Бренда Джойс - Скандал

— Идвам да видя Негова светлост — обяви Кларис.

Колдуел кимна безизразно.

— Той току-що се събуди от следобедния си сън.

— Следобедния си сън — повтори тържествуващо тя. Явно болестта го бе направила слаб и безпомощен като дете. Вече не изпитваше никакъв страх от него. — Значи няма реално подобрение?

Колдуел обаче не я водеше към горния етаж, а към библиотеката.

— Напротив, мадам. Негова светлост вече произнася редица думи, въпреки че още не е в състояние да движи долната част на тялото си.

За миг я обзе ужас. Смятала бе, че Ръдърфорд е напълно парализиран. Но после се успокои с мисълта, че той все още е на легло, че почти не може да говори и че несъмнено съвсем скоро ще умре.

Скоро, но не и преди да му е казала онова, което имаше да му казва, не и преди да му е отмъстила.

Колдуел застана на прага на масивната двукрила врата и съобщи за посещението й. Херцогът седеше в едно кресло, загърнат в светлозлатисто кашмирено одеяло. В камината играеха буйни, весели пламъци. На коленете му лежеше разтворен новият брой на „Лондон Таймс“. В първия миг Кларис се сепна. Изражението и погледът му бяха толкова високомерни и всяващи страх, че тя реши, че Колдуел я е излъгал и че Ръдърфорд се е възстановил напълно. Смелостта й начаса се изпари.

Но тогава той проговори. По-точно — избърбори прегракнало:

— К-какво?

Сърцето й заби трескаво. Не можеше дори да се усмихне. Толкова отдавна очакваше този момент. Обзе я нервно напрежение, което направи гласа й пресипнал.

— Здравейте, Ваша светлост. Дойдох да видя как сте.

Ноздрите му трепнаха.

— Д-д-дом?

Тя присви очи.

— Тревожите се за Дом? Хм, той наистина е в беда, нали? Нямам предвид убийството, в което е обвинен; говоря за това, че целият свят вече знае за незаконния му произход. — Имаше чувството, че ще припадне от вълнение. Изведнъж обаче осъзна, че Колдуел все още е в стаята. — Няма да ни трябваш, Колдуел. Можеш да си вървиш.

Икономът се извърна въпросително към херцога.

— В-върви — каза той. Беше заповед.

Кларис се изпълни със злорадо задоволство. Макар и неохотно, Колдуел излезе и затвори вратата. Сега вече Кларис се усмихна и отиде до Ръдърфорд.

— Знаеш, че все още те мразя, нали? И че не съм ти простила за това, което направи?

Отговорът му беше само една ледена усмивка. Очите му я пронизваха като кинжали.

Кларис трепна. За миг я обзе страх, сякаш херцогът все още беше достатъчно силен и могъщ, сякаш още можеше да я контролира, да я управлява. Но тя бързо пропъди това тягостно усещане.

— Ти ми причини огромна болка! Почти успя да разбиеш живота ми! И защо? Защото обичаше своята безценна Джанис!

Ръдърфорд се сепна. Лицето му пребледня.

— За глупачка ли ме смяташ? Знам, че никога не си обичал Сара, поне не по този начин. Отгатнах го много отдавна. Бях едва деветгодишна, но видях как я гледаше. Веднъж придружавах баща си, който беше дошъл на гости у вас. Бях се скрила в храстите, докато Сара и Джанис седяха в градината С баща ми и те чакаха. Ти се връщаше от езда и нямаше представа, че не си сам. До ден днешен не съм забравила начина, по който я гледаше тогава.

Херцогът изглеждаше поразен. Беше вкопчил пръсти в одеялото и отчаяно се мъчеше да проговори.

— К-к-какво?

Кларис внезапно усети, че я задушават сълзи.

— Никога, никога не си ме поглеждал така.

— К-какво?! — почти изкрещя той. — Какво ще п-правиш?!

— Страх те е да не разкажа на всички, че си бил влюбен в балдъзата си, нали? — Лицето й се сгърчи. — Затова Джанис избяга след дебюта си — дебюта, който ти й организира. Проклинам я! Проклинам и теб! — Беше на ръба на плача.

Лицето на Ръдърфорд бе почервеняло.

— К-какво… — произнесе с огромна мъка той — ис-скаш! — Не беше въпрос, а по-скоро яростно възклицание.

— Искам отмъщение — изсъска Кларис, изтри ядно сълзите си и се надвеси разтреперана над него. — Чуй ме добре, старче. Скоро ти ще умреш. И истината — нашата истина — ще умре заедно с теб.

Ръдърфорд изстена.

— Н-не-е-е.

Но тя не му обърна внимание.

— Никога няма да разкрия, че Дом е наш син… че е твой син. Никога!

Блейк не можеше да не бъде доволен. Да, изпитваше примитивно, чисто мъжко самодоволство. Въпреки че се тревожеше за съдбата на най-добрия си приятел, мислите му бяха заети преди всичко от една жена — жена, която го бе накарала здравата да се поизпоти, за да я спечели. Но накрая беше успял. След бала се бе срещал с Фелисити вече два пъти. И бе установил, че тя съвсем не му отстъпва по чувственост и страст.

