Херцогът беше ужасен. Собствената му годеница го тласкаше в ръцете на друга жена — жена, която той противно на волята и на благородните си намерения продължаваше да желае. Разбира се, Елизабет не можеше да знае, че Никол е обсебила изцяло мислите му.

— Ще обядваме заедно с теб — решително заяви той, въпреки че намираше идеята за още по-ужасяваща от мисълта да обядва насаме с Никол.

— Не, не — каза също толкова решително Елизабет. — Аз съм твърде уморена. Дойдох тук още в ранни зори, за да помагам на майка ти в подготовката на пикника. Ако искаш довечера да вечерям с теб, Ейдриън, най-добре ще е да прекарам следобеда в пълна почивка.

— Тогава ще те отведа у вас.

— И ще оставиш Никол тук съвсем сама, та всички да й се присмиват? Не ставай глупав! Ще пратя каретата обратно. — Тя го дари с още една топла усмивка, после се обърна и махна с ръка на все още смаяната Никол.

Херцогът направи последен опит.

— Елизабет, ако си тръгнеш сега, хората ще решат, че си разстроена от това, което направих.

Елизабет се засмя весело. Беше в отлично настроение и всички можеха да видят това.

— Напротив, ще видят, че ти имам пълно доверие. А аз от своя страна ще се погрижа да изясня на всичките си приятели колко се радвам, че пое лейди Шелтън под закрилата си.

Думите й, естествено, го смутиха още повече. Имам ти пълно доверие. Колко грешеше Елизабет.

Много жени бе имало в живота му. От един джентълмен никога не се очакваше да е верен на своята съпруга, да не говорим на годеницата си, и почти всеки имаше метреса. Метресите не бяха от висшата класа, така че нямаха никакво значение. Това бе приемливо, дори препоръчително. Всеизвестно бе, че благородните дами са щастливи съпрузите им да засищат нуждите си другаде, защото са твърде изнежени, за да понасят мъжките апетити, освен с цел продължаване на рода. Ала с жена като Никол Шелтън подобна изневяра изобщо не беше приемлива. Тя накърняваше не само доверието на Елизабет в него, а и моралния кодекс, с който се съобразяваха всички благородници. Лейди Никол Шелтън бе съвсем друго нещо, защото също беше аристократка.

Ейдриън съпроводи Елизабет през тълпата, опитвайки се да не мисли за нищо. Не му се удаде. Сърцето му биеше като обезумяло, а вниманието му не бе насочено към неговата годеница, не и по начина, по който би трябвало да бъде. Умът му бе изцяло зает с високата, тъмнокоса жена, която стоеше в далечния край на поляната.

— До довечера, Ейдриън — каза Елизабет, когато стигнаха до каретата му.

Херцогът кимна, помогна й да се качи и нареди на кочияша да я откара у дома. Сетне се отдръпна, за да стори път на каретата и изпрати с принудена усмивка Елизабет, която му махна за последно с ръка.

Никол проследи с поглед заминаването им, все още неспособна да възприеме случилото си. Защо бе купил кошницата й, и то за такава невероятна сума? Как бе могъл да стори подобно нещо пред очите на Елизабет, и какво би могло да означава това? Повтаряше си, че не бива да се самозаблуждава, ала чувствата й бяха твърде силни и всички предупреждения на разума й оставаха напразни.

Сега той си отиваше. Никол не можеше да откъсне очи от двамата. Все още беше под дебелото, високо дъбово дърво, където стоеше още от началото на търга. Разбира се, че ще си отиде, какво друго е очаквала? Да дойде и да я отведе със себе си, както бяха сторили другите млади мъже със своите дами? Още ли хранеше глупави романтични илюзии за него? Още ли беше такава глупачка?

Реджина я хвана за ръката, припомняйки й, че продължава да стои до нея.

— Не мога да повярвам — прошепна възбудено тя. — Херцог Клейбъроу купи обяда ти. О, Никол! Това е страхотно! Така той показа на всички, че не могат да си играят с теб!

Разтреперана, Никол с мъка съумя да се усмихне. Това ли означаваше постъпката му? Или… възможно ли бе да означава нещо повече? Надежда трепна в сърцето й, колкото и да се мъчеше да я потисне. Реджина нямаше представа колко пъти е била в прегръдките му, колко малко й е оставало да му се отдаде, сгоден или не. Може би, само може би… Не, нямаше смелост да довърши мислите си.

— Лорд Хортънс те чака. Върви, аз ще се прибера у дома и ще изпратя каретата обратно да те вземе.

— Сигурна ли си? — попита Реджина, сетне сграбчи развълнувано ръката на сестра си. — Никол! Виж!

Никол проследи погледа й и едва не подскочи. Една снажна фигура, по-висока от всички останали, си проправяше път през множеството — не към нея, а към платформата. Аукционерът отдавна вече бе напуснал мястото си и единственото нещо, останало там, като изключим украсата от зелени и бели ленти и букетите от рози, бе нейната ярко червена кошница. Херцогът вървеше право към нея. Вдигна я, после се обърна към Никол и закрачи към нея.

И двете момичета мълчаха слисани, всяка по различни причини. Накрая Реджина намери сили да проговори:

— Мисля… мисля, че той възнамерява да обядва с теб.

