Затворил очи, Ръдърфорд се рееше в някакво полусънно състояние и почти не долавяше нито утринната слънчева светлина която струеше в стаята и сгряваше лицето му, нито свежия ветрец, който полъхваше откъм прозореца, нито веселата песен на птичката, кацнала нейде съвсем близо до перваза. В самата стая царяха пълен покой и тишина.

Той знаеше, че ще умре.

Но не изпитваше страх. Защото знаеше, че смъртта не значи край, че след нея също има живот. Защото тя го очакваше. А той я бе чакал почти цял живот.

Но все още не беше готов да умре. Все още не. По дяволите!

Беше се надвесила над него. Виждаше я съвсем ясно и присъствието й го изпълваше с покой, със смирение, и в същото време с трепетно вълнение. Сияйна, изваяна сякаш от слонова кост кожа, изумително сини очи и гъсти, черни като нощ коси. И нейната топла, лъчезарна усмивка. Да, тя го очакваше сега, в смъртта — нищо че не го бе чакала в живота.

Колко я обичаше! Колко му липсваше!

Но тя бе търпелива. Беше чакала толкова много години; можеше да почака още мъничко.

Херцогът въздъхна и поведе мълчалив разговор е нея, умолявайки я да не бърза. Обясни й, че е оставил много важни дела недовършени. Че Дом е в беда. Че няма намерение да умира, преди Дом да е оневинен за убийството на Феърхейвън и преди бъдещето му като девети херцог Ръдърфорд да е осигурено напълно.

Господи, как се стигна до тук, запита се той и реши, че вината е преди всичко у него. Трябваше да поговори откровено с Дом още преди години. Но Филип категорично бе заявил, че осиновява Дом и го обявява за свой наследник при условие истината никога да не бъде разкрита, и че в противен случай ще го обезнаследи и ще предизвика огромен скандал. Ръдърфорд се беше съобразил със заплахата му и с гордостта му. Но на каква цена!

Дали Ан е намерила документите? Обзе го нов пристъп и ярост заради собствената му безпомощност. Съзнанието му крещеше, че трябва да стане, да напусне проклетата стая, да слезе долу и с няколко резки заповеди да постави всичко на мястото му. Стани!

Ръдърфорд се вторачи гневно, отчаяно във вратата. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се изправи. Не помнеше някога да е желал нещо по-силно. Но не можеше да помръдне и мускулче. Проклятие!

Напрегнатите опити да стане изцедиха силите му, но след няколко минути отдих той отново си заповяда да се надигне. Съзнанието му се бореше с тялото. По лицето му се стичаше пот. Този път пръстите му помръднаха.

Ръдърфорд изруга мислено, сетне още веднъж, и още веднъж. Плачеше му се. Но изведнъж усети нейната ръка на челото си.

Успокой се, скъпи мой — каза му тя. — Всичко ще свърши добре, повярвай ми.

Сърцето му, което бе започнало да тупти опасно бързо, веднага се укроти. И въпреки че устните му не можеха да се усмихнат, сърцето му можеше — и го стори.

Ан толкова приличаше на нея.

Ан, която обичаше така, както би обичал родната си дъщеря, ако Бог го бе дарил с такава.

Къде ли е сега? Дали е още в библиотеката, за да търси документите за осиновяването? Не беше го изчакала да довърши мисълта си, но при следващото й посещение той щеше да й каже цялата истина. Кълнеше се във всичко свято, че ще й каже.

Искаше да й каже още сега. „Ан!“ извика мислено Ръдърфорд. „Ан! Върни се! Върни се!“

Но вратата си оставаше затворена. Никой не можеше да го чуе. Ядосан, той изкрещя наум още по-силно: „Ан!“

Тихо — прошепна тя на ухото му. — Тя ще дойде.

Нямаше нужда да отваря очи, за да я види — голямата, единствената любов на своя живот. Усмихна й се със сърцето си. В отговор Джанис също се усмихна.



Бяха я принудили да се крие.

Кларис кръстосваше нервно из стаята си в хотел „Кавендиш“. Не знаеше какво да прави.

Феърхейвън я беше унищожил. Сега тя не можеше да покаже лицето си нито в града, нито където и да е другаде. Никога вече нямаше да може. Познаваше от опит жестокостта на обществото. Лондонските аристократи така и не я бяха приели като една от тях, а сега вече никой, абсолютно никой нямаше да я кани в имението си за уикенда, на вечеря или на бал. А в провинцията нито един от нейните приятели нямаше дори да я погледне, ако въобще се случеше да минат през селото или да я срещнат някъде на път. Сега всички щяха да се извръщат настрана, ако се приближеше до тях, а опиташе ли да ги заговори, да им обясни, щяха да се преструват, че тя изобщо не съществува.

И за двата свята — онзи, в който се бе родила, и този, в който се бе омъжила — Кларис вече наистина не съществуваше. Все едно, че беше умряла.

Господи! Този път сълзите й бяха истински. Беше обезумяла от страх. Какво бъдеще я очакваше оттук насетне? Дори да разкрие истината за своя любовник, това нямаше да я оневини в очите на обществото. Напротив, всички щяха да я заклеймят още по-жестоко, а злите езици навярно щяха да изкарат истината хиляди пъти по-грозна, отколкото бе всъщност.

