— Всички вие сте полудели. Ръдърфорд също. Аз се прибирам в къщи.

Бел, която през цялото време упорито не му обръщаше никакво внимание, вдигна поглед към господарката си с нетипично за нея смирение.

— Милейди, нямат ли всички важни лордове тайни чекмеджета в писалищата си?

Ан трепна. Колдуел също трепна и двамата в един глас възкликнаха:

— Тайно чекмедже! — Ан скочи на крака.

Икономът също се изправи, макар и по-бавно. Бел последва примера им.

А Патрик, вместо да си тръгне, се закова на място.

— Да го потърсим — каза Ан.

Започнаха да вадят чекмеджетата едно по едно и да ги преобръщат. Оглеждаха всяко ръбче, Почукваха по всяко дъно, на всяка стена. Ан не можеше да повярва. Изглежда нямаше никакво тайно чекмедже.

— Защо не закусите, милейди? — предложи Колдуел.

— Не. Може би трябва да търсим тайно отделение, не чекмедже — каза Ан, вперила поглед в тежкото палисандрово писалище. То бе собственост на семейството вече повече от двеста години и представляваше истинско произведение на изкуството със своя прекрасно инкрустиран капак и с позлатените си крака — Донесете брадва — нареди тя със съжаление.

Колдуел я зяпна слисано.

— Моля?

— Донеси брадва и повикай най-силния от слугите.

Икономът кимна и излезе.

— Ти си луда, Ан — заяви Патрик. — Няма да намериш нищо.

— Ти не искаш да помогнеш на Дом, нали? — попита Ан. Гласът й бе изпълнен с болка.

— А защо да искам? — сряза я той. — Не знам защо самата ти го искаш, след като той е убиец.

Тя преглътна мъчително. Улисана в търсене, не бе намерила време да осмисли подозренията и страховете си, нито упорството на сърцето си, което искаше да вярва в най-доброто вместо в най-лошото.

— Дом още не е осъден. Докато това не стане, той има нужда от моята помощ. Аз съм му съпруга.

— Исусе Христе! Подобно благородство просто не е за вярване! — процеди през зъби Патрик.

Преди Ан да успее да отговори, в стаята влетя Колдуел, следван от един двуметров, тежащ поне сто килограма исполин, който носеше огромна брадва.

— Разбий писалището — нареди му тя.

Без да се колебае, слугата замахна с брадвата и разсече плота на писалището на две. Сетне замахна отново.

— Спри! — извика Ан. Защото през процепа бе съзряла някаква хартия. Очевидно в писалището все пак имаше тайно отделение.

Тя бръкна в цепнатината и измъкна няколко листа хартия Ръцете й трепереха. На първата и последната страница имаше печати.

— Какво пише? — подозрително попита Патрик.

— Не знам. Това са юридически документи. Не мога да кажа от един бегъл поглед — отвърна Ан, отиде до креслото на Ръдърфорд, седна и започна да чете.

А когато привърши, сърцето й беше изпълнено едновременно с тъга и радост. Тя вдигна очи към останалите, които се бяха скупчили около нея и я гледаха очаквателно.

— Е? — подкани я Патрик.

— Това е доказателство, че Дом наистина не е син на Филип, точно както твърдеше Феърхейвън — каза тихо Ан.

Патрик се усмихна.

— Но — продължи тя — на първия му рожден ден Филип го е осиновил. Освен това го е направил свой единствен и законен наследник.

29

Ан вече приключваше с утринния си тоалет, когато чу някаква гълчава долу на улицата под отворения прозорец на стаята й. До слуха й достигнаха шум от спираща карета, гласът на кочияша, който подвикна нещо на конете, нетърпеливото пръхтене на животните и два други мъжки гласа.

Невъзможно! Единият от тях звучеше като гласа на Дом.

Тя се втурна към прозореца, надвеси се, за да вижда добре, и съзря до тротоара позлатената черна каляска на лорд Хардинг. До нея стояха Блейк и Дом, стискаха ръце и разговаряха.

Обзета от огромно облекчение, Ан се обърна, прихвана полите си с ръка и се втурна надолу към стъпалата, нахлувайки във фоайето точно в мига, в който Дом влизаше през входната врата. На прага с просълзени очи и засияло лице го посрещна Колдуел.

— Милорд, сър! Слава на Бога, че отново сте си у дома! — възкликна той и на Ан за миг й се стори, че се кани да се хвърли на врата на своя господар.

Дом кимна.

— Благодаря, Колдуел.

Ан се бе вкопчила в перилата на стълбищния парапет. Сърцето й препускаше в лудешки галоп.

— Милорд! — извика Вериг, който бе дотичал току-що. — Позволете, сър! — Той веднага пое фрака на Дом. — Къде са шапката и ръкавиците ви, милорд?

— Загубих ги — отвърна без колебание Дом. Вериг кимна усмихнато.

— Желаете ли да ви приготвя гореща, ароматизирана вана и да ви донеса закуска в стаята?

Дом кимна и погледна към Ан.

Едва сега тя започваше да обръща внимание на вида му. Беше влязъл, носейки фрака си в ръка. Вратовръзката му я нямаше, а ризата му бе разкопчана почти до кръста и ужасно смачкана. Панталоните му имаха същия плачевен вид. Косата му бе разрошена, над окото му бе паднал един кичур, а лицето му беше изпито и измъчено. Вляво на челюстта му имаше огромен пурпурен оток.

