— Лошо ли съм ранен?

Ан облиза устни.

— Не знам. Има много кръв. Но раната изглежда по-близо до рамото ти, отколкото до сърцето. — Едва успяваше да говори. Знаеше, че ако Дом умре, тя също ще умре, защото никога нямаше да може да понесе смъртта му.

По слепоочията му бе избила пот.

— Аз ще държа жакета притиснат към раната. А ти свали фустата си и я разкъсай на ивици, за да ме превържеш. — Докато стигне до края на второто изречение, той вече беше останал без дъх. Гласът му бе едва доловим.

— Не говори. Пази силите си. — Тя постави ръката му върху жакета си и я притисна. Прилошаваше й, като го гледаше как полага усилия да спре изтичането на собствената си кръв. — Не знам дали Патрик отиде за лекар или не.

Дом не отговори. Лицето му беше обляно в пот. Отново бе пребледнял, очите му бяха затворени. Но продължаваше да притиска жакета й към раната си.

Ан се изправи и съблече фустата си. Платът беше много здрав, но тя успя да го разкъса, обзета от прилив на нечовешка сила. Погледна към Дом и видя, че я наблюдава.

— Не се тревожи. Няма да умра. — Гласът му като че ли звучеше малко по-укрепнал.

Ан успя да се усмихне, макар и отпаднало.

— Помогни ми да седна.

Тя коленичи и го повдигна внимателно. Лицето му беше изопнато от напрежение и от усилията, които полагаше, за да не изстене от болка. Ан махна жакета от раната и тя тутакси започна отново да кърви обилно. Под задъханите, едва доловими напътствия на Дом тя успя да го превърже колкото можеше по-бързо. После му помогна отново да легне по гръб, като положи жакета си под главата му вместо възглавница.

Очите му бяха затворени, а лицето му бе станало още по-сиво от преди.

Ан го погали по челото. Сълзи на страх и безпомощно отчаяние напълниха очите й. Къде е Патрик, питаше се тя. Молеше се да е отишъл за помощ, каквато и да е помощ.

Сенките се удължиха. Ан се опита да определи от колко време седи тук в очакване, молейки се Дом да не умре, но нямаше представа дали е от петнадесет минути или от час. Всяка минута й се струваше цяла вечност. А Дом бе изпаднал в безсъзнание.

Превръзките бяха станали яркочервени.

Изведнъж се чу тропот на препускащ кон. Не, коне, Ан скочи на крака. По пътеката се зададе жребецът на Патрик, следван от други два коня с ездачи на гърба. Малко по-назад идваха още хора.

— Слава Богу! — извика тя, разпознала Бенет и Вериг.

— След нас идват ратаи с носилка — каза Бенет, като скочи от коня си. — А един ратай отиде да повика лекаря.

Ан едва не припадна от облекчение. Сетне се обърна и видя, че Патрик е коленичил до Дом. Плачеше.

— Не умирай — прошепна той. — Никога не съм искал да те убия. Дом… аз те обичам повече от родните си братя. Господи, моля те, не умирай.



Ан не можеше повече да сдържа страха си и лекарят се бе принудил най-безцеремонно да я изгони от стаята на Дом. Сега тя крачеше напред-назад пред вратата, притиснала към очите си подгизналата от сълзи кърпичка, молеше се за живота на съпруга си и се разкайваше горчиво за всички конфликти, за цялото неразбирателство и отчуждение помежду им. Патрик седеше на едно канапе, хванал лицето си в шепи.

И независимо от онова, което бе сторил, Ан изпитваше съжаление към него.

Той усети погледа й и за пръв път, от половин час насам вдигна глава.

— Сигурно съм полудял.

— Да.

— Никога нямаше да те нараня, Ан. Исках само да се оженя за теб. Да те открадна от Дом.

Ан реши да не му напомня, че действията му биха могли да я наранят доста сериозно, дори да я убият. Въпреки че Патрик упорито отричаше, тя и за миг не се съмняваше, че тъкмо той е подпалил спалнята й и е отровил Блейз.

— Към Дом ли е насочена омразата ти, Патрик? Мислех, че сте приятели още от деца.

— Аз не го мразя. — По бузата му се търкулна сълза. — Но цял живот съм живял в сянката на Дом. Не можеш да си представиш какво означава това. Когато ви видях заедно в Шотландия, нещо в мен се преобърна. Чак сега си давам сметка за това. Но не мисля, че бих могъл да продължа да живея, ако Дом умре. Ще се самоубия.

— Нищо подобно няма да направиш — сряза го Ан. За пръв път осъзнаваше колко е слаб всъщност. — А и Дом няма да умре.

— Защо лекарят се бави толкова? — попита нервно той.

Тя си задаваше абсолютно същия въпрос. Миг по-късно вратата на спалнята се отвори и на прага се появи Бенет. Изглеждаше изтощен.

— Доктор Коб каза, че вече можете да влезете, милейди. Негово благородие дойде в съзнание.

Ан се втурна покрай него е разтуптяно сърце и влетя в стаята. Не видя нито Вериг, който шеташе покрай леглото на господаря си, нито лекаря, който прибираше превръзките и лекарствата си. Виждаше единствено Дом. Той бе седнал в леглото, завит до кръста. Гърдите му бяха голи. Раната му бе превързана с нова, чисто бяла превръзка, а лицето му вече не беше с онзи мъртвешки сивкав цвят.

