Като млад обаче и Франсис явно бе обичал жените, защото едва по-късно беше насочил предпочитанията си към младите мъже. Един джентълмен никога не би се нахвърлил върху Никол така, както бе сторил той снощи, но баща му несъмнено би го направил без капчица колебание.

Херцогът си припомни срещата си с нея при конюшнята на Чапман Хол и как я беше приковал към стената, след като тя го удари с камшика си. Не бе възнамерявал да я укротява толкова грубо, ала го беше сторил.

Страхуваше се от тази новооткрита страна на характера си, за чието съществуване досега не бе и подозирал. Нито една жена до този момент не я бе изваждала на показ и това беше още една причина да стои далеч от Никол Шелтън.

Той бе сгоден за Елизабет, която беше не само негова братовчедка, но и мила и приятна дама. Познаваше я от дете и за нищо на света не можеше да я нарани. За нищо на света нямаше да пренебрегне своя дълг и да опетни своята или нейната чест. Тогава защо снощи в Драгмор предизвика съдбата? Ако го бяха открили с Никол, щеше да бъде принуден да се ожени за нея и да развали годежа си с Елизабет. Очевидно, реши той, е било някаква моментна лудост.

За миг си представи Никол като своя жена. Това би било възможно най-лошата съпруга — дръзка, непокорна, предизвикваща непрекъснато гнева му. За разлика от Елизабет, която щеше да му посвети живота си и да му се подчинява във всичко. Защо изобщо ги сравняваше, когато за сравнение не можеше да става и дума?

И все пак Никол беше искала да се омъжи за него. Нищо, че сега явно бе решила да го разяри като някаква безумна и много безразсъдна форма на отмъщение. Внезапно той замръзна на мястото си.

Нима снощи му е устроила капан?

Никол не беше първата жена, която искаше да се омъжи за него, съвсем не. Херцогът бе напълно наясно, че всеки сезон е пълен с много млади дебютантки, решени да привлекат вниманието му и да го накарат да изостави Елизабет. Той, естествено, ги пренебрегваше изцяло.

Не можеше обаче да пренебрегва повече това, което се бе случило с Никол. Тя беше сметнала, че той я ухажва, докато Ейдриън всъщност планираше просто една малка авантюра. Обзеха го угризения. Беше я наранил. За пръв път откакто двамата бяха узнали истината един за друг се осмеляваше да си го признае. Съвсем ясно си спомняше шока й, когато й се извиняваше за погрешното си предположение, че е омъжена. А сега, след като се бе осмелил да си припомни тази среща, си спомняше съвсем ясно и болката и унижението в погледа й. След това се беше старал да отбягва мисълта за това какво й е причинил, но сега вече не можеше. Чувстваше се като пълен мерзавец.

Ала Никол се бе съвзела твърде бързо от удара, който несъзнателно й беше нанесъл. И снощи съвсем не се беше държала като наранена, покрусена госпожичка. Снощи тя беше съблазнителка, беше размахала красотата си като боен пряпорец, беше дръзнала да го предизвика на словесен двубой. Беше го омагьосала. Вместо да се прибере в стаята си, където щеше да е в безопасност, тя се бе излегнала на канапето в библиотеката в една безкрайно предизвикателна поза. И когато той се хвана на въдицата, нахвърли се върху нея и я сграбчи в прегръдките си, почти не му беше оказала съпротива. Броени мигове след това вече стенеше възбудено в обятията му.

Капан ли е било?

Херцогът метна кърпата на пода, отиде гол до дрешника и напълно автоматично навлече някакъв халат. Обзе го ярост. Никол Шелтън не бе първата жена, опитала с красотата си да сложи край на годежа му, но беше първата, на която той се бе поддал. Сега вече беше сигурен, че поведението й е било целенасочено, че се е стремяла да бъде компрометирана, да го хванат с нея. Защо иначе ще го чака в библиотеката? Защо, по дяволите?



По една случайност Елизабет пиеше чай точно с Изабел, когато пристигна съобщението от херцога. Тя пое картичката от ръката на иконома, разпознала начаса сребърния кръст.

— От Ейдриън е — промълви тя и дребното й лице се озари от усмивка, която го направи почти красиво.

Изабел също се усмихна. Елизабет бе още толкова млада и толкова непресторена.

— Е?

Елизабет обърна заблестелия си син поглед към вдовстващата херцогиня.

— Той се е върнал! — радостно извика тя. — Върнал се е и тази вечер ще дойде!

— Време беше — каза Изабел. — Не се вълнувай толкова, скъпа. Знаеш, че днес не се чувстваше особено добре.

Руменина обагри бузите на Елизабет.

— Как да не се вълнувам? Не съм го виждала повече от месец. И, моля те, Изабел, не говори така за Ейдриън. Друго би било, ако той отсъстваше заради непристойни похождения, но и двете знаем колко усърдно работи синът ти и колко сериозно се отнася към своите задължения. Щом аз не го упреквам, и ти не би трябвало да го упрекваш. — Думите бяха произнесени меко и тихо, защото Елизабет не бе способна да повиши глас на никого.