Не, това бе краят.

А какво щеше да стане е Дом? Кларис се загледа през прозореца към оживеното движение по Кларидж Стрийт. Нима Дом бе убил Феърхейвън? Нима синът й беше убиец? Колко ли се наслаждават на скандала, разразил се около нея и Дом, всички онези проклети клюкари! Вероятно в момента разкъсваха Дом е настървението, с което глутница хрътки се нахвърля върху повален елен!

Тя стисна юмруци. Не, Дом беше невинен. Освен това дори да бе виновен, човек с неговото богатство и положение не можеше да бъде хвърлен в затвора, още по-малко — обесен. А ако все пак бе прибягнал до убийство, Кларис щеше да му прости. Феърхейвън заслужаваше да умре. Жалко само, че не бе умрял преди да разкрие пред света онова, което знаеше.

Искаше й се да закрещи, да се нахвърли с юмруци върху Ръдърфорд. Той бе виновен за всичко.

Но тя имаше план. План за отмъщение.

Това бе последният й шанс да нарани херцога толкова дълбоко, колкото я бе наранил той.

Ръдърфорд беше на смъртно легло. Най-после бе напълно безпомощен. Кларис не бе способна да се усмихне, но беше доволна. Дяволски доволна. И въпреки че той вече бе сломен, последния, фаталния удар щеше да му нанесе тя.

Време беше да посети херцог Ръдърфорд и да му разкрие своите намерения.



Съобщиха на Ан, че Дом няма да слезе за вечеря.

Тя също нямаше желание да яде, особено сама. Реши да хапне препечени филийки с чай горе в стаята си. Но нямаше никакъв апетит. Не можеше да върши нищо друго, освен да се взира с празен поглед в храната си, да си задава въпроси и да се тревожи за Дом и за бъдещето.

Днес следобед два пъти бе слизала да види херцога, за да му каже, че са намерили документите, да го успокои. Но и двата пъти го беше заварила да спи дълбоко — толкова дълбоко, че в първия момент се бе уплашила. Беше си помислила, че отново е изпаднал в безсъзнание, че може би дори е мъртъв. Но той дишаше, а и впоследствие Колдуел я бе уведомил, че около обяд господарят му се е събудил за кратко. Според доктор Фандридж херцогът се нуждаел от много сън, за да може да се възстанови.

Ан още не се беше преоблякла по нощница. Седеше пред камината в спалнята си и ту стискаше ръце в юмруци, ту ги отпускаше. Фандридж бе прегледал и Дом. Сърцето й се свиваше всеки път, щом си помислеше какво са сторили с него в затворническата килия. Лекарят твърдеше, че му е бил нанесен жесток побой.

Рамото му беше почти извадено. Челюстта му бе силно натъртена, ребрата също. Два от пръстите на левия му крак се оказаха счупени — това бе причината да куца. По тялото му имаше още много синини, предизвикани от удари с твърд, тежък предмет.

Ан разтърка пулсиращите си слепоочия. Какво ужасно, нелепо съвпадение — да убият Феърхейвън точно след като бе извадил на бял свят истината за произхода на Дом! Тя бързо заповяда на мислите си да спрат до тук. Не смееше да разсъждава над въпроса кой и защо го е убил.

Внезапно в коридора се чуха бавни, неравномерни, непохватни стъпки. Ан ги позна веднага и изтръпна. Дом идваше към нейната стая.

Тя се изправи с разтуптяно сърце, но тутакси седна обратно на мястото си и притисна ръка към гърдите си с надеждата да укроти бесния ритъм на пулса си. Напразно.

Дом почука рязко на вратата.

— Ан?

Ан стана. Дишаше учестено. Какво иска от нея? Безпокоеше се за него, но не смяташе, че ще го види преди идната сутрин, защото и двамата, особено той, отчаяно се нуждаеха от сън.

— Влез — каза тя. Надяваше се, че гласът й е прозвучал естествено.

Дом разтвори вратата и впери непроницаемия си златист поглед в Ан. Носеше хлабаво завързан халат, а краката му бяха обути в черен панталон. Ходилата му обаче, като се изключи превръзката на пръстите на левия крак, бяха боси.

— Влез — повтори Ан, като откъсна очи от него и скръсти ръце. Нямаше доверие в себе си. Копнежът да го прегърне и да го утеши бе почти непреодолим.

Погледът му веднага се спусна към ръцете й. Тя се прокле мислено, задето бе издала напрежението си по такъв детински начин. И се опита да се усмихне.

— Изненада ме.

Дом влезе, накуцвайки, в стаята и затръшна вратата с петата на здравия си крак.

— Но изненадата май не е приятна? — предизвикателно попита той.

Тонът му не й хареса. Плашеше я.

— Радвам се, че отново си на крака.

Лицето на Дом потъмня.

— Нима? — изсумтя той. — Какво има, Ан? — Отново я предизвикваше.

Напрежението й растеше е всеки изминал миг. Дом беше ядосан и Ан не можеше да го вини.

— Съжалявам, Дом. Съжалявам за всичко.

— Наистина ли? Наистина ли съжаляваш… за всичко?

Мина почти минута, преди да събере сили да му отговори.

— Денят беше доста труден — започна тя. Не искаше да продължава този разговор. Защото знаеше докъде ще стигне и се страхуваше.