Тя се спусна към него. Краката й сякаш не стъпваха по земята.

— Дом!

Дом впери поглед в нея.

— Добре ли си?

Очите й се наляха със сълзи.

— Аз? — Ан се засмя нервно и приседна до него. Ръцете им се сплетоха. — Ти си простреляният, скъпи, не аз.

Погледът му потъмня.

— Това гальовно обръщение ми харесва, Ан.

Тя навлажни устни.

— Дом, ако беше умрял… — Беше толкова развълнувана, че не успя да продължи.

Дом я погали по бузата със здравата си ръка.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ме обичаш, Ан?

Ан кимна, все още неспособна да говори.

Сега и в неговите очи се появи подозрителна влага.

— Когато разбрах, че Патрик има връзка с Бел — Колдуел ме информира за това снощи, — веднага проумях, че той е човекът, който се опитва да ти стори зло. Именно страхът за теб ме доведе тук, Ан. Никога през живота си не съм се страхувал повече, отколкото когато научих, че Патрик също е потеглил за насам. — Ръцете му уловиха нейните. — Не разбирам какво е станало с Патрик — каза той. Гласът му се прекърши.

Ан трепна. Спомняше си как Патрик и Дом обичаха да препускат заедно из хълмовете, когато тя бе само едно вятърничаво единадесетгодишно момиченце. И двамата бяха буйни, красиви и наперени младежи и всички неомъжени дами околността си бяха загубили ума по тях. Спомняше си разказите на Патрик за лудориите, които са вършили заедно в Кеймбридж. По онова време Дом и Патрик бяха неразделни.

— Аз също не разбирам — призна Ан след дълго мълчание.

Двамата се взряха един в друг. Сърцето й се бе свило от болка — болеше я за Дом, за предателството на някогашния му най-добър приятел.

Тя се изправи, изпрати лекаря и Вериг до вратата и тихичко попита:

— Как е съпругът ми?

Той кимна успокоително.

— Няма защо да се тревожите, лейди Ан. Съпругът ви е млад и силен и до ден-два ще бъде отново на крака. Дотогава обаче не бива да мърда от леглото. Утре ще мина, за да проверя как върви възстановяването му.

— Благодаря ви — промълви Ан, като стисна ръката му. После се върна при Дом.

— Патрик не е зъл човек — каза той с нотка на гняв в гласа си. Преди тя да успее да отвърне каквото и да било, откъм отворената врата долетя гласът на Патрик.

— Никога не съм възнамерявал да сторя зло на Ан, Дом. Моля те да ми повярваш. Исках само тя да си помисли, че всички тези неща са твое дело, за да се изплаши и да избяга от теб.

Дом се взря в него с нескрито огорчение и болка.

— Няма значение, Патрик. Прощавам ти.

Патрик изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Всичко е толкова несправедливо, винаги е било — прошепна той. — Но аз наистина съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Патрик, какво смяташ да правиш оттук насетне? — попита мрачно Дом.

Ан се сепна от внезапно подозрение и погледна ужасено първо съпруга си, после своя братовчед.

— Патрик, знаеш ли кой е убил Матю Феърхейвън?

Той се поколеба.

Дом се втренчи в него пребледнял.

— Патрик… не!

Патрик се изчерви.

— Стана случайно. Не исках да го убивам. Исках само да разбера какво пише в дневника. Той отказа да ми каже, аз се ядосах и се сбихме. А после осъзнах, че всичко се е подредило чудесно, че вината ще падне върху Дом. Аз бях човекът, който свидетелства пред полицията.

Ан усети, че й прилошава. Всичко наоколо се завъртя пред очите й е шеметна скорост. Тя отиде до леглото и потърси ръката на Дом. Той стисна здраво пръстите й в своите. В стаята се възцари пълно мълчание.

Пръв го наруши Дом. Гласът му беше тих, властен. Но очите му бяха пълни е тъга.

— Патрик, трябва да отидеш в полицията и да им кажеш това, което току-що каза на нас.

— Не! Те ще ме затворят. — Той се обърна и тръгна към вратата. Там се спря. — Беше нещастен случай. Не искам да ме обесят.

— Имаше ли свидетели?

— Не.

Дом замълча за миг.

— Как се сдоби със сапфиреното ми копче?

— Проследих двама ви с Ан в Шотландия — отговори Патрик. — Ан знае. На няколко пъти се промъкнах в замъка. — Гърдите му се надигаха учестено. — Дом, съжалявам.

— Аз също — тъжно каза Дом. — Патрик, боя се, че ако не разкриеш всичко пред властите, ще се наложи да го направя аз.

Патрик го погледна измъчено и без да каже и дума повече, изхвърча от стаята.

Ан седна до Дом, който веднага я придърпа към себе си. Изпитваше огромна скръб — неговата скръб.

— Трябва да кажем на полицията, Ан — промълви той.

— Знам — каза тя, като внимателно положи глава на здравото му рамо.

Дом я прегърна, сетне се намести така, че да може да вижда лицето й.

— Но няма закон, който да ни задължава да отидем в полицията незабавно.