— Една майка има право да кори сина си — отвърна Изабел, като потупа малката й бяла ръка. — Но се радвам да видя, че цветът на лицето ти се възвръща. А сега мисля, че е време да си вървя.

Въпреки че Елизабет нямаше търпение да изтича горе и да оправи тоалета си, протестите й бяха искрени.

— Но ти току-що пристигна! Не можеш да си тръгнеш толкова бързо, а и аз наистина имам достатъчно време, преди да дойде той.

Изабел се усмихна и я целуна по бузата.

— Тръгвам, скъпа, така че тичай в стаята си и се преоблечи. Знам, че точно това ти се иска да направиш.

Елизабет се усмихна. Обичаше херцогинята като майка. Собствената й майка бе починала, когато тя бе още момиченце.

— Толкова се радвам, че те има. Ти наистина се превърна в майка за мен.

— А за мен ти винаги си била дъщерята, която не можах да имам — тихо отвърна Изабел, като я прегърна. Беше напълно искрена. От край време изпитваше особена привързаност към това момиче.

Засияла, Елизабет притисна картичката към гърдите си. Беше дребно, крехко момиче с бледа кожа и свиленоруса коса. Хората казваха, че е хубава, но Елизабет знаеше, че всъщност е по-скоро обикновена, че е прекалено бледа и слаба, че косата й е прекалено тънка. Освен това имаше на носа си лунички, които прикриваше с фин слой бяла пудра. Нямаше как да знае, че мнозина наистина я намират за хубава и че това няма нищо общо с външния й вид, а се дължи изцяло на нейната топлота и благ нрав.

Останала без дъх от вълнение, тя се качи тичешком в стаята си и повика камериерката. Час по-късно вече се бе преоблякла с пастелно зелена рокля, а косата й бе прибрана във висок кок. На шията й сияеше троен наниз от прекрасни перли с диамантен медальон — подарък от Ейдриън за осемнадесетия й рожден ден преди два месеца. Едва бе привършила с тоалета си, когато икономът й съобщи, че херцог Клейбъроу е пристигнал и я чака долу. Елизабет мигом излетя от стаята си.

Херцогът се изправи в мига, в който тя влезе в салона, усмихна се, пое ръката й и я целуна. Елизабет го познаваше откакто се помнеше. Той я бе люлял на коленете си, когато беше още бебе. Целият й живот бе преминал покрай него — от дните, когато едва проходила, се клатушкаше навсякъде по петите на своя дванадесетгодишен, строен и красив като млад бог братовчед, до времето, в което бе започнала да съзрява и да осъзнава своята женственост. Веднъж дори беше спасил живота й. Тогава осемгодишната Елизабет се бе подхлъзнала и бе паднала в едно езеро. Ейдриън беше отишъл да лови риба и тя както обикновено го бе последвала. Не бе изпитала никакъв страх в ледената прегръдка на водата, защото нейният герой беше там и тя знаеше, че ще я спаси. Не помнеше някога да е имало време, в което да не го е обичала.

— Толкова се радвам, че се върна — простичко каза тя, след като си размениха обичайните поздрави.

Херцогът приседна до нея на дивана.

— Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго време.

— Не се извинявай! Аз те разбирам, наистина.

Той я погледна изпитателно. Беше задъхана, но не изглеждаше болна, напротив, очите й искряха радостно, а бузите й бяха поруменели. И все пак беше отслабнала видимо.

— Майка ми каза, че не си добре.

Усмивката на Елизабет угасна.

— Добре съм, наистина. Вярно е, че бях малко изтощена, но, Ейдриън, приемите се редят един след друг и понякога се прибирам чак на зазоряване. Знаеш как е по време на сезона! Чудно ли е тогава, че съм изтощена?

Беше права. Майка му се държеше глупаво, въпреки че Изабел бе всичко друго, но не и глупава.

— Значи трябва да се прибираш по-рано, щом се изморяваш толкова лесно.

— Обещавам — каза тя и херцогът знаеше, че наистина ще го стори. Както знаеше, че би сторила всичко, което поиска от нея.



Никол и Джейн пристигнаха в Лондон след полунощ, защото бяха потеглили от Драгмор чак следобед. Реджина беше излязла с лейди Хендерсън и още не се бе прибрала. Домашната прислужница мисис Дойл им съобщи, че е отишла на бала у Баринггън. Двете жени предпочетоха да не я чакат и си легнаха.

Никол стана с изгрева, неспособна да измени на дългогодишния си навик и нетърпелива да види сестра си, която не беше виждала от месеци. До вчера в живота й имаше само мрачни облаци, ала днес от прозореца долиташе птича песен и Никол се чувстваше бодра и щастлива. За пръв път от години се радваше, че е в града и очакваше с трепет забавленията, които щеше да й предложи денят.

Освен това не спираше да я занимава въпросът дали ще го види.

Излезе да поязди, придружавана в името на благоприличието от един слуга. В този ранен утринен час, в който повечето представители на нейната класа тепърва си лягаха, Риджънтс Парк беше напълно пуст. В осем часа търпението й се изчерпа и тя влетя в спалнята на сестра си. Реджина лежеше свита на кълбо под завивките, потънала в здрав сън. Усмихната, Никол пристъпи на пръсти до леглото и дръпна рязко одеялото.