Бренда Джойс - Скандал

Ан се взря в очите му и тутакси разбра с абсолютна увереност, че той е човекът, който се опитва да я убие.

Ужасът я парализира. Не можеше да помръдне, не можеше да диша.

Постепенно обаче съзнанието й започна да функционира.

— Защо? — прошепна тя. — Защо, Патрик?

— Какво „защо“, Ан?

Гърлото й беше ужасно пресъхнало.

— Защо направи всичко това? Ти си бил, нали? Ти си този, който ме дебнеше, който ме плашеше, който се опитваше да ме убие!

Погледът му бе напълно непроницаем.

— Никога не бих ти сторил зло, Ан. Трябва да ми повярваш.

Ан трепереше като лист.

— Можех да умра, ако огънят в стаята ми се бе разгорял, Патрик! Можех да си строша врата, когато Блейз стана неуправляем! Очевидно е, че ме ненавиждаш, Патрик, но бога ми, защо?

— Не те мразя — яростно извика Патрик. — Не съм направил нито едно от тези неща. — Той се озърна нервно, сякаш се боеше от нещо или от някого, и добави с груб, безкомпромисен тон: — Хайде, тръгваме.

Сетне я сграбчи здраво за ръката и я повлече към пътеката, където кротко пасеше конят му. Ан се дръпна стреснато.

— Не. Къде ме водиш? Какво си намислил?

Патрик се завъртя рязко с лице към нея.

— Защо не ми вярваш? Никога не бих те наранил! — Крещеше като обезумял. — Аз те обичам, Ан!

Тя поклати глава. Сърцето й туптеше на огромни, уплашени подскоци.

— Това не е любов, Патрик. Сигурно страшно много ме мразиш, за да желаеш смъртта ми.

Той я разтърси с все сила.

— Не желая смъртта ти. Убиецът е твоят съпруг, Ан, не аз.

Ан понечи да възрази, но бързо се овладя. Трябваше да е луда, за да му противоречи. Но какво можеше да стори? Беше ужасена. Въпреки настояванията на Патрик тя знаеше, че животът й е в опасност.

— Да вървим, Ан — решително каза той.

Но преди да успее отново да я повлече към коня си, в гъсталака над главите им се чу пращене на съчки и шум на листа и пред очите им се появи Дом, който се спускаше пешком по склона.

— Ан! — извика той и се затича, пързаляйки се, към нея.

Ан се закова на място. Сърцето и заби още по-бързо. След миг Дом беше вече при тях. Патрик пристъпи пред нея.

— Върви си, Сейнт Джордж — каза той почти дружелюбно. — Тя не те иска. Защото знае какво представляваш — едно презряно копеле, жалък убиец. Ан идва с мен.

Ан направи един-единствен безуспешен опит да се отскубне от него и се отказа. Погледът й срещна погледа на Дом и видя предупреждението в очите му. Дом искаше от нея да не мърда, искаше да се оправи с Патрик сам.

Но Патрик забеляза мълчаливата размяна на погледи помежду им и в зениците му светнаха яростни искри.

— Господи, не мога да повярвам! Ти продължаваш да го обичаш?! Въпреки всичко, което ти стори, въпреки че ясно показа истинската си същност?!

Ан с мъка се въздържа да не кимне утвърдително.

— Патрик, защо не пуснеш Ан? Знам, че не искаш да й сториш нищо лошо. Тя е твоя приятелка.

— Не! — Ръцете му бяха свити в юмруци. — Ти имаше своя шанс да я спечелиш, Дом, но вече го проигра. Веднъж поне нещата да не се подредят така, както ти се иска на теб. Веднъж поне да са в моя полза.

Дом не помръдна. Беше застанал нащрек, с широко разкрачени крака, и не отместваше поглед от Патрик.

— Много неща не са подредени така, както ми се иска, Патрик — каза той с утешителен тон. — Както сам изтъкна, напоследък се превърнах в презряно копеле и бях обвинен в убийство.

Патрик се задъхваше от гняв.

— Да, но въпреки това си наследник на Ръдърфорд. Още не мога да го повярвам. Мислех, че този път най-после ще се сринеш от високо, ще бъдеш размазан. Но ти пак не падна по гръб, сякаш имаш девет живота като котките.

Ан дишаше тежко. Погледът й непрестанно се местеше от разяреното лице на Патрик към спокойното, непреклонно лице на Дом. Знаеше, че ако вниманието на Патрик по някакъв начин бъде отвлечено, навярно ще успее да се отскубне от него и да изтича при Дом.

— Не можеш да принудиш Ан да дойде с теб против волята си — меко каза Дом. — Да тръгваме. — Това беше заповед, макар и произнесена тихо. Той се обърна към Ан. — Ела, Ан.

Тя се поколеба за миг. И в следващия миг Патрик я стисна още по-силно и я дръпна плътно до себе си.

— Ан остава с мен. Цели четири години съм чакал този ден, Дом. — Лицето му бе придобило свирепо изражение. — От четири години чакам Ан да те напусне, да предпочете мен пред теб.

Ан не помръдваше. Дом също.

— Искам тя да се разведе с теб — добави Патрик.

