— Ако истината излезе наяве, и ти, и аз ще посрещнем бурята с високо вдигната глава — решително заяви той.

Кларис го погледна така, сякаш беше умопобъркан.

— Аз ще бъда унищожена — прошепна тя.

Дом се изправи.

— Моля те, майко, сълзите няма да ни помогнат. Не плачи. Все още не си унищожена.

Кларис прие кърпичката, предложена й от него, и деликатно избърса носа си.

— При всички положения в цялата тази бъркотия има едно нещо, което е добро за нас. Феърхейвън е страхливец и е уплашен от собствените си действия. Сигурен съм, че никога няма да проговори — каза Дом. — Все пак, когато се срещна с него утре, ще бъда много внимателен.

Кларис стисна кърпичката в юмрука си.

— Да можеше Феърхейвън да умре!

— Стига, майко, не го мислиш наистина.

— Напротив. Искам да умре.

Настъпи мълчание.

— В момента нервите ти са прекалено опънати и просто не съзнаваш какво говориш — каза накрая Дом с решителен тон. Но беше шокиран.

Кларис вдигна поглед към него и попи сълзите си с кърпичка.

— Как може да си толкова спокоен, когато си изправен пред опасността да изгубиш всичко, което имаш?

Изражението му беше мрачно.

— Не бих казал, че съм спокоен.

Тя продължи, сякаш изобщо не го бе чула:

— Аз никога повече няма да бъда приета в обществото. А ти ще бъдеш лишен от цялото си богатство и титли, за да ги придобие някой дебел, глупав, алчен далечен роднина на семейството.

— Напълно е възможно — каза Дом е безизразен глас. — Ако Феърхейвън наистина разгласи това, което знае.

— Отивам в стаята си — промълви Кларис и отново подсуши очите си. — Трябва да помисля.

И тя се отправи към вратата. Дом я проследи с поглед, сетне седна тежко в долния край на леглото на дядо си и закри лицето си е ръце. Болеше го много повече за майка му, отколкото за самия него. Ако се случеше най-лошото, той щеше да го преживее, но съвсем не бе сигурен дали и Кларис ще успее да се справи. Все едно, беше твърдо решен да я закриля и да се грижи за нея до последно.

Потънал в мисли, Дом не видя как пръстите на Ръдърфорд помръднаха, как клепачите му трепнаха. И не чу тихия му, отчаян стон.



Кларис изобщо не се колеба, въпреки късния час. Твърде много неща бяха поставени на карта.

Тя нареди да докарат каретата и след двадесет минути вече беше пред лондонската Уейвърли Хаус.

Изкачи решително широките каменни стъпала на изградената от варовик къща. Беше едновременно тъжна и ядосана. Уейвърли Хаус бе принадлежала на Филип. Сега трябваше да принадлежи на Дом, но вместо това принадлежеше на Матю Феърхейвън. Този човек заслужаваше да умре.

Феърхейвън явно бе задържал старата прислуга. Разбра го, когато икономът отвори тежката входна врата. Той се поклони, без да успее да скрие изненадата си.

— Милейди.

Кларис усети, че в очите й напират сълзи. Но тя, която инак толкова често и с такава лекота прибягваше до този изпитан женски трик, плача, точно сега не се нуждаеше от него.

— Хендрикс, тук съм за да видя Феърхейвън. В къщи ли си е?

— Да, готви се да вечеря. — Хендрикс взе визитната й картичка и я въведе в салона.

Кларис потръпна. Не беше влизала в тази къща поне от десет години. Предпочиташе да живее в провинцията, за разлика от Филип, който бе прекарвал времето между пътуванията си в чужбина предимно в Лондон. Салонът беше преобразен. Тя се зачуди дали всички тези безвкусни промени са били направени от Филип или от младежа. Все едно, червената тапицерия на мебелите беше прекалено ярка, а позлатата — прекалено лъскава. Килимите също бяха твърде крещящи и твърде нови. И откъде ли се бяха взели парите за всички тези красиви картини и скулптури? Обзе я огорчение. Очевидно Филип и Феърхейвън бяха изразходвали доста време и средства за тази къща и за съвместния си живот.

На прага на салона се появи самият Феърхейвън.

— Лейди Сейнт Джордж — любезно кимна той.

Тя го погледна и се вцепени. Колко беше красив! Колко млад. Колко съвършен. Въпреки че беше мъж, видът му я накара да усети цялата тежест на годините си. Да се почувства стара и нежелана.

Погледите им се срещнаха.

Кларис се усмихна. Изпитваше омраза към този мъж, независимо че самата тя никога не бе желала Филип.

— Ето че най-после се срещаме. Простете ми, задето не преливам от радост.

Феърхейвън веднага свали маската на любезност от лицето си. Сега то беше изкривено от гняв.

— Простете ми, мадам, задето не ви предлагам почерпка или стол за сядане. — Очите му святкаха.

— Не желая вашето гостоприемство — сряза го в отговор тя.

— Не съм си го и помислял — каза той. — Какво желаете?

Кларис го изгледа хладно, въпреки че ръцете й трепереха.

— Не, въпросът е какво желаете вие? И какво възнамерявате да правите?