— А аз не мисля така — неуверено промълви Никол. Ала сърцето й пърхаше като птичка.

Херцогът се приближи до тях.

— Дами — официално каза той.

Реджина се опомни първа и направи красив реверанс.

— Ваша светлост, аз… — Тя се извърна безпомощно първо към сестра си, после към херцога, объркана от втренчените им погледи. — Лорд Хортънс ме чака — едва чуто промълви тя, след което се обърна и побягна.

Между двама им легна напрегната тишина — напрежение, родено от миналото и усилено стократно от настоящето. Накрая Никол навлажни нервно устни.

— Всички ни гледат. Какво правиш?

— Нека гледат. — Той й протегна ръка. Изражението му беше невероятно мрачно. Още не се беше усмихнал нито веднъж. — Мадам?

Никол се вторачи глупаво в ръката му.

— Н-не разбирам.

Херцогът стисна челюст.

— Отиваме да обядваме заедно, лейди Шелтън, тъй като аз купих вашата кошница.

Тя вдигна нерешително очи към него.

— Но… Елизабет?

— Имам пълното одобрение на Елизабет. Ако не беше толкова изтощена, тя също щеше да се присъедини към нас.

Обзе я огромно разочарование, каквото нямаше никакво право да изпитва.

— Разбирам.

Тя се обърна, но не пое ръката му. Нямаше никакво намерение да го прави. Устните й се присвиха. Балонът на нейните фантазии, пълният с мечти балон се бе спукал. На какво се бе надявала? Че е скъсал с Елизабет, тук и сега, пред всички? Че е скъсал с Елизабет, за да бъде с нея? Глупости, и за двама им тя бе просто обект на благотворителност, въпреки че мотивите на херцога определено можеха да се поставят под съмнение.

Осъзнал, че Никол няма да го докосне, херцогът отпусна ръка, очите му потъмняха. Двамата прекосиха поляната и стигнаха до едно усамотено кътче под сянката на три яркочервени клена. Докато той оставяше кошницата на земята, Никол се огледа. Всички ги виждаха, но това можеше да се очаква, както впрочем и любопитството, което бяха предизвикали.

— Носиш ли одеяло?

— Какво?

Той повтори въпроса си.

Никол поклати глава. Херцогът свали тъмнозеления си жакет и го постла на земята. Вместо да му благодари и да седне обаче, Никол просто се вторачи в него.

— Уверявам те, че нямам бълхи.

Погледът й се стрелна към него.

— Това е нелепо. Наистина ли очакваш да седнем тук и да обядваме заедно?

— Не просто го очаквам — каза той. Очите му святкаха. — Настоявам.

В погледа й блеснаха гневни искри.

— Не се нуждая от твоето милосърдие!

— Напротив, определено се нуждаеш.

— Не съм те карала да купуваш кошницата ми!

— Не си.

— Тогава защо я купи? — извика тя разтреперана.

Херцогът я изгледа втренчено. Една вена на шията му пулсираше видимо.

— Защото очевидно нямаше кой друг да те спаси — каза накрая той.

— Каква галантност! — възкликна Никол, наранена до сълзи. — Нямаше нужда някой да ме спасява, най-малко ти.

— Може би трябва поне за миг да оставиш тази своя гордост, Никол. Малко ли пъти те е тласкала към прибързани постъпки? Малко ли пъти ти е създавала повече проблеми, отколкото е решавала?

— Това не е твоя работа!

— Предлагам ти да седнеш — каза той. Лицето му беше почервеняло от гняв. — Преди да сме направили спектакъл пред всички.

— Не се нуждая от твоята закрила — горчиво промълви тя. — Върви да закриляш милата Елизабет.

— Тя не се нуждае от закрилата ми. Но аз, глупакът, реших да закрилям неблагодарница като теб. Сега сядай. — С тези думи той я дръпна рязко надолу и на Никол не й оставаше нищо друго, освен да седне върху жакета му.

Херцогът седна на тревата до нея. Когато Никол понечи да скочи на крака, той я сграбчи за ръката и я прикова към мястото й.

— Все още сме център на вниманието на всички и една кавга помежду ни само ще даде храна на клюките. Не ти ли стигат досегашните, Никол?

Тя затвори за миг очи.

— Стигат ми.

Херцогът пусна ръката й.

Когато отвори отново очи, Никол видя, че той се взира напрегнато в лицето й. Тя вдигна глава и преглътна горещите сълзи, които напираха изпод клепачите й. Можеше да се съпротивлява колкото си иска, да отрича колкото си иска, но наистина бе имала нужда от неговото милосърдие, имала бе нужда той да я спаси, а сега, ако трябваше да бъде напълно откровена пред себе си, искаше и повече.

Силата му беше огромна, струеше от него, обгръщаше го като ореол. Ако бе неин, Никол щеше да се сгуши в прегръдките му, да заридае за миналото, което не можеше да промени и за бъдещето, за което копнееше тъй отчаяно. Той щеше да е нейния пристан, нейното убежище, непробиваем щит между нея и останалия свят. Ала той не беше неин, той принадлежеше на Елизабет и цялата тази ситуация бе просто невъзможна, непоносима.