Дом остави питието си.

— Това е много интересно. Значи викарият не е бил толкова пиян, колкото си мислех.

Тя се взря в него объркано. Не разбираше нито думите му, нито погледа му.

— К-какво смяташ да правиш?

Той продължаваше да я гледа.

— Смятам да те целуна.

За неин ужас в следващия миг Дом я сграбчи за раменете и я притегли към себе си.

— Трябва да съм бил луд, за да не се върна цели четири години — промълви той. — Напълно луд.

Ан се вцепени, обзета от недоверие… и от внезапно лудо, трескаво желание.

Дом я придърпа още по-близо. Коленете им се допряха. Гърдите й докоснаха неговите.

— Бях си обещал нещо — каза той без усмивка. В очите му пламтеше огън. — Но не мога да го изпълня. Бих бил безумец, ако го изпълня.

— Не! — възкликна тя, най-после възвърнала способността си да говори при спомена за миналото и за неговото предателство. — Какво правиш? — В тона й се прокраднаха панически нотки. — Не можеш!

— Естествено, че мога — спокойно заяви той. — Аз съм ти съпруг. — Ръката му се плъзна около кръста й и преди Ан да успее да се възпротиви, беше притисната към гърдите му, а устните му се впиха в нейните.

Сърцето й затуптя като обезумяло, макар вътре в нея един глас да крещеше отчаяно, че не бива. Нямаше доверие на този мъж. Никога вече нямаше да му има доверие.

Но от толкова време не беше докосвана, прегръщана, целувана!

А Дом бе толкова силен, горещ, мъжествен. Устните му светкавично разтвориха нейните, езикът му се стрелна в устата й — търсещ, настойчив. Ан вкопчи пръсти в раменете му. Всичко наоколо сякаш изчезна. Съществуваха само слетите им устни, слетите им тела.

Дом продължаваше да я целува, притискайки тялото й назад над ръката си. Незнайно как твърдото му, мускулесто бедро се бе озовало между краката й и интимността на този допир беше едновременно шокираща и омагьосваща. Ан не можеше дори да диша. В гърдите й се надигаше безумно желание, което заплашваше да я погълне цяла. Тя изстена. Устните на Дом бяха жадни, ненаситни, неумолими. Миналото бе забравено.

Той се откъсна от нея и се взря в лицето й с изумени очи.

— Господи!

После погледът му се стрелна към вратата на спалнята.

Ан бе останала без дъх, цялото й тяло трепереше. Но беше видяла посоката на погледа му и… разбираше напълно за какво мисли. Още по-лошо — тя мислеше за същото.

— Ан… — дрезгаво каза Дом.

За момент Ан остана неподвижна. Сърцето й затуптя двойно по-бързо. Част от нея копнееше да откликне на неговия зов. Искаше й се да извика, да се хвърли в обятията му и да му се отдаде с цялата страст, на която бе способна. Но този мъж я беше изоставил. Внезапно спомените нахлуха отново в съзнанието й, по-живи от всякога.

Тя се отдръпна рязко.

— Недей!

Той трепна.

Ан вдигна отбранително ръце.

— Не ме докосвай пак! — Беше напълно искрена.

В продължение на няколко дълги, изпълнени с напрежение мига Дом я гледаше втренчено. Огънят в очите му постепенно утихна, а самата Ан успя да възвърне значителна част от здравия си разум.

— Ти си моя съпруга. — Той сви рамене. — Няма да настъпи краят на света, ако спиш с мен.

— Ще настъпи краят на моя свят! — извика тя. — А и аз съвсем не съм ти съпруга!

Усмивката му беше подигравателна.

— Ти си маркиза Уейвърли, нали, Ан? Това несъмнено те прави моя съпруга.

— Върви по дяволите!

Дом трепна. Сетне очите му се присвиха и станаха още по-студени.

— Наистина ли ме мразиш толкова много? — попита бавно той.

Ан сви устни. Наистина ли го мразеше? Не можеше да избяга от неговия настойчив златист поглед. Мразеше ли го наистина? Някога го бе обичала с цялото си сърце и цялата си душа.

— Ан?

— Изпитвам неприязън към теб.

— Разбирам. — Дом взе чашата си и след като отпи голяма глътка от питието си, отново я погледна. — Преди малко не изпитваше нищо подобно.

— Грешиш — процеди през зъби тя.

— О, не, мадам, знам кога една жена ме желае.

Ако чашата с шери беше в ръката й, Ан вероятна щеше да я плисне в лицето му.

— Ти не ме възприемаш сериозно — яростно каза тя. — Никога не си ме възприемал.

— Сега ти грешиш — тихо отвърна Дом. Лицето му беше напрегнато. — Възприемам те много, много сериозно — много повече, отколкото би могла да си представиш.

Двамата впериха очи един в друг.

— Какво означава това?

Той сви рамене и извърна глава. Изражението му бе каменно, неразгадаемо.

Но Ан трябваше да узнае. Тъкмо това бе истинската причина да дойде при него.

— Кажи ми защо — настоя тя, като се доближи до него и го дръпна за ръкава, разплисквайки уискито от чашата му. — Дом, защо се люби с мен в градината в онази нощ?

