Продължаваше да я гледа, да я гледа изпитателно, сякаш четеше и най-съкровените й мисли и чувства. Мощта му я потапяше, поглъщаше я в бездънните си глъбини. Напълно безпомощна, Никол отново не можеше да откъсне очи от него. Боеше се, че той знае всичко за нея, че му разкрива твърде много. А той не биваше да знае, не биваше дори да подозира онова, което тя се страхуваше да признае дори пред себе си.

Гневът му се беше стопил. Лицето му си бе възвърнало естествения цвят. Очите му пак блестяха златисти като шери — очи на тигър, опасно омагьосващи. Никол застина неподвижно, хипнотизирана, обзета от трепетно очакване.

Внезапно ръката му се вдигна. Господи, щеше да я докосне! Посегна към лицето й и в този момент Никол закопня за него по-силно от всякога. В следващия обаче той също тъй внезапно сведе очи, отпусна ръка и рязко хвана кошницата.

— Може би трябва да хапнем.

Обзе я огромно разочарование. Неспособна да каже нищо, тя просто се вторачи в херцога, който отвори кошницата и започна да изважда съдържанието й.

Само за един кратък миг всички нейни объркани, кипящи емоции се бяха събрали в едно огромно огнено кълбо от взривоопасно желание. Макар че продължаваше да седи неподвижно, решена да крие от него истинските си чувства, Никол трепереше, тялото й бе изопнато от почти болезнено напрежение. Той щеше да я докосне, сигурна бе в това. И не можеше да мисли за нищо друго.

Погледът му се вдигна и двамата отново се взряха един в друг. В очите му гореше същият огън, който гореше в нейните и който не можеше да се скрие.

О, господи, помисли си Никол, почувствала как я облива нова огромна вълна на желание. В този миг не я бе грижа за нищо и никого. Всички трепкащи листенца над главите им, всички стръкчета трева наоколо, цялата празнична тълпа, пръсната из парка, целият свят бяха изчезнали. Не съществуваше нищо друго, освен тях двамата — тя и мъжът до нея.

Способни да се движат бяха единствено очите й и те попиваха жадно всяка изумително красива черта на лицето му. Спряха се на чувствено изваяните му устни, припомняйки й тяхната пламенност и сила, изгарящия им огън. После се спуснаха по-надолу, по широките му рамене и мощната гръд, покрита само с проста ленена риза с две разкопчани горни копчета, изпод които надничаха гъсти черни косъмчета. Дългите му силни крака бяха обути в светли панталони и лъскави, дълги черни ботуши. Стигнал до тях, по-ледът й се стрелна обратно нагоре към слабините му, където възбудената му мъжественост заплашваше да разкъса прилепналите панталони. Вторачена в нея, Никол застина, неспособна да отмести очи, да помръдне, да диша. Тялото й тръпнеше, гореше, блъскаше се в оковите на кожата. Обзе я внезапното усещане, че в този миг ще умре и ще се потопи в море от безкрайното блаженство.

Той изруга.

— По дяволите! Не издържам повече! Това не може да продължава така!

Никол навлажни устни. Забравила всякакъв свян, тя мислеше за целувките му, за огнените му обятия и за още нещо, за което нито една дама не биваше да мисли.

— Предлагам ти — рязко каза той — да мислиш за нещо друго. Каквото и да е, но друго.

Беше разкрил най-съкровените й желания. Никол го погледна в очите и бе погълната от огъня, който бушуваше в тях.

— Не мога — прошепна тя.

Дъхът излезе със свистене от гърдите му.

— В такъв случай — заяви грубо той — ни чака един много дълъг час.

Никол го погледна объркано. Думите му бяха откъснали вниманието й от неприличните й мисли.

— Мисля, че един час ще бъде напълно достатъчен, стига да можем ла издържим.

— Един час — бавно повтори тя. — Един час пикник с мен е в рамките на благоприличието, а после, естествено, трябва да се отидеш при Елизабет.

— Да.

Това „да“ й подейства по-ефикасно от леден душ. Никол се усмихна тъжно. Как можеше да седи тук и да копнее за мъжа на друга жена, която на практика бе вече негова съпруга? Това бе ужасно неморално, неморално като скандалното й физическо желание, и тя се срамуваше. За няколко кратки мига беше забравила напълно за Елизабет, жадувала бе да е сама с херцога, да му се отдаде. Но как бе могла да забрави? Не биваше да забравя! Този мъж не беше неин, не принадлежеше на нея, а на друга. Никога нямаше да го има. И да стои тук с него и с неприкритата си жажда бе върхът на арогантността.

— Няма смисъл да се бавим — рязко каза тя, без да се осмели да го погледне. — Най-добре е да тръгваме веднага. Можеш да кажеш на всичките си прекрасни приятели, че съм безкрайно очарователна, но ме е измъчвало ужасно главоболие. И трябва задължително да благодариш на Елизабет, разбира се, за величавата й роля в моето спасение.

Той мълчеше. Никол усещаше втренчения му взор, но отказваше да го погледне. Усещаше, че умира, ала това бе съвсем различна смърт от онази, която бе почувствала само преди няколко минути.

