— Какво ще правите? — извика Бел.

Гласът й изтръгна Ан от вцепенението.

— Не може да е Дом, Бел. О, Господи, не може да е той! — Всеки друг, но не и Дом, молеше се отчаяно наум тя. Всеки друг!

— Милейди, вие сама казахте, че всички улики сочат към него!

Да, беше го казала, но това бяха думите на Патрик. Патрик! Не беше го виждала от дни. Нуждаеше се от него. Трябваше да го види!

— Помогни ми да се облека — нареди тя. — Ще се изкъпя по-късно. — Така или иначе снощи се бе изкъпала.

Бел източа да донесе долните й дрехи.

— При лорд Колинс ли отивате? — попита тя, докато господарката й обуваше кюлотите си.

Ан надяна една тънка долна риза и банелен корсет и се обърна, за да може Бел да го стегне.

— Да.

— Ако негово благородие разбере, ще побеснее — предупреди я камериерката, като дръпна вървите на корсета.

Тя изохка.

— Така е много стегнато!

Докато Бел разхлабваше вървите, Ан си даде сметка, че момичето е право и че трябва да бъде много предпазлива. Не искаше да си навлича гнева на Дом.

— Тогава трябва да се погрижа да не разбере — мрачно каза тя. Колкото и да бе странно, изпитваше угризения заради намерението си да се срещне с Патрик. Но Патрик беше неин братовчед и приятел и трудно можеше да се каже, че с отиването си при него изневерява на Дом. Нищо че Дом категорично й бе забранил да поддържа всякаква връзка с него.

Бел извади една тъмнозелена рокля.

— Какво ще кажете?

Ан кимна, но после й се стори, че роклята е прекалено модерна.

— Не, дай ми онази от черната вълна.

— Пак ли? — недоволно поклати глава Бел, но побърза да я върне при гардероба.

— Камериерката ти има много по-добър вкус от теб.

Ан се извърна пребледняла.

Дом се беше облегнал на рамката на вратата и я наблюдаваше втренчено. Погледът му се спусна към заоблените й, пристегнати в корсета гърди, сетне по-надолу, към дантелените й кюлоти.

Ан се обърна, сграбчи първата попаднала й рокля от гардероба и я притисна към гърдите си.

— Това вече е нетърпимо — извика тя. Лицето й бе пламнало — Снощи се намъкваш, без да почукаш, днес…

— Почуках. Почуках няколко пъти. Но вие двете бяхте толкова погълнати от разговора си, че нито една от вас не ме чу — спокойно каза Дом.

Ан се вцепени, задъха се. А и проклетият корсет я стягаше толкова силно, че й се виеше свят. Какво е чул?

Цветът отново се отдръпна от лицето й. Тя се озърна припряно, но купчината разкъсани дрехи не се виждаше, закрита почти изцяло от ниското канапе пред тоалетната й масичка. Ан се отмести леко встрани, за да я скрие напълно от очите на Дом.

Сетне вдигна плахо поглед и срещна настойчивия му взор.

— Какво си намислила, Ан?

— Нищо.

— Тогава какво криеш? Изглеждаш дяволски гузна.

Ан се размърда нервно.

— Нямам нищо за криене. — Тя направи полууспешен опит да се усмихне. Но противно на волята й погледът й се заби право в купчината дрехи зад канапето.

Дом проследи посоката му и се втурна натам, принуждавайки я да отстъпи назад. Сърцето й пулсираше като обезумяло. Той се вторачи в разкъсаната нощница на пода, сетне вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

Ан с мъка събра сили да проговори.

— Ти… ти ли направи това? — дрезгаво попита тя.

Дом я изгледа изпитателно. Стори й се, че е измината цяла вечност, преди да чуе гневното му ръмжене:

— Не. Определено не съм аз.

Ан искаше да му повярва. Но кой друг освен него би могъл да стори подобно нещо?

Той се обърна към Бел, която стоеше като вкаменена зад гърба на господарката си.

— Искам да поговоря със съпругата си насаме.

Бел не помръдна. Само се извърна и погледна към Ан. Сърцето на Ан се сви.

— Каквото и да имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред Бел — прегракнало каза тя.

Очите му потъмняха.

— Но аз не желая да говоря пред твоята камериерка, Ан.

Ан не можеше да измисли подходящ отговор.

— Какво има? Страх те е да останеш насаме с мен? Толкова ли нямаш вяра в себе си? — Погледът му беше открито оскърбителен. — Или не вярваш на мен, когато ти казвам, че не съм сторил това тук? — Той кимна към скъсаната нощница.

Ан сведе очи. Не искаше да го предизвиква, въпреки че самият той се опитваше да я предизвика.

— Бел, излез. — Тя видя, че Бел се колебае, затова добави тихо: — Всичко е наред.

Когато камериерката излезе, Дом даде воля на гнева си — обърна се и затръшна вратата на будоара, затваряйки себе си и Ан в капана на малката, луксозно обзаведена стая. Сетне отиде до Ан и заплашително се надвеси над нея.

— Какво става, по дяволите? — изрева той. Тя се сви, сякаш я беше ударил. — Двете с Бел се държите така, сякаш съм някакъв кръвожаден звяр!

Ан поклати едва-едва глава.