Дом се засмя горчиво.

— Това е най-глупавият въпрос, който съм чувал някога. — Погледът му беше остър като бръснач. — Бях си загубил ума, Ан. Напълно.

Ан се взря в очите му. За нея това не беше отговор. Не беше разбираем отговор.

— Ти ме направи за смях — прошепна накрая тя, неспособна да скрие болката в гласа си. — А аз бях толкова влюбена в теб.

— Съжалявам.

— Не ти вярвам.

Той докосна брадичката й. Ан не помръдна.

— Никой не може да ти се присмива, Ан. Ти си красива, сърдечна жена. Изискана и елегантна дама.

— Не е вярно. Дори днес всички ми се присмиваха. Особено докато ти флиртуваше с Фелисити.

— Не съм флиртувал с нея.

Ан му обърна гръб. Нямаше смисъл да стои повече тук. Но Дом я сграбчи за рамото и я завъртя обратно към себе си.

— Защо не ми зададеш въпроса, който наистина те вълнува?

Тя се поколеба. Сърцето се блъскаше в гърдите и като в клетка. Този въпрос я изгаряше от четири безкрайни години.

— Защото се страхувам от отговора ти.

Той не каза нищо. Тогава Ан замахна и стовари юмрук върху коравата му гръд. Дом не трепна. Тя го удари отново.

— Върви по дяволите! Върви по дяволите! Защо ме изостави? Защо?

Съжаление се прокрадна в погледа му, в тона му.

— Защото бях глупак.

Ан дори не го чу. Думите се изсипаха от устата й като порой.

— Как можа да ми причиниш това? Как можа да ме изоставиш? Още на сутринта след първата ни брачна нощ! Как можа!

— Съжалявам — прошепна той.

— Чаках те да се върнеш — извика Ан. По бузите й се търкулнаха сълзи, но тя ядно ги изтри с длан. — Чаках и чаках — година след година! Върви по дяволите, Доминик!

— Съжалявам, Ан, много повече, отколкото би могла да си представиш.

— Вече е твърде късно — изкрещя Ан.

Дом се извърна, отиде до прозореца и се загледа през него.

— Да — съгласи се той след дълго мълчание. — Да, по дяволите, вече е твърде късно.

4

Ан впери поглед в него. Навън се бе спуснала нощ. По небето блещукаха звезди, но долу, над поляните, беше паднала мъгла. Скоро къщата щеше да бъде обвита в бялата й пелена и да остане невидима за любопитните хорски очи.

Цялото й същество се изпълни с мъка и съжаление.

— Най-добре ще е да си заминеш утре — каза тя накрая. — Веднага щом прочетат завещанието на баща ти.

Не биваше да изпитва болка. Но я болеше. Той не се обърна, нито й отговори.

— Ще си тръгнеш ли утре? — събра сили да попита Ан.

Дом трепна и се извърна с лице към нея. Чертите му бяха изопнати.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че съм променил намеренията си, Ан?

Очите й се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Може би не желая да си тръгвам.

Ан загуби ума и дума. В гърдите й се надигна паника. Никога нямаше да се получи. Да обитават една и съща къща. Да се преструват на съпрузи. Да живеят заедно.

Дом беше човек на удоволствията. Неизменно беше обграден от най-големите красавици. Дори ако Ан успееше да се примири с мисълта да живее с него, никога нямаше да преживее да го вижда всеки ден и да знае за многобройните му авантюри.

— Искам да заминеш — каза тя, когато най-после си възвърна способността да говори. — Не можеш да останеш тук.

Погледът му беше тежък, пронизващ.

— Да, ти беше повече от ясна. Но може би моите желания са се променили.

— Не ме интересуват твоите желания! — извика Ан. Доловила истеричната нотка в гласа си, тя се помъчи да се овладее. — И за двама ни ще е по-добре, ако си тръгнеш незабавно.

Усмивката му я накара да се вцепени.

— От какво се страхуваш толкова, Ан?

— Не се страхувам от теб, ако намекваш това!

Дом скръсти ръце и се взря в нея замислено.

— Ще остана. Поне за известно време.

— Майка ти ли те накара да вземеш това решение?

— Не. — Гледаше я изпитателно. — Очевидно тук има доста неща, които трябва да свърша — включително да наема нов управител и да си възвърна предаността на Бенет и на прислугата. — Тонът му бе развеселен.

— Не — каза Ан. Трепереше. — Ти не си добре дошъл тук.

— Нужно ли е да ти напомням, че тази къща е моя? Не можеш да ми наредиш да си тръгна. Освен това, Ан — продължи той с прелъстителна усмивка, — ти също ми принадлежиш по закон — независимо дали се смяташ за моя съпруга или не.

— Не — промълви тя. Сърцето й биеше неудържимо. — Не.

— Не ли? — присмехулно попита Дом. — Това на средния ти пръст не е ли венчална халка?

— Не отричам това. Много добре знам, че съм твоя съпруга, въпреки че ти и аз не сме се виждали от деня на сватбата си, от който изминаха четири години.

Очите му се присвиха.

— Ако целиш да се почувствам виновен, успяваш.

— Нямам подобни намерения.