха застлани с планини от бяла дантела и отрупани със сини и бели възглавници. Персийски килим в черешов цвят покриваше по-голямата част от пода.

— Тя е прочута и с деловите си умения — отбеляза Никол. Още преди да се запознае с вдовстващата херцогиня беше слушала много за нея. Малко бяха жените, които дръзваха да се впуснат в делови начинания, и никоя от тях не беше аристократка. Изабел имаше репутация преди всичко на силна и умна жена и преди да се запознае с нея Никол бе очаквала да види някоя мъжкарана, а не жена с такава непреходна хубост и необичайна доброта.

— Прочута? Прословута е по-точната дума — отвърна Реджина. — Казват, че е кръстена на своя скандална предшественичка, която имала няколко съпрузи и била любовница на турски султан и на краля.

Никол се усмихна. Не вярваше на тези приказки.

— Турски султан? На кой крал? — попита тя сухо.

— Мисля, че е бил един от синовете на Уилям Завоевателя — каза Реджина. — Било е отдавна.

Нова карета изтрополи по пътя и Никол бързо се обърна към прозореца. Пак не беше той.

— Какво ще правиш, ако той дойде с Елизабет?

— Разбира се, че ще дойде с Елизабет — каза рязко Никол.

— Може и да не дойде с нея — каза Реджина, без да обръща внимание на тона на сестра си. — Може би е толкова запленен от теб, че…

— Реджина, моля те, престани! — извика отчаяно Никол. Ако продължаваше с глупавите си ученически фантазии, сестра й щеше да я побърка, а също и да разпали искриците надежда, които Никол бе твърдо решена да угаси. Не искаше да се надява. Надеждата бе прекалено болезнена.

— Но тя не ходи на лов — каза многозначително Реджина. — Тогава защо да идва?

Никол успя да се овладее.

— Ти също няма да идваш на лов утре. Нито пък мама. Нито пък татко, щом стана дума за това! — В началото на седмицата графът бе разтегнал мускул и му бяха наредили да се пази, а за езда и дума не можеше да става.

— Сигурно си права — каза Реджина. Прекъсна я почукване на вратата. Носеха им чая.

Благодарна, Никол пусна прислужницата да влезе. После продължи не особено дискретно да хвърля по едно око на алеята. Докато дойде време да слизат за вечеря, херцог Клейбъроу още не беше пристигнал. Изглежда, че Реджина бе права. Елизабет не се появи на вечерята. Но и херцога също го нямаше.

14

Ловът трябваше да започне в девет сутринта. Преди това всички участници закусиха обилно. Настроението на всички беше прекрасно. Никол бе не по-малко развълнувана от останалите гости. Снощи се беше разочаровала, че херцог Клейбъроу не присъства на вечерята и че дори не е в Мадингтън. Не спа добре. Но сега всички следи от умората и разочарованието бяха изчезнали, а сърцето й туптеше възбудено при мисълта за предстоящия лов.

Повечето от ловците бяха мъже, но имаше и няколко дами, сред които и вдовстващата херцогиня. Изабел имаше славата на отличен ловец. Няколко пъти в годината тя организираше ловни уикенди, които бяха станали легендарни и с поканите за които бе много трудно да се сдобиеш.

Гостите на херцогинята бяха винаги от каймака на английското общество и днешният лов не правеше изключение. Няколко херцога, половин дузина маркизи, много графове, както и принцът на Уелс очакваха с нетърпение да се метнат на конете. Присъстваха и чужденци, сред които членове на кралски семейства и двама руски благородници. Общото между хората, които участваха в подобни събирания, бяха не само властта и синята кръв, но и любовта към конете.

След като закуската приключи, Изабел удари едно малко сребърно звънче, за да привлече вниманието на гостите.

— Готови ли сме? — попита тя с усмивка и блеснал поглед. Отговори й задружен вик и всички скочиха на крака, включително Никол. Тя се обърна към вратата с щастлива усмивка. Мислите й вече не бяха заети с херцога. И изведнъж застина.

