— Аз не съм го убил — решително заяви Дом.

— Сър — каза Хопър, — един гражданин е съобщил в полицията, че ви е видял да се карате с Феърхейвън днес следобед.

Ан ококори очи.

— Това е лъжа — каза Дом.

— Имало ли е свада между вас и Феърхейвън? — попита Хопър.

— Да — троснато отвърна Дом. — Но сутринта, не следобед. И то в неговия дом, а не в Ковънт Гардън. И не съм го удрял.

— Съжалявам, сър. Предполагам, че знаете закона. Законът е ясен. Съдебният лекар установява, че смъртта е резултат от убийство, и има свидетел, уличаващ вас за извършител. Освен това вижте какво е било намерено в ръката на Феърхейвън. Ваше е, нали? — Хопър бръкна в джоба си и протегна ръка.

От устните на Ан се отрони сподавено възклицание. Върху дланта на инспектора лежеше сапфирено копче за ръкавели. Беше досущ еднакво с копчетата на ризата на Дом.

— Сър?

— Да — процеди през зъби Дом. — Мое е.



Ан се прибра в Ръдърфорд Хаус сама. Дом беше отведен от полицията в Централния наказателен съд в Олд Бейли, за да му бъде официално предявено обвинението в убийството на Матю Феърхейвън.

Беше скована от страх и трудно успяваше да подреди обърканите си мисли. Но и вещественото доказателство, и показанията на свидетеля уличаваха Дом. Той ли бе убил Феърхейвън? Възможно ли бе да е той? Ако това беше истина, значи е бил напълно способен да убие и нея!

Не знаеше какво да мисли. Сърцето й отчаяно крещеше, че не е възможно. Че всичко това не може да е вярно. Имаше чувството, че живее в някакъв ужасяващ кошмар.

Беше се върнала право в къщи. Преди да отведат Дом, гостите на бала вече се бяха скупчили във фоайето — шокиращата вест за убийството на Феърхейвън и за ареста на Дом се бе разпространила като горски пожар. Блейк предложи да изпрати Ан до Ръдърфорд Хаус, но тя бе настояла, че е по-добре да й помогне да открият семейния адвокат и защитник, който да води делото. В момента Канфийлд вече беше на път към съда.

Часът бе два сутринта. Ан беше изтощена до смърт, но бе твърде разстроена, за да спи. Бел, която трябваше да я очаква, за да й помогне с преобличането, я нямаше никаква, затова Колдуел, който изглеждаше необичайно напрегнат, се бе принудил да изпрати в стаята й една прислужница, която да замести нейната камериерка. Ан му бе разказала всичко — не виждаше смисъл да крие причината за отсъствието на Дом.

Знаеше, че няма да може да заспи, затова реши да постои при херцога. В камината гореше силен огън, но в желанието си да прокуди ужасната нощ, Ан се зае да пали свещ след свещ, докато стаята не се окъпа в ярка, ведра светлина.

Сетне тя придърпа един стол до леглото на Ръдърфорд и седна. Той лежеше неподвижно като мъртвец, но по бузите му имаше съвсем лека руменина. Ан улови ръцете му и за миг й се стори, че едно мускулче на лицето му трепва.

Това я накара да застине и да се взре напрегнато в него. Но беше сгрешила. Херцогът продължаваше да лежи в безсъзнание.

— Нуждаем се от помощта ви — промълви тя. Изпитваше отчаян копнеж да му разкрие душата си, цялата си болка. Но се опасяваше, че той може да я чува, че може да изпадне в шок от думите й, че този шок може да го погуби. От друга страна обаче, можеше и да го накара да се свести. — О, Ваша светлост моля ви, струпаха ни се толкова беди! — извика Ан.

И заизлива пред него всичко, което й тежеше на душата.



— Но вие казахте, че сте се карали с Феърхейвън.

— Не. Казах, че разговаряхме насаме в дома му рано сутринта вчера — рязко отвърна Дом.

Намираше се в малка квадратна стая, осветявана само от една мъждива газена лампа. В стаята бяха и двамината плещести полицаи, инспектор Хопър и още един инспектор на име Голтинг. Колкото Хопър бе нисък, дебел и червендалест, толкова Голтинг беше висок, мършав и блед. Дом бе свалил фрака, жилетката и вратовръзката си. Ръкавите на ризата му бяха навити почти до лактите, а яката му беше разкопчана. Разпитваха го вече два часа. Беше три след полунощ, но Дом не беше уморен. А ядосан.

Той не беше убиец. Не беше убил Феърхейвън. Но никой не му вярваше — дори Ан.

Всеки път щом си припомнеше пребледнялото й, ужасено лице, го обземаше нов прилив на гняв и отчаяние.

— Той лъже — каза Голтинг. Очите му бяха тъмни, почти черни, и издаваха жестокост. — Проследил е Феърхейвън до Ковънт Гардън, скарал се е с него и го е убил. Как иначе Феърхейвън ще се добере до това копче? — Той се усмихна. Имаше отблъскваща усмивка.

— Загубих тези копчета още преди няколко седмици. Не съм ги носил, откакто бях в Шотландия.

— Но има свидетел, който те е видял с Феърхейвън — ехидно каза Голтинг.

— Кой? — извика Дом. — Кажете ми кой е този лъжец? — Той се надигна яростно от стола.

