27

Наложи се да чакат, преди да успеят да стигнат до входните стъпала на Хардинг Хаус, където трябваше да слязат.

Краят на дългата върволица от карети, чакащи реда си, се губеше някъде из съседните улици. Нощта бе мъглива и оцветена в онзи особен оттенък на жълтото, който може да се получи само от светлината на лондонските улични фенери. Вътре в каляската с герба на Уейвърли Ан седеше вдървено до Дом, като внимаваше широките поли на роклята й от тафта да не се докосват нито до крака му, нито до която и да било друга част на тялото му. Даваше си вид на твърде заета да наблюдава гостите, които един след друг се изкачваха по светлите варовикови стъпала, пазени от два страховити каменни лъва, и прекрачваха през грамадния портал на величествената графска къща.

Дом също беше потънал в мълчание.

Най-после дойде и техния ред. Конете спряха пред широките стъпала и двамата лакеи чевръсто скочиха на земята и отвориха вратите на каляската. Ан се надигна от мястото си и с помощта на единия от лакеите слезе на тротоара. След миг Дом беше до нея — в дълъг черен фрак и черен панталон.

— Ще си тръгнем рано, още в полунощ — каза той на кочияша.

Сетне се обърна към Ан е напълно непроницаем поглед и церемониално й подаде ръка. Ан я пое и се осмели да го огледа от глава до пети. Във вечерно облекло Дом беше много повече от красив. От него се излъчваха сила и мъжественост. Беше самата елегантност. Който и да го погледнеше, не можеше да го помисли за нищо друго, освен за чистокръвен аристократ. До днес.

Тя си забрани да мисли повече за това. Двамата бързо изкачиха каменните стъпала. Дългият шлейф на роклята й се влачеше след нея, а ръката й час по час се вдигаше неволно към шията й, за да докосне рубините и диамантите на прекрасната огърлица.

Въведоха ги в просторно фоайе с бял мраморен под, златисти стени и висок сводест таван. Ан свали бялата боа от врата си и я подаде на един от слугите. Беше изтръпнала от напрежение. При целия хаос, който цареше в живота й в момента, идването на бала у Хардинг бе чиста лудост.

Тя усети, че Дом я наблюдава и че отново е започнала да опипва нервно огърлицата, и побърза да свали ръката си.

Дом продължаваше да я гледа с все така неразгадаемо изражение. Ан започна да се изчервява. Бе прекарала целия си живот в уединение в провинцията и никога не беше обличала такава рокля. Лъскавата тафта с тъмносин, почти виолетов цвят контрастираше ярко с бялата й като порцелан кожа и подчертаваше синкаво-черните й коси. Корсетът й бе стегнат по-силно от всякога — Бел бе настояла да свие талията й е цял инч повече от обикновено. Дузина банели от слонова кост придържаха корсета, защото вместо ръкави роклята имаше само две хлабави презрамки от синя тафта. Деколтето беше изключително изрязано. Гърдите й бяха здраво пристегнати от хоризонтални ивици от същата тафта, като прекрасно се открояваха на фона на гладкия, изпънат корсет.

Роклята беше с пищни, широки поли, обрамчени с набрани ленти от тъмносин шифон и завършващи с множество волани.

На ръцете си Ан носеше дълги до над лактите сатенени ръкавици с цвят на слонова кост. Обувките й бяха от същия сатен и имаха златни катарами.

Тя стоеше напълно неподвижно. Дом продължаваше да не сваля очи от нея. Погледът му обходи лицето й, огърлицата, деколтето, сетне се спусна към тънката, пристегната талия и към екстравагантните шифонени ивици и надиплените волани. Там той се задържа малко по-дълго и Ан трепна нервно, питайки се дали не е взел сатенената фуста, която се подаваше изпод тях, за част от глезена й. Защото бледият цвят на сатена твърде много наподобяваше цвета на кожата й — много повече, отколкото й се искаше.

Тя усети, че бузите й пламтят. Не смееше да диша, защото се боеше, че гърдите й ще изскочат от корсета. И с ужас осъзнаваше, че жената в нея все още копнее да спечели възхищението на Дом.

Погледът му срещна нейния.

— Одобрявам — бе единственото, което каза.

Ан преглътна с разтуптяно сърце. В тази едничка дума се съдържаше толкова много. Но тя не се осмеляваше дори да мисли за това.

Дом я обгърна с ръка през талията и я поведе към балния салон. Колкото и лек да бе този допир, Ан имаше чувството, не пръстите му я изгарят.

Това беше най-обаятелният мъж, когото познаваше, но дали го познаваше всъщност? Щеше да е пълна глупачка, ако позволеше сърцето й да надделее над разума. Особено тази вечер. Тази вечер, когато ги заобикаляха над петстотин любопитни гости, Дом се нуждаеше от нейната подкрепа и Ан бе длъжна да му я даде. Но се страхуваше, че това отново би породило близост помежду им, страхуваше се от него. Страхуваше се от себе си.

Изведнъж тя се препъна и политна напред. Дом я хвана веднага. Ръката му се стегна около кръста й и за част от секундата Ан се озова притисната безпомощно към тялото му. Докосването бе като докосване на запалена клечка кибрит до сухи дърва. Кръвта на Ан пламна. Тръпки пробягнаха по тялото й. В главата й нахлуха множество среднощни спомени.

