— Ан… — промълви Дом и докосна гърба й.

— Недей! — изкрещя Ан, като скочи от леглото и отстъпи назад без да откъсва очи от него, отвратена от постъпката си. Как бе могла да се люби с него отново след всичко, което се беше случило, след като той за пореден път я бе измамил? Как?!

Дом стисна челюст.

— Разбирам.

— Не. — Ан преглътна. Отново не й достигаше въздух. Този мъж я беше използвал, беше я излъгал. А тя му бе позволила да я използва още веднъж. Въпреки че той може би я ненавиждаше, че й желаеше злото… Божичко!

Не можеше да се успокои. Дишаше тежко. Сърцето й сякаш се мъчеше да изскочи от гърдите. Дом също се надигна от леглото.

— Какво, вече се разкайваме за стореното? — подигравателно попита той със зъл, ехиден тон, какъвто Ан чуваше за пръв път от неговата уста. Тя мълчеше като онемяла. Без да сватя поглед от нея, Дом вдигна панталоните си и ги закопча.

Въпреки онова, което бяха правили току-що, Ан извърна очи, поруменяла от смущение.

Той се наведе, взе раздраната си риза и я преметна през лакът. По нея имаше кървави петна. Ан ококори невярващо очи. Нима това бе нейно дело? Разтреперана, тя сведе поглед към ноктите на ръцете си.

Дом се усмихна горчиво. Гневно.

— Точно така, Ан. Моята кръв, твоите ръце.

Ан е мъка потисна ужасения си вик. Погледите им се срещнаха и този път тя не намери сили да извърне очи.

Устните на Дом се изкривиха в нещо като злъчна усмивка.

— Можеш да се преструваш на светица пред хората, щом това ти харесва, но двамата с теб си знаем истината, нали?

Тя го погледна сепнато. Думите му целяха да я наранят и бяха постигнали целта си.

— Но никога недей да се преструваш на светица пред мен.

Лицето й пребледня.

Изпаднал в очевидна ярост, Дом тръгна към нея. Ан трепна уплашено и това го ядоса още повече. Той се обърна рязко и излетя от стаята.



На другата сутрин Дом още беше ядосан. По-ядосан от всякога. Ядосан преди всичко на Ан. По някаква необяснима, глупава причина чувстваше, че ако може да разчита на нейната преданост ще успее да понесе всички несгоди, които му вещаеше бъдещето.

Но Ан не му предлагаше помощта си, и то съвсем не заради това, че някога я бе изоставил. Тя желаеше тялото му — това бе очевидно — но не даваше пукната пара за душевните му страдания. А Дом се нуждаеше от нея, и то не само физически, въпреки че явно трябваше да се задоволи единствено е това. Проклинаше я.

Той дори не погледна обилната закуска, сервирана на масата пред него от прислугата, която всячески се стараеше да го развесели и да повдигне духа му. Колдуел непрестанно се въртеше около него, но когато на входната врата се позвъни, отиде да я отвори. След минута се върна, за да съобщи на Дом, който тъкмо отпиваше глътка димящ черен чай, че лорд Блейк е дошъл да го води. Дом остави порцелановата си чаша на масата.

— Кажи му да влезе — кимна той.

След миг Блейк се появи в трапезарията. Изглеждаше безукорно в тъмния си утринен костюм. Но сините му очи бяха изпълнени с тревога.

— Добро утро, Дом. Не, не ставай.

Дом се отпусна обратно на стола си в късия край на излъсканата до блясък дъбова маса.

— Хапни нещо, Блейк.

— Вече ядох. — Блейк седна до него. — Късничко си станал днес.

Дом не отвърна. Не беше мигнал цяла нощ, въпреки бурното си любовно преживяване с Ан — или може би тъкмо заради него. Заспа едва на разсъмване, напълно изтощен. Първото, което направи, след като се събуди, бе да провери как е херцогът. Беше все още сънен, със замъглен поглед, затова в първия миг се бе заблудил, че Ръдърфорд се опитва да отвори очи. Но щом се разбуди осъзна, че състоянието на дядо му изобщо не се е променило.

— Как е херцогът? — попита угрижено Блейк, сякаш прочел мислите му. Всъщност нямаше нужда да ги чете — вестта за апоплектичния удар на Ръдърфорд вече се бе разнесла из целия град.

— Няма никаква промяна.

— Съжалявам — наскърбено каза Блейк. — Много съжалявам.

Дом срещна погледа на своя приятел.

— Аз също.

Блейк се поколеба.

— Дом, неприятно ми е да повдигам този въпрос, особено сега, когато имаш толкова проблеми. Но има нещо, което, струва ми се, трябва да знаеш.

Дом трепна. Знаеше какво ще последва. Но не беше готов да го посрещне.

Блейк прие мълчанието му като знак, че може да продължи.

— В града се носи отвратителен слух.

Дом си наля още една чаша чай. Мълчеше и чакаше. Колдуел веднага се появи до него.

— Оставете на мен, милорд!

Дом подаде сребърния чайник на иконома.

— Продължавай — мрачно каза той.

— Не знам кой е пуснал тази гадна клюка, но се надявам да му извиеш врата — каза Блейк с пресилена усмивка. — Ако не ти, ще го сторя аз.