— Сядай долу! — заповяда Голтинг и един от полицаите тутакси сграбчи Дом за рамото с огромната си, месеста ръка и го блъсна обратно на стола.

Дом си пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази самообладание. Знаеше, че Голтинг иска да го извади от релси. Че търси повод да насъска двамата си главорези срещу него. Че копнее да го пребият до смърт. Че навярно сам би взел участие в побоя.

— Сър — обади се Хопър, — едно самопризнание би облекчило положението ви до известна степен.

Дам вдигна вежди.

— Нима? Да не би наказанието за убийство случайно да е намалено? Последно беше смърт чрез обесване.

Хопър се изчерви.

— Всички сме уморени, сър. Ако признаете, ще прекратим разпита и ще можем да си починем. А на сутринта вие ще можете да разговаряте с адвоката си.

Дом го изгледа студено, без да каже нищо. Хопър се сви смутено.

— Вижте го само — изсъска Голтинг. — Продължава да се мисли за голямата работа! Обаче вече не е, нали? Не е нищо повече от едно гадно копеле. Ти вече не си херцогски внук — ухили се подигравателно той. — Не си лорд. Ти си никой, момчето ми.

— Но поне майка ми не е пристанищна курва — отвърна Дом. Лицето на Голтинг се изкриви от злобна ярост. Той замахна с юмрук. Дом вече беше забелязал железния бокс на пръстите му. Успя да отскочи встрани и юмрукът попадна в челюстта му. Но, Божичко, този железен бокс бе предназначен да троши кости и като че ли изпълни предназначението си. Дом отхвръкна назад и се блъсна в стената. Но съумя да се задържи изправен, макар и с нечовешко усилие.

Тогава върху рамото му се стовари тежка дървена тояга.

Той изстена и се свлече на пода, стиснал рамото си с ръка. Причерня му от болка.

— Престанете! — извика Хопър. — Това е излишно!

— Млъкни — сряза го Голтинг, надвеси се над Дом и размаха пестник. — Признай!

Дом вдигна глава и впери поглед в него. По челото му беше избила пот, която се стичаше към едното му око. И пареше.

— Не — каза той.



Ан най-после успя да заспи. Изповедта пред херцога й бе подействала пречистващо, нищо че той не можеше нито да я чуе, нито да й отговори. След тази изповед Ан беше толкова изморена, че едва се довлече до спалнята си, едва се държеше на крака. Беше четири и половина сутринта. Прислужницата, на която бе наредено да й помага в отсъствието на Бел, я посрещна със сънен, гурелив поглед, но съумя да съблече вечерната й рокля, да й облече нощницата и да я сложи в леглото. Ан заспа на секундата.

Чу, че на вратата се тропа, но не искаше да се събужда, затова зарови глава под възглавницата. Подсъзнателно бе сигурна, че новият ден няма да й донесе нищо добро.

Но чукането стана още по-настоятелно. Ан изпъшка и отвори сънено очи. Лежеше с лице към прозореца. Завесите не бяха затворени докрай и през тях се виждаше сивото, мъгливо утро. А проклетото тропане по вратата не спираше.

— Махай се! — прошепна тя и в този миг си припомни всичко. Измамата на Дом в Шотландия. Бягството си от Уейвърли Хол. Балът у Хардинг, убийството на Феърхейвън и арестуването на Дом.

— Милейди! — извика отвън Колдуел и отново захлопа силно — вероятно е юмрук. — Моля ви, моля ви, събудете се!

Ан се надигна. Изтощението й ненадейно изчезна, за да се замени с леден ужас. Стана от леглото, навлече един халат и отвори вратата. Видът на Колдуел бе неузнаваем — черният му костюм беше целият изпомачкан, вратовръзката му бе разхлабена и изкривена на една страна, а косата му стърчеше във всички посоки.

— Какво има? — тревожно попита Ан.

За нейна огромна изненада икономът избухна в смях, сграбчи я за раменете и я разтърси развълнувано.

— Херцогът се свести!

От гърдите й се изтръгна радостно възклицание.

— Той е в съзнание! Струва ми се, че се опитва да говори!

За миг Ан се взря изпитателно в озареното му от щастие лице, сетне се хвърли като обезумяла към него и го прегърна с все сила.

— О, слава на Бога! — Още една трагедия тя едва ли би могла да понесе. Но това чудо беше добре дошло за душевното й равновесие.

— Слава на Бога — повтори като ехо Колдуел. Двамата се спогледаха усмихнати.

— Слизам веднага — каза Ан. И едва сега си даде сметка, че навярно изглежда ужасно, може би по-ужасно и от горкия Колдуел. — Къде е Бел? — попита тя с внезапни безпокойство, припомняйки си мистериозната липса на Бел през нощта.

Усмивката на иконома се стопи.

— Не знам, милейди.

Ан се поколеба. Нещо не беше наред. Бел бе изключително съвестна и надеждна прислужница. После обаче тя реши, че е безсмислено да се тормози с този проблем. Имаше толкова други главоболия. Колкото и да обичаше своята камериерка, в момента не можеше да се занимава и нейното странно изчезване.

— Колдуел, мисля, че е най-добре да наредиш да я потърсят — каза Ан и се отправи към коридора.

— Вече го направих — отвърна икономът, който бе тръгнал по петите й. — Никой не я е видял да излиза от къщата. Нищо не разбирам.