Не беше влюбен в нея, естествено. Обичал бе жена само веднъж в живота си и тя беше разбила сърцето му. Със сигурност никога повече нямаше да може да обича така. Но все пак вече бе на двадесет и осем години и вероятно му беше време да се ожени. В момента обмисляше дали да не направи Фелисити своя съпруга.

Откритият му файтон зави зад ъгъла и се отправи към каменната къща на Харълд Рийд. Блейк веднага съзря каретата пред входа. Двама ратаи я товареха с багаж. Камериерката на Фелисити стоеше на тротоара, облечена с пътническа пелерина, и държеше в ръка малка чантичка, която по всяка вероятност принадлежеше на господарката и. След миг от къщата се появи и самата Фелисити.

— Нямам представа кога ще се върна — звънна гласът й. Говореше на иконома. — Но искам когато се прибера, къщата да е в ред.

Той кимна покорно.

Доброто настроение на Блейк се изпари. Замени го лошо предчувствие. Той скочи безмълвно от файтона — нямаше нужда да казва на кочияша, че трябва да го изчака, Фелисити, която тъкмо слизаше по широките каменни стъпала, го видя и се закова на място.

Блейк се приближи до нея.

— Здравей, скъпа.

Тя не се усмихна, само вирна брадичка.

— Здравей, Блейк.

— Накъде си се запътила този път, Фелисити?

Фелисити се поколеба за миг, преди да отговори:

— Имам нужда от малко чист, провинциален въздух.

— О, нима? — подигравателно възкликна Блейк. — Позволи ми да отгатна: отиваш в Хънтинг Уей.

— Точно така — отвърна тя, като го измери е хладен поглед.

Той пристъпи към нея и я сграбчи за лакътя.

— Господи, колко си любвеобилна днес следобед, скъпа. Трудно ми е да повярвам, че пред мен е същата жена, с която се разделих на зазоряване.

Фелисити се отскубна от него.

— Върви си, Блейк. Заета съм и бързам, ако не си забелязал.

— Забелязах — провлечено отговори той. Но в действителност беше ядосан. Не, по-лошо — беше обезсърчен. — Научила си, че Дом е в Уейвърли Хол и затова бързаш да се прибереш у дома.

— Разбира се, че не — каза тя.

Повече от очевидно бе, че лъже. Прииска му се да я хване и да я разтресе с все сила, за да я накара да се опомни и да забрави веднъж завинаги за най-добрия му приятел.

— Проклятие! Той не те иска, Фелисити. Той е влюбен в съпругата си.

— В Ан? — Фелисити изсумтя презрително. — Невъзможно.

— Кога най-после ще се откажеш?

Тя се изчерви и вдигна глава към него, готова да запротестира.

— Недей — спря я Блейк, като вдигна ръка. — Не отричай.

— Добре, няма — каза Фелисити, заобиколи го и забърза към каретата, повдигнала полите на зелената си рокля чак до глезените.

Той впери поглед подире й, обзет от болка и огорчение. Чувстваше се дяволски зле. Сетне я последва.

— Не заминавай.

Фелисити вече се качваше в каретата е помощта на един лакей, който след миг затръшна вратата зад гърба и. Тя се настани на плюшената седалка и се обърна към прозореца е лице към Блейк. Не каза нищо, просто го гледаше, стиснала решително устни.

В този момент той осъзна, че е бил пълен глупак.

— Довиждане, Фелисити. — Трудно му бе да произнася думите отчетливо; гласът му беше подрезгавял. — Приятно пътуване.

Лицето на Фелисити внезапно пребледня.

— Обещавам, че ще се видим, когато се върна — каза тя и едва сега се усмихна. — Няма да остана дълго в провинцията.

— Не, няма — кимна Блейк. — При тези обстоятелства ще бъде невъзможно.

Очите й се ококориха слисано.

Той почука на страничната стена на каретата и нареди:

— Тръгвайте, сър.

Кочияшът свали спирачките, дръпна поводите и каретата потегли напред.

— Блейк! — извика Фелисити, залепила лице до стъклото на прозореца.

Блейк й обърна гръб и се отдалечи.

Изминаха два дни, откакто Патрик го бе прострелял. Дом все още беше на легло и не се чувстваше никак щастлив от този факт. Доктор Коб го бе прегледал сутринта, но макар да остана доволен от състоянието му, настоя, че трябва да си почива още един ден. До десния му хълбок имаше поднос с храна; от лявата му страна седеше Ан.

— Защо не ядеш? — сгълча го тя.

— Мили Боже, това, което вече погълнах, би стигнало за цяла армия. — Ръката му се плъзна около кръста й и Ан внезапно се озова по гръб на леглото до него. Дом се наведе над нея без изобщо да крие намеренията си. — Има само един начин да остана в това легло още цял ден, скъпа — каза той с мамещ глас.

— Ти си болен! — изписка Ан. Сърцето й пърхаше трепетно.