Колко ужасно изглеждаше!

— Дом — прегракнало каза тя.

— Здравей, Ан — поздрави я той, но не помръдна от мястото си.

— Какво стана?

— Блейк дойде в полицията и се закле, че сме прекарали целия следобед заедно. — Гледаше я без да мига. — В един публичен дом.

Ан пребледня. Сетне се взря в очите му. Изглеждаше смазан от умора.

— Добре че е Блейк.

— Да, той е дяволски добър лъжец.

Погледите им се срещнаха. Ан не направи и опит да скрие облекчението си.

— Оттеглиха ли обвинението срещу теб?

— Засега. Но се налага да спазвам известни ограничения. Не ми е позволено да напускам Лондон, докато не завърши разследването.

Тя кимна.

— Уморен съм, Ан — каза Дом с въздишка. — Качвам се горе за да се измия и да отпочина.

Ан обаче не отстъпи встрани, за да му стори път.

— Дом, какво е станало с челюстта ти?

Погледът му я прониза като нож.

— Нищо, паднах.

— Нуждаеш ли се от лекар?

— Може би. — Той тръгна сковано към нея и Ан възкликна ужасено. Кракът му накуцваше.

— Дом, да не си претърпял злополука? — извика тя.

Дом се усмихна саркастично.

— Ако наричаш един побойник и двамата му верни копои, „злополука“ — тогава да, претърпях.

— Какво са ти направили? — яростно възкликна Ан.

— Ще го преживея. А сега ме извини, но трябва да се качвам.

Едва сега Ан забеляза, че дясната му ръка виси някак твърде вдървено и си даде сметка, че не го бе видяла да я помръдва нито веднъж. Тя стрелна Колдуел с очи и каза:

— Доведете Фандридж. — После се обърна отново към Дом — Какво мога да направя за теб?

— Прати съобщение на Канфийлд и на Хърш Нюман — той е друг много известен адвокат. Кажи им, че ги очаквам и двамата в три следобед.

— Още нищо не е окончателно решено, нали? — плахо попита Ан.

— Не. Не и докато не открият истинския убиец на Феърхейвън.

Тя облиза нервно устни. Дом не можеше да е убил Феърхейвън, знаеше го, вярваше в това с цялото си сърце. Но кой тогава го беше убил? И защо някой твърдеше, че е видял Дом да се кара с Феърхейвън същия следобед? Ами ако той все пак е бил с Феърхейвън?

Погледът на Дом потъмня.

— Какво има, Ан? Още ли не си сигурна? Още ли вярваш, че съм способен да извърша убийство?

Ан преглътна.

— Не. Не вярвам. — Тя предпазливо срещна погледа му. Убийството на Феърхейвън беше просто някакво ужасно съвпадение. Трябваше да бъде.

Мрачен и видимо ядосан, той рязко й обърна гръб и със сковани движения се заизкачва по стъпалата. Сега още по-ясно си личеше, че куца.

— Дом, имам добри новини за теб — припряно извика Ан след него.

Дом се спря и се обърна. Леденият му поглед я накара да трепне.

— Призори Ръдърфорд дойде в съзнание. Въпреки че не може нито да говори, нито да се движи, успяхме да разменим няколко думи с помощта на знаци и на перо и хартия. Доктор Фандридж идва да го прегледа и каза, че това е огромно подобрение. Но ни предупреди да не храним големи надежди за нещо повече оттук насетне. — Тя направи опит за ведра усмивка. — Все пак той наистина е по-добре и е напълно в съзнание, Дом.

Очите на Дом се проясниха. На устните му за пръв път се появи лека усмивка.

— Това е най-хубавото нещо, което ми се е случило от няколко дни насам. Отивам веднага да го видя.

— Той спи — спря го Ан. — Боя се, че го изтощих. Но има и още нещо.

Той я погледна въпросително.

— Намерихме скрити документи. В тях пише, че Филип не само те е осиновил още когато си навършил една годинка, но и те е направил свой единствен законен наследник.

Дом не каза и дума. Ако изобщо бе изпитал радост или облекчение, то това не си пролича по нищо.

— Дом! Не разбираш ли? По закон ти си наследник на Филип. По закон ти си Сейнт Джордж. Не съм адвокат, но мисля, че ти все пак ще наследиш херцогската титла и имуществото на Ръдърфорд — развълнувано каза тя.

— Ако преди това не ме обесят — горчиво допълни той.

— Не това те тревожи, нали? Има нещо друго — прошепна тя. Дом впери поглед над рамото й. Първоначално Ан реши, че се взира сляпо в стената зад нея, но когато видя, че той продължава да не отмества очи, тя се обърна смутено. И тозчас разбра. Пред нея бе огромният портрет на мъжа, когото доскоро всички бяха смятали за пра-пра-пра-прадядо на Дом — четвъртит херцог Ръдърфорд. Ан си пое дълбоко дъх.

— Имам един въпрос — каза Дом с равен глас. — Щом като не съм Дом Сейнт Джордж, кой, по дяволите, съм тогава?



Беше толкова уморен.