— Никога няма да й дам развод — тихо каза Дом. — Виж, Патрик, не те обвинявам за това, че си се влюбил в съпругата ми. А сега защо не ми подадеш оръжието, което криеш във вътрешния си джоб?

Ан извика ужасено.

— Не. — Патрик се обърна към нея. — В ръката му изневиделица се бе появил малък пистолет. — Ще продължаваш ли да го обичаш, когато бъде просто един призрак, Ан? Кога ще ми дадеш шанс, истински шанс? Кога ще погледнеш на мен като на мъж, истински мъж?

— Не, недей — прошепна тя, уплашена до смърт за живота на Дом. — Не, аз… аз не го обичам, наистина не го обичам и… ще го напусна, Патрик, обещавам! Моля те, дай пистолета на Дом! — Гласът й бе прегракнал.

— Лъжеш — изкрещя Патрик. — По дяволите, Ан, та все още го обичаш и лъжеш! — Внезапно той насочи пистолета срещу Дом.

— Не! — изпищя Ан.

Дом го гледаше втренчено.

— Не прави това. Ние с теб сме приятели. Аз ти спасих живота, когато бяхме в Кеймбридж — каза той тихо. — Помниш инцидента с онази лодка, нали?

— Не сме никакви приятели! Вече не сме, никога няма да бъдем. Не и откакто я има Ан! И не давам и пет пари за това, че си ми спасил живота! — избухна Патрик.

— Свали оръжието — каза Дом.

— Моля те, свали оръжието — прошепна Ан.

— Ще се омъжиш ли за мен? — обърна се към нея Патрик. — Можем да избягаме далеч от тук, Ан. В чужбина, където ще е все едно дали си разведена или не. Никой няма да знае истината. Ще го напуснеш ли, за да се омъжиш за мен?

Ан знаеше, че трябва да приеме. Патрик беше изпаднал в истинско умопомрачение. Тя погледна към Дом, видя мълчаливото съгласие в очите му и кимна бавно.

Но Патрик отново бе видял и разбрал онова, което си бяха казали без думи.

— Бъди проклета! — извика той, като се завъртя с лице към нея. Сега пистолетът му бе насочен право в гърдите й.

Тя изпищя.

В същия миг Дом се хвърли изотзад към Патрик.

Патрик се извърна. Едновременно с това проехтя изстрел. Дом се стовари върху Патрик и го повали по гръб на земята. Двамата мъже се вкопчиха в свирепа схватка. Ан видя кръв, но не можеше да разбере чия е. Пистолетът гръмна отново и този път Дом се отпусна безжизнено по гръб. Главата му се завъртя на една страна.

Ан се вледени от ужас. Патрик бавно се изправи на крака. Целият беше оплискан с кръв, но Ан не забеляза това. Виждаше само Дом, на чиито гърди бързо разцъфваше ярко алено петно.

Тя изтича до него, коленичи и сграбчи лицето му в длани. Беше топло. Клепачите му трепнаха.

— Дом! Божичко, не! — извика Ан, наведе се и долепи буза до гърдите му. За нейно огромно облекчение сърцето му биеше силно и равномерно. Куршумът бе попаднал в горната част на гърдите му, между ключицата и подмишницата. Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към Патрик, полагайки усилия да скрие яростта си.

Той обаче изглеждаше напълно шокиран. В сърцето й трепна плаха надежда.

— Той се нуждае от лекар. Патрик, иди да доведеш лекар.

Но Патрик не помръдна. Беше се вторачил в Дом с пребледняло като платно лице.

— Господи! — промълви той с разширени от ужас очи. — О. Господи! Ще умре ли?

— Трябва ни лекар! — извика Ан, като съблече е отсечени, гневни движения ватирания си жакет и го притисна към раната на Дом. — Патрик, Дом ще умре. Може би вече умира. — В очите й набъбнаха сълзи. — Моля те, доведи лекар!

Внезапно Патрик се свлече на колене до Дом, чиито клепачи продължаваха да трептят безпомощно.

— О, Боже — прошепна той с насълзени очи. — Какво направих?!

— Дом, Дом! — извика Ан и притисна жакета още по-плътно към раната. Нямаше смелост да го отмести и да провери колко силно е кървенето. — Чуваш ли ме? Дом, любими, ще се оправиш.

Дом изпъшка. Очите му бавно се отвориха. Ирисите му бяха станали огромни, разфокусирани.

— Няма да умреш — разпалено продължи Ан. — Върви да доведеш лекар и няколко слуги, Патрик. Веднага!

Патрик скочи на крака. Беше блед като мъртвец. Без да каже и дума, без да й даде какъвто и да е знак дали я е чул или разбрал и какво възнамерява да прави, той захвърли пистолета и изтича при коня си. Сетне се метна на седлото, пришпори жребеца в галоп и изчезна, оставяйки Ан и Дом сами.

Сърцето на Ан се бе свило от страх. Паниката заплашваше да я погълне. Тя си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. Ами ако Патрик бе решил просто да избяга?

— Ан…

Ан сведе очи към Дом. Лицето му бе придобило призрачен сив цвят. Но сега погледът му вече бе фокусиран.

— Ще се оправиш — каза тя и се помъчи да се усмихне.