— Щом ти не можеш да ми простиш грешките, които съм и извършил, защо очакваш другите да ми простят това, че съм самозванец — грях, който е не по-малко ужасен?

Тя облиза устни, търсейки отчаяно отговор.

— Ти си изцяло отговорен за онова, което ми причини, но нямаш никаква вина за произхода си.

Дом продължаваше да я гледа в очите.

— Аз искам твоята прошка, Ан. Искам да ми простиш за всичко.

Ан остана безмълвна, неспособна да проговори. Отпи нервно от шампанското си, сетне отново вдигна очи към него. Златистият му поглед бе съвсем открит. Омагьосващ.

— Няма жена, която да може да се изчервява по-хубаво от теб — измърмори той.

— Недей — чу Ан собствения си глас.

— Защо? — предизвикателно попита Дом.

Ан отчаяно се мъчеше да подреди разпилените си мисли. Тази вечер имаше чувството, че е попаднала във вълшебна приказка и съзнаваше, че се намира в опасност. Забрава, прошка — и двете бяха еднакво опасни, прекалено опасни. Не можеше от ново да позволи на страстта да я ръководи.

— Вече не можем да се върнем назад — пресипнало каза тя.

— Защо не? Очакваш другите да проявят великодушие към мен. Но ти си моя съпруга. Аз искам твоето великодушие, Ан. Останалите да вървят по дяволите. — Очите му заблестяха гневно.

Прииска й се да запуши уши, да побегне.

— Караш ме да се чувствам така, сякаш аз съм те предала.

— Чудесно.

Погледите им се срещнаха. И за кой ли път Ан откри, че е неспособна да отмести очи. Лицето на Дом беше мрачно.

— Ан, съжалявам. Съжалявам за всичко. Какво трябва да сторя, за да спечеля прошката ти?

Тя усети, че не й достига въздух. Пулсът й бучеше в ушите.

— Това, което трябва да спечелиш, не е прошката ми, Дом. А моето доверие.

Той остана безмълвен.

Ан се озърна и видя многобройните погледи, вперени в тях. Помежду им бе легнало напрегнато мълчание. Тя погледна крадешком към Дом, забеляза стиснатата му челюст и потъмнелите му очи, и отново изпита усещането, че тя е тази, която върши предателство спрямо него, а не обратното. А това бе пълно безумие.

— Много добре, Ан — каза накрая Дом.

Ан въздъхна. Погледите им се срещнаха. Но той не каза нищо повече, затова тя отново огледа зяпачите, които стояха полуизвърнати към тях и почти не правеха опит да прикрият любопитството си.

— Някой въобще ще дойде ли да поговори е нас?

— Съмнявам се. Напълно непростимо е да си копеле, а да парадираш навсякъде, че си херцогски наследник.

— Тогава какво ще правим?

— Няма да им обръщаме внимание. Ще се преструваме, че не ни пука. — Гласът му се снижи. — Ще се преструваме, че сме лудо влюбени един в друг.

Ан се вцепени. Погледът му я изгаряше.

— Н-не… не мисля, че това е много добра идея.

— Защо? — Той взе чашата от ръката й и я подаде заедно със своята на един слуга. — Танцувай с мен.

Това не беше покана. Нито пък й бе оставена възможност да отговори. Дом просто я отведе до дансинга и я взе в обятията си. Оркестърът свиреше валс — танц, който кралицата бе одобрила съвсем наскоро. След миг Ан вече се носеше по паркета. А имаше чувството, че се носи във въздуха.

Беше като магия. Ръцете на Дом бяха силни, стъпките му — уверени. През живота си тя бе танцувала всичко на всичко един-два пъти, но сега бе съвсем различно. За пръв път беше в толкова фантастичен бален салон, за пръв път носеше дрехи и бижута, достойни за принцеса, за пръв път танцуваше в прегръдките на мъж като Дом.

Той я гледаше усмихнат, с нежни, топли очи. И я въртеше все по-бързо и по-бързо. Беше превъзходен танцьор — бързоног, грациозен, уверен. Нямаше нужда Ан да знае стъпките на валса, нито да прави каквото и да е друго, освен да се остави Дом да я води. Краката им сякаш не стъпваха по земята, телата им сякаш бяха понесени от буен вихър. Полите на роклята й се издуваха като балон. Останалите двойки наоколо потънаха в мъгла, изчезнаха. Музиката постепенно заглъхна. Светлините избледняха. Съществуваше само Дом. Само, единствено Дом. Той я притисна още по-плътно към себе си.

— Ан…

Устните й се разтвориха. Обзе я пламенен копнеж. Ан познаваше до болка желанието, което изгаряше цялото й тяло извечно и всепоглъщащо. И за пръв път не беше шокирана от мощта му.

Дом я прегърна още по-силно, забравил също като нея за тълпата от хора наоколо. Телата им се сляха — сърцето й тупаше до неговото сърце, краката й се движеха ведно е неговите Огън до огън, сила до нежност, желязна твърдост до копринен, мекота. Танцуваха като едно цяло.

И тогава музиката смени ритъма си. Жива, весела мелодия замени романтичните, плавни тактове на валса. Дом се спря на място, без да сваля ръка от кръста й. Вече не се усмихваше.

Очите му бяха огромни, горящи, премрежени. Ан разбра.

Ако сега се намираха в замъка Тавалон, в този момент тя щеше вече да го води нагоре по стълбите към спалнята им.

Сърцето й заби ожесточено.

Но те не бяха в Тавалон. Бяха в Хардинг Хаус, в Лондон.