Тя прикова поглед в Дом.

— Не се страхувай толкова — каза той. Гласът му вече не беше студен и далечен. — Аз съм този, когото искат да сдъвчат и изплюят, не ти.

Ан се взря в очите му. Не, Патрик и Бел грешаха. Не бе възможно Дом да е разкъсал дрехите й.

— Няма значение какво си мислят хората — каза тя.

— Нима? Лесно ти е да го кажеш. Ти си прекарала целия си живот в провинцията. А аз имам работа тук, в Лондон. Но скоро ще видим дали някой ще иска да има вземане даване е мен… — Той млъкна.

— Какво има? — попита Ан. Ръката му я притисна още по силно.

— До този момент трима далечни братовчеди са претендирали за трона. Е, техните претенции са много по-основателни от моите. Адвокатът ми е убеден, че ще мога да задържа няколко малки, незначителни имения, които едва ли биха ни стигнали да се издържаме. Но огромната част от имуществото на Ръдърфорд ще бъде разграбена и аз не съм в състояние да попреча на това.

Пространството и времето сякаш бяха изчезнали. Съществуваха само Дом и тя. И ужасният факт, че Филип не е бил истински баща на Дом. Ан го погледна право в очите, изпълнена с болка — за него. И с копнеж да го погали по бузата.

— Няма значение — упорито повтори тя.

— Нима? — вдигна насмешливо вежди Дом.

Толкова много неща искаше да му каже. Искаше да му каже, че ако я обича, тя би отишла е него и на края на света, би била всякаква, би сторила всичко. Погледът й с мъка се откъсна от него. Беше на ръба да се поддаде на зова на сърцето си, да се предаде. Знаеше, че няма да издържи още дълго да живее така — уплашена, наранена, отчаяна, толкова влюбена, разкъсвана от толкова ужасяващи противоречия.

Ан навлажни нервно устни, пое си дълбоко дъх… и веднага съжали. Вдигна нерешително очи и видя, че Дом й се усмихва — наистина се усмихваше. Развеселено! Тя започна да се изчервява.

— Може да сме разделени, но ти си все така красива и все тъй възхитително наивна — каза Дом и преди Ан да успее да реагира, той се наведе и целуна нежната, чувствителна кожа на шията й точно под ухото. После се отдръпна. Ан потръпна, обзета от приятна, сладка възбуда. Краката й отмаляха.

Дом протегна ръка.

— Ще влезем ли в устата на вълка?

Тя кимна и го хвана под ръка.

Изкачиха трите малки мраморни стъпала, водещи към салона, който вече беше наполовина пълен. Всички глави тутакси се извърнаха към тях. Гласовете замлъкнаха. После започнаха шушуканията.

Накъдето и да се обърнеше, Ан виждаше стотици лица с ококорени очи, вторачени в нея и Дом. Мъжки и женски, стари и млади. Смутени от погледа й, всички те бързо извръщаха глави. Пареща руменина обагри бузите на Ан.

Погледна крадешком към Дом. Той вървеше бавно, с високо вдигната глава и каменно лице. Сапфирените копчета на ризата му отразяваха блясъка на многобройните полилеи по тавана.

Внезапно Дом се спря и взе две чаши е шампанско от подноса на един минаващ слуга.

— Наздраве — промърмори той.

Ан се насили да отпие глътка от чашата си. Но погледът й непрестанно шареше из салона. Никога не беше виждала толкова много красиво облечени жени. Никога не беше виждала толкова приказни накити. Мъжете тя почти не поглеждаше. Самата зала бе повече от впечатляваща. Във всички ъгли имаше грамадни палми, а край подиума, където свиреше оркестърът — още повече палми и многобройни саксии с папрат. Стените бяха облицовани в мек златист плат. Украсяваха ги огромни портрети и пейзажи, под които бяха наредени над сто стола, тапицирани в червено кадифе.

Две дузини каменни колони поддържаха високия, сводест таван. В основата на всяка от тях бяха гравирани изящни фигури, изобразяващи различни библейски сцени. Ан видя току пред себе си Ноевия ковчег и се усмихна, сетне вдигна очи нагоре. Върховете на колоните бяха увенчани с множество ангели с тромпети.

Тя насочи вниманието си отново към тълпата от хора. Тук очевидно всеки познаваше всеки. Отвсякъде долитаха поздрави, смях и весели разговори. Но никой не се доближаваше до нея и Дом въпреки че всички ги бяха видели и продължаваха да ги зяпат. Любопитно. Ан се извърна към Дом. Той също гледаше към тълпата.

Този път беше успяла да го хване неподготвен. Изражението му бе все така непроницаемо, но високо на скулите му бяха избили две малки червени петънца.

Значи Дом се чувстваше не по-малко унизен от нея. Сърцето й се сви.

Той се обърна рязко към нея и впери поглед право в очите й.

— Всички те са толкова ужасни. Поведението им е непростимо — промълви Ан.

— Нима?

— Разбира се!

— Веднъж ти ми каза, че моето поведение е непростимо. — Гледаше я изпитателно.

Ан стисна чашата си.

— Да, казах го.