Дом продължаваше да мълчи, забил поглед в ръцете си.

— Клюката е, че ти не си син на Филип Сейнт Джордж и следователно не си истинският наследник на херцогската титла.

— Вярно е.

Блейк, който в този момент поемаше чашата чай, предложена му от Колдуел, се сепна и я изтърва. Димящата течност се разля, но дори да бе изгорила силната му, мургава ръка, той явно не бе усетил. Беше пребледнял, с ококорени очи.

— Какво?

— Вярно е.

Блейк го зяпна, онемял от шока. Дом се изправи на крака.

— Не е слух, Блейк. Аз не съм Сейнт Джордж. Естествено — той се усмихна горчиво, — самият аз узнах това съвсем наскоро.

— Боже мой! — бе единственото, което успя да каже Блейк.

— За съжаление не мисля, че на Него му пука. — Дом закрачи напред-назад покрай огромния сводест прозорец, гледащ към цъфналите градини зад Ръдърфорд Хаус — градини, засадени от жената, която бе смятал за своя баба: херцогиня Сара.

Блейк също стана.

— Дом, напълно ли си сигурен? Да няма някаква грешка?

— Никаква.

— Но ти сигурно ще отречеш? — попита Блейк, като застана зад приятеля си.

Дом се обърна.

— Ако Феърхейвън наистина разполага с доказателство, както твърди, ще бъде напълно безсмислено да отричам.

— Дом, ако не се противопоставиш, ще загубиш всичко, което имаш.

— Не ме бива да лъжа. Всъщност изобщо не мога. — Той сви рамене с престорена небрежност. — Имам среща е адвокат. Той е от най-добрите в града. Искам да чуя неговото мнение, преди реша да предприема каквото и да било.

Погледите им се срещнаха.

— Исусе Христе! — промълви Блейк.

— Именно — съгласи се Дом.

Блейк прокара пръсти през къдравата си, тъмна коса.

— Но при всички положения няма да загубиш моето приятелство.

Дом се насили да се усмихне.

— Благодаря ти. Но аз бездруго никога не съм се съмнява това.

Блейк отвърна на усмивката му. Погледът му внезапно проясни.

— Току-що ми хрумна нещо. Няма да загубиш всичко. Няма да загубиш Уейвърли Хол.

Дом го погледна право в очите.

— Да. Няма да загубя къщата. Благодаря на Бога за завещанието на Ръдърфорд — каза той с равен глас. Сетне добави с нескрита горчивина: — Благодаря на Бога за Ан.



Ан изобщо не възнамеряваше да слиза долу за закуска. Остана в леглото, опитвайки се да не разсъждава за нищо, неспособна да избяга от мислите си, разкъсвана от самообвинения. По-лошото от всичко бе, че не можеше да пропъди от съзнанието си образа на Дом — такъв, какъвто го бе видяла миг преди да излезе разярен от стаята й. Едновременно ядосан и подигравателен. По някаква необяснима причина този спомен я караше се чувства наранена и нещастна.

Сякаш аз съм тази, която се държи несправедливо и му причинява страдания, а не обратното, помисли си Ан.

Беше хапнала лека закуска в леглото. Не и се ставаше, но не можеше да се излежава повече. Тя се измъкна изпод завивките, и позвъни на Бел. Носеше фланелена нощница, закопчана чак до шията, но въпреки това за да се презастрахова срещу евентуално ново неочаквано посещение от страна на Дом, облече върху нея и един фланелен халат — също толкова скромен и също толкова грозен.

Бел влезе в спалнята.

— Мадам?

Беше весела и засмяна. По природа Бел бе много лъчезарно момиче, но Ан имаше чувството, че от известно време насам изглежда по-щастлива от всякога.

— Ще ми приготвиш ли ваната, Бел? — попита тя.

Бел побърза да се подчини. Ан я последва с лениви стъпки, но точно когато се канеше да влезе в будоара си, камериерката излетя отвътре като стрела. Лицето й беше пребледняло, а по бузите й се стичаха сълзи.

Ан се закова на място, обзета от внезапен ужас.

— Бел, какво има? Какво се е случило?

— Не влизайте там, мадам. Недейте! — задавено извика Бел.

Ан избута дребното момиче настрана и рязко отвори вратата на будоара. От устните й се отрони ужасено възклицание.

Нощницата и пеньоарът, които бе носила снощи, докато се любеха с Дом, лежаха на пода. Разкъсани на парчета.

26

Ан продължаваше да се взира в купчинката разкъсани дрехи. Не! Дом не можеше да се е промъкнал в стаята й през нощта, докато е спала, и да е накъсал толкова яростно дрехите й. Защото ако наистина го бе сторил, то той беше ненормален. Ако го бе сторил, значи я мразеше до полуда… до смърт. Ако го бе сторил, Бел и Патрик бяха прави.

— Милейди? — обади се плахо Бел.

Ан се опитваше да разсъждава хладнокръвно, но бе толкова уплашена, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как Дом бе напуснал стаята й снощи разярен от упоритостта, с която го беше отблъснала, и от нескрития й ужас от онова, което бяха направили. Но дали е бил разярен дотолкова, че да стори това?

И ако е бил, дали му се случваше за пръв път?