Той стоеше там, облечен с жълтокафяви бричове, с блестящи черни ботуши, с пурпурен ловен жакет и шапка. Погледът му беше прикован право в нея.

Снощи Никол бе узнала, че той и Елизабет няма да дойдат на лова, макар да са поканени. Елизабет отново се беше разболяла тежко. Една прислужница я уведоми, че се изказвали различни предположения какво й е на младата дама и че са я прегледали няколко лекари, които така и не могли да постигнат единодушие относно болестта й. Затова сега Никол бе шокирана да види херцога тук, но изненадата й съвсем не беше неприятна.

Той отмести поглед от нея, приближи се бавно до майка си, целуна я по бузата и я поздрави с добро утро. Веднага го обградиха много гости, за да го приветстват сърдечно и да му изкажат съчувствието си заради болестта на годеницата му.

Никол го остави да им отговаря учтиво и последва онези от гостите, които вече се събираха навън на двора. Когато конярите започнаха да извеждат конете, останалите се присъединиха към тях. Всички бяха довели собствените си ловджийски коне, включително Никол. Искала бе да доведе червенокафявия си жребец, но се отказа, защото щеше да й бъде много трудно да го управлява, яздейки странично, както повеляваше приличието. Вместо това бе довела един едър черен жребец. Сега отиде при него и го погали по гривата. Той изпръхтя, поклати глава и усетил възбудата й започна неспокойно да тъпче около нея. Тя обаче не мислеше за него, а за херцог Клейбъроу.

Той беше тук, все пак беше дошъл. Без Елизабет. Никол внезапно прегърна шията на коня си, обърната с гръб към малката тълпа. Що за мисли й минаваха? Какво от това, че бе дошъл сам? Макар че Елизабет я нямаше, двамата щяха да си кажат само няколко думи, щяха да споделят само няколко мига, които щяха да си останат няколко мига и нищо повече.

Трябваше да се отърси от греховните мисли, трябваше. Не само защото бяха безнадеждни, но и защото ловът бе опасен спорт и тя трябваше да се концентрира максимално, за да участва в него. По-лесно бе да се съсредоточи върху него, отколкото върху чувствата си.

Тъкмо бе решила, че е успяла да го стори, когато херцогът се приближи зад нея. Нямаше нужда да се обръща, нямаше нужда да чува гласа му, за да разбере, че е той. Просто знаеше.

— Добро утро, лейди Шелтън. — Беше просто един учтив поздрав, но на нея й се стори, че в него се долавя нещо повече.

Каза си, че трябва да изглежда спокойна, каза си, че никой, освен нея не знае колко силно бие сърцето й. После се обърна с лице към него. Погледите им веднага се срещнаха. Това бе момент на изключителна близост, нищо че дворът беше изпълнен с две дузини неспокойни коне, с развълнуваните им ездачи и с конярите. Той не откъсваше поглед от нея и Никол усети неговата мощ. Сякаш се опитваше да проникне до дълбините на сърцето и душата й. В този момент Никол разбра, че нещо между тях се е променило. Не смееше дори да си помисли какво може да е то.

— Ловът ще бъде прекрасен, времето е идеално — каза тя колкото се може по-безгрижно.

— Въпреки това групата е твърде голяма — каза той, като мина встрани на коня й и провери каишите на седлото. — Ловуването с толкова много ездачи води до инциденти. Стой в края на групата.

Никол отвори уста, за да възрази, защото никога не яздеше отзад и нямаше намерение да го прави сега, макар че се предполагаше дамите да яздят точно там. После осъзна, че той е загрижен за нейната безопасност. Внезапно се сети как я беше спасил на благотворителния пикник. Нима бе възможно? Нима той наистина беше загрижен за нея, поне малко? Тя вдигна поглед към него. Херцогът също я гледаше.