Дом я отведе настрана от дансинга. Лицата от тълпата гости отново изплуваха пред погледа й. Една дама с огненочервена коса ги гледаше е нескрито възмущение. Топчест плешив мъж беше закрил устата си с ръка и оживено обясняваше нещо на стоящия до него джентълмен. Хубавичка блондинка съзерцаваше похотливо Дом и от време на време хвърляше злобни погледи към Ан. Ан реши, че няма да им обръща внимание. Тълпата се раздели на две, Всички отстъпваха встрани. Никой, бил той мъж или жена, не се, осмеляваше да се приближи до Дом Сейнт Джордж.

Ан ги презираше. Всички до един.

Внезапно тя се вцепени. Бяха стигнали до един човек, който не се отстрани от пътя им. Гледаше ги упорито, напрегнато, с потъмняло от гняв лице. Беше Патрик.

И нещо в изражението му накара Ан да залитне и да се вкопчи здраво в ръката на Дом.

— Здравей, Ан — каза Патрик. Беше застанал точно на пътя им, сякаш искаше да го препречи е тяло.

Дом продължаваше да я държи свойски през кръста и да я притиска до себе си.

— Патрик.

Патрик се обърна към Дом.

— Здравей, Сейнт Джордж.

Дом кимна.

— Всъщност, Сейнт Джордж ли казах? Това име ли използваш все още? Или има друго, с което би предпочел да се обръщам към теб?

— Кръстен съм Сейнт Джордж — кратко отвърна Дом.

— Какъв късмет за теб — каза Патрик.

— Патрик, престани, моля те — побърза да се намеси Ан.

Той я погледна.

— Забавляваш ли се тази вечер, Ан? Изглеждаш така, сякаш си прекарваш чудесно.

Ан знаеше, че не бива да го ядосва; бездруго беше достатъчно ядосан. Но поведението му я вбеси. Пръстите на Дом се впиха силно в талията й, но тя пренебрегна мълчаливото му предупреждение.

— Да. По-точно, забавлявах се. Преди да се появиш ти с грубото си държание.

Патрик се ококори невярващо, е разярено изражение. Сетне стрелна Дом с убийствен поглед, обърна им гръб и се отдалечи.

— Добре изиграно, Ан — тихо каза Дом.

Но Ан не се усмихна. Вместо това се отскубна от прегръдката му. Какво й ставаше? Отново му позволяваше да я прелъсти. Само че този път това можеше да се окаже фатално. Животът й не беше вълшебна приказка и тази разкошна, фантастична вечер бе само илюзия. В живота й нямаше романтика, имаше само жестока, студена, грозна действителност. Прекалено опасно бе да се чувства добре с Дом, да се поддава отново на обаянието му. Не се съмняваше нито за миг, че той пак ще разбие сърцето й.

— Дом, бих искала да се прибера у дома.

Той трепна.

— Невъзможно е.

— Разбира се, че е възможно. Нямам нищо против да изчакам, докато дойде каретата — умолително каза Ан.

— Имам нужда от теб, Ан — промълви Дом. — Имам нужда да си тук, до мен.

Тя се вцепени.

— Моля те, остани. — Погледите им се срещнаха. — Не ме оставяй — каза той.



Фелисити се усмихна на отражението си в огледалото, поставено над бялата мраморна тоалетна масичка, сетне нацупи капризно устни. Когато свърши е гримасите, тя отвори обсипаната си с мъниста мрежеста чантичка и извади кутийка с руж. Нанесе малко от него на устните си, огледа се критично, после начерви и бузите си. Накрая се усмихна отново, доволна от това, което виждаше в огледалото, и приглади тъмнорозовия си сатенен корсет. Обичаше сладострастното усещане, което й даваше допирът до хладната материя, затова плъзна още веднъж ръка по корсета си. Зърната на гърдите й настръхнаха.

Фелисити впери очи в огледалото. Корсетът прилепваше съвършено към тялото й — без нито една гънчица или шев. Големите й зърна изпъкваха съвсем ясно — твърди, набъбнали. Тази вечер бе решила да не носи нищо под корсета.

Тя присви очи и смъкна деколтето си още по-ниско. Чудеше се как ли би реагирал Блейк, ако я видеше тази вечер. А той трябваше да е някъде тук — нали това бе балът на собствения му баща.

Не че Блейк я интересуваше, естествено. Мъжът, който я интересуваше, бе Дом.

Фелисити, разбира се, бе чула слуховете, но не им вярваше. А дори да бяха верни, тя все пак трябваше да си отмъсти на Ан.

— Мисля, че би могла да го дръпнеш още няколко милиметра по-надолу и пак да претендираш, че изглеждаш що-годе благоприлично — измърмори Блейк.

Фелисити подскочи и веднага съзря отражението му в огледалото. От устните й се отрони ужасено възклицание. Беше застанал точно зад нея, небрежно подпрян на вратата на тоалетната, и й се усмихваше. Очите му блестяха одобрително.

— Не намираш ли? — попита той.

Тя се обърна и се притисна толкова силно към мраморната масичка, че твърдият ръб се вряза в хълбоците й.

— Какво правиш тук?

На бузите му се появиха трапчинки.

— Ами… истината е, че те проследих, скъпа, и че всъщност възнамерявах да ти разкрия присъствието си много по-рано. Но винаги съм имал слабост към жени, които се занимават с тоалета си — каза Блейк. Белите му зъби проблеснаха в усмивка. — А после стана много интересно. — Той плъзна поглед надолу, без дори да се опита да скрие, че съзерцава гърдите й.