— Ан! — извика Дом. — Заради това ли! — Той посочи скъсаните дрехи.

Тя трепна. За неин ужас по бузата й се търкулна една сълза. Не смееше да отговори.

— О, Господи! — възкликна Дом, протегна ръка и невероятно. Нежно улови сълзата на върха на палеца си. Сетне плъзна длан зад тила й.

Ан се вкамени.

Той се наведе и докосна устните й със своите. Тя остана напълно неподвижна. Очите на Дом потъмняха от гняв.

— Проклета да си! — изръмжа той и я пусна.

Ан отстъпи назад. Сърцето й биеше болезнено силно. По тялото й се стичаше студена пот. Никога нямаше да разбере този мъж. Какво ли не би дала, за да узнае какви мисли се таят в главата му.

Дом изруга отново, впил поглед в нея.

— Какво си въобразяваш, че мога да ти направя, Ан? Държиш се така, сякаш се страхуваш, че ще те нараня. Нямам нищо общо с тези дрехи.

Тя поклати глава, неспособна да произнесе и дума. Коленете й се огъваха. Цяло чудо бе, че още се държеше изправена.

Дом бръкна ядосано във вътрешния джоб на сакото си, извади продълговата, плоска кадифена кутия за бижута и й я подаде.

— Вземи — остро каза той.

В главата й се завъртяха хиляди объркани мисли. Божичко, нима е грешила? Нима Дом бе дошъл да й се извини за снощи и да й поднесе подарък… в знак на обич? А не да й причини зло? Но само един поглед към изкривеното му от гняв лице бе достатъчен да разбие всички тези фантазии. Ан боязливо пое кутията, но не я отвори.

— Какво е това?

— Нещо, което искам да носиш довечера. Отвори я.

— Довечера? Къде ще ходим довечера? — попита тя, обзета едновременно от любопитство и страх.

— На бала у Хардинг.

— Дом! — възкликна Ан. — Да не си полудял? Дядо ти е болен.

— Напротив, напълно с ума си съм и отлично знам какво е състоянието на Ръдърфорд. Но обстоятелствата ми налагат да присъствам на бала. Моля те да отвориш кутията. — Беше по скоро нареждане, отколкото молба.

Ужасена от мисълта, че той ще я застави да го придружи на бала, Ан се подчини и едва не ахна от изумление. В дланта й лежеше тежка триредна огърлица от рубини и диаманти.

— Харесва ли ти? — тихо попита Дом.

Тя вдигна овлажнелите си очи към него. И осъзна, че не е способна да излъже.

— Не. Навярно при по-други обстоятелства… — Гласът й секна.

— Но ти сама създаде тези обстоятелства, Ан — меко промълви той.

— Не е вярно — поклати глава Ан.

— Ти настояваш да се разделим, не аз.

Тя го погледна право в очите.

— Ти ме измами.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм те прелъстил заради Уейвърли Хол? — рязко попита Дом.

За миг я обзе колебание. Но после Ан протегна огърлицата към него.

— Не я искам.

— Но тя е твоя. Ти си маркиза Уейвърли и трябва да изглеждаш на висота. — Дом бръкна отново в джоба си и извади още една кутийка, само че по-малка. — Подходящи обици. Погрижи се да бъдеш с вдигната коса. — Той тръгна към вратата, но се спря. — Имаш ли нещо подходящо, което да облечеш?

Ан усети, че кръвта й кипва.

— Имаш предвид вечерна рокля, предполагам?

— Да. Имам предвид вечерна рокля. Тоест нещо модно и елегантно. И не черно — отсече Дом.

— Не искам да идвам на бала — каза тя.

— Но аз не съм те питал какво искаш — хладно отвърна той.

— Защо правиш това? — извика Ан.

— Защо правя кое? Защо ти подарявам скъпи бижута? Защо настоявам да ги носиш… и да ме придружиш на най-важния бал на сезона? — Погледът му я прониза. — Преди четири години ти дадох името си. За добро или за лошо. Е, сега е лошо. Бъди готова в девет.

Ан се взря в мрачното му, красиво лице. Стискаше огърлицата толкова силно, че камъните се забиваха болезнено в дланта й.

— Както желаеш — промълви накрая тя.

Погледът му се смекчи леко, но остана все така неразгадаем. Той се запъти към вратата, но след миг отново се спря.

— Най-добре се подготви за неприятности.

— Н-не разбирам.

— Феърхейвън е разпространил новината, че съм незаконороден син.

Ан го погледна слисано.

— Ще се опитат да ме разкъсат на парчета. Навярно теб също — каза Дом и отново тръгна да излиза.

Ан се вторачи след него, пронизана от внезапна остра болка. Твърде добре познаваше жестокостта на злите езици, но сега не тя, а Дом щеше да бъде обект на техните нападки. Този път Ан изпита дълбоко, болезнено състрадание към него — сякаш никога не я беше мамил, сякаш никога не се бе съмнявала в него.

— Не прави това — прошепна тя. Но вече разбираше защо и двамата трябва да присъстват на бала.

Дом, който вече беше до вратата, отвърна тихо, без да се обръща:

— Нямам избор.

— Въпрос на гордост?

— Да, каза той и я погледна през рамо е пронизващите си златисти очи. — Защото тя е единственото, което ми остана.