— Права си — прегракнало каза той, като затвори кошницата и се изправи. Протегна ръка, но Никол не я пое. Боеше се да го докосне, въпреки че го искаше по-силно от всичко на света. Като внимаваше да не среща погледа му и да не позволи ръцете им да се докоснат, тя му подаде жакета и изчака да го облече.

Един до друг двамата прекосиха парка на път за дългата колона от карета. Докато минаваха покрай насядалите под дърветата групички, херцогът кимаше и поздравяваше познатите си. Никол обаче не погледна никого, погълната от собствените си чувства и мисли. Някаква твърдоглава частица от нея упорито искаше да отложи още малко неизбежната раздяла, защото знаеше, че този път ще е завинаги. В понеделник тя щеше да се прибере в Драгмор.

Кочияшът отвори вратата на лъскавата черна карета. Никол понечи да се качи, но херцогът внезапно я сграбчи за ръката и я спря. До този момент бе успявала да не го поглежда, ала сега погледът й се стрелна към него, преди да успее да се овладее. И когато погледите им се срещнаха, между тях припламна огънят на някакво неназовано чувство, могъщо и интимно.

— Никол — приглушено промълви херцогът, — трябва да поговорим.

— Смяташ ли, че има за какво? — тъжно попита тя.

Той стисна челюст. Измина много време, преди да отговори — време, в което в гърдите му очевидно се водеше ожесточена вътрешна борба. Накрая пръстите му стиснаха ръката й още по-силно.

— Ще говорим. Каретата ми още не се е върнала. Можеш да ме откараш до Клейбъроу.

— Нищо подобно няма да направя!

Херцогът обаче бе взел вече решение и бързо я избута в каретата. Никол се стовари не съвсем грациозно на задната кожена седалка. За неин ужас след миг той я последва, седна до нея и затвори вратата.

— Клейбъроу — нареди на кочияша той. — А после можеш да откараш лейди Шелтън у дома.

— Да, Ваша светлост — кимна кочияшът и след миг каретата потегли.

— Защо го правиш? — извика Никол.

Херцогът се обърна към нея. Очите му горяха и това предизвика незабавен отклик у нея, разпалвайки собственото й желание, тръпнещо в нея още от мига, в който се бе приближил към нея с кошницата в ръка.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

Нима бе разгадал намеренията й? Може би е твърде прозрачна или пък той — твърде прозорлив? Тя успя да се усмихне, ала усмивката й бе мрачна.

— Ще си отида. В понеделник се връщам в Драгмор.

Той се взря в нея. Никол чуваше забързаните удари на собственото си сърце. Начинът, по който я гледаше, и неговата близост не й позволяваха да мисли, но й позволяваха да се надява. Да се надява, че той ще се противопостави на плановете й. Той не го стори. Вместо това извърна глава и се загледа през прозореца, разкривайки изсечените очертания на профила си. Обзе я ужасяващо разочарование. Прииска й се да заплаче. Прииска й се да го докосне.

Не стори нито едното, нито другото.

Херцогът отново се обърна към нея.

— Тогава това означава сбогом — каза напрегнато той.

— Да.

Още един напрегнат миг запълни бездната помежду им.

— Никол…

Тя мълчеше. Мълчеше в очакване той да се противопостави… или да разкрие чувствата си.

— Ти си уникална — каза той. — Изобщо не си като другите.

Това бе най-големият комплимент, който би могъл да й направи, осъзна Никол, и по бузите й мълчаливо се застичаха горещи сълзи.

— Не плачи. — Пръстите му докоснаха лицето й. — Защо плачеш?

Тя поклати безмълвно глава, впила поглед в него. Той се приведе напред. Никол не помръдна, макар да знаеше какво ще последва, макар да знаеше, че трябва да се съпротивлява. Но това щеше да бъде последната им целувка и тя искаше да я запомни завинаги.

Той хвана лицето й в шепи и допря устни до нейните.

Целувката беше нежна, сякаш между тях съществуваше истинска обич. После ръката му се плъзна към шията й и трепна; устните му станаха по-настойчиви, нетърпеливи. Сълзите на Никол бяха секнали.

Тя нададе окуражително възклицание, вкопчи се в реверите на сакото му и без колебание се плъзна под тялото му, а той се отпусна върху нея. Ръцете му я обгръщаха, нейните ръце го обгръщаха. Езиците им се сплетоха с трескава жажда, набъбналата му, пулсираща мъжественост се намести във вдлъбнатината между бедрата й. И той започна да се движи — бавно, по-бързо, все по-бързо.

Никол не искаше всичко да свърши дотук. Не искаше да го остави да си отиде. Не искаше да го загуби заради друга жена, която и да е тя; искаше да й принадлежи.

Тялото му се изопна нагоре. Тя се бе вкопчила в него, беше го оставила да прави каквото пожелае. Напрежението в нея растеше с главоломна скорост. И всеки момент щеше да избухне, да я взриви.

Внезапно той престана да се движи и се отпусна върху нея. Дишаше тежко, Никол също. Едва сега осъзна, че краката й обгръщат хълбоците му. Искаше да умре, ала не от срам. В момента срамът бе последното, за което можеше да мисли.