— Май че сте уплашена?

— Да — призна тя. — Аз съм уплашена. И ядосана. И много, много отчаяна.

— Вие заслужавате да страдате.

— Нима съм сторила нещо на вас самия? Затворих си очите за гнусната ви връзка с моя съпруг, преструвах се, че не знам нищо! — възкликна Кларис.

Очите на Феърхейвън се насълзиха.

— Вие сте го направила нещастен. Измамила сте го. Филип ви мразеше. Непрекъснато ми повтаряше колко ви мрази. Аз също ви мразя.

— И аз го мразех — извика тя. — Нямах друг избор, освен да се омъжа за него. Нямах представа какъв е, но още тогава го мразех!

В стаята се възцари пълна тишина. Кларис се помъчи да се усмихне.

— Няма значение. Той е мъртъв. И аз съм много доволна от този факт.

— Кучка! — извика Феърхейвън пребледнял.

Тя едва не избухна в смях. Но се овладя и каза надменно:

— Назовете цената си. Ще се погрижа Доминик да я плати.

— Няма такава.

Кларис трепна.

— Не е смешно.

— Нямах намерение да ви разсмивам — отвърна Феърхейвън. Беше блед като призрак. Ръцете му трепереха. — Аз обичах Филип. Въпросът не опира до пари.

— А до какво тогава?

Феърхейвън облиза устни.

— До справедливост. — Той преглътна, но не отклони поглед. — Единственото, което искам, е справедливост.

Тя се вкамени.

— Това е пълен абсурд.

Феърхейвън поклати глава.

— Не. Филип ви мразеше, мразеше и Дом. Мразеше цялата тази лъжа. Затова аз я изобличих.

Кларис реши, че не е чула добре. Не можеше да е чула добре!

— Разберете, аз имам една единствена амбиция и тя е да кажа на целия свят истината за вас и за вашия син.

25

Ан вечеря сама. Кларис изобщо не се появи в трапезарията и Ан реши, че е предпочела да хапне в стаята си. Дом бе останал в спалнята на дядо си, където беше прекарал целия следобед.

Ан нямаше апетит, затова приключи бързо с вечерята и се прибра в покоите си. Много й се искаше преди лягане да види как е Ръдърфорд, но мисълта, че Дом е при него, я възпря. Все пак помоли Бел да провери състоянието на херцога и след малко момичето й съобщи, че няма никаква промяна. Че Ръдърфорд все още е в безсъзнание и че Дом е заспал на един стол до леглото на дядо си.

Ан закрачи напред-назад из стаята. Беше само по копринената си нощница, върху която бе наметнала тънък пеньоар от същата материя. Косата й беше сплетена на една плитка. Толкова се тревожеше за херцога. Скърбеше за него така, сякаш вече беше умрял.

Дом също бе разтревожен и съкрушен. Но тя не биваше мисли за неговите страдания. Не биваше.

— Ан, бих искал да поговорим.

Ан се обърна рязко към Дом, който бе влязъл без да почука.

— Да не би херцогът…? — Тя не можа да продължи.

— Няма промяна. — Той се спря и се втренчи в нея е мрачно изражение. Ан се вкопчи в таблата на леглото си. Какво иска, запита се тя, обзета от страх. Във въздуха витаеше напрежение Ан се опита да се овладее, но това бе невъзможно.

Не и сега, когато Дом стоеше само на няколко крачки от нея и се взираше в лицето й е особен, неразгадаем поглед. По всичко личеше, че току-що се е събудил. Косата му бе разрошена. Вее още беше обут в панталоните си за езда и калните си ботуши, но бе свалил жакета и жилетката си и бе останал само по риза, която беше ужасно смачкана и почти незакопчана. Ан бързо отмести очи настрана, за да не гледа здравата му, загоряла гръд.

И тутакси осъзна, че пеньоарът й е предназначен не да скрива, а да изважда на показ нощницата под него, защото се затваряше само с две тънки панделки.

— Може би не беше зле да почукаш — събра сили да промълви тя поруменяла. Не преставаше да се чуди какво иска Дом и да мисли за подозренията на Патрик и Бел.

Той пренебрегна плахия й опит за протест.

— Феърхейвън идва при мен днес. Не е бил просто най-добрия приятел на Филип, бил е много повече от това. Дойде да ме изнудва.

Ан го зяпна слисано, забравила за оскъдното си облекло. Мислите й се завъртяха е шеметна скорост.

— Да те изнудва? — повтори като ехо тя.

— Да. — Дом говореше така, сякаш рецитираше старателно наизустени думи. — Той казва, че има доказателство за това, че аз не съм син на Филип.

Ан се вкопчи още по-здраво в таблата.

— К-какво?! Това е абсурд!

Изражението му не се промени. Лицето му беше като издялано от камък.

— Всъщност от известно време насам аз сам го подозирах. Истина е. Кларис си призна.

Ан усети, че има нужда да седне. Избра един стол, който беше възможно най-далеч от Дом. Когато вдигна слисания си поглед към него, забеляза колко изопнато е лицето му и колко странно блестят очите му.

— Кой е баща ти?

— Не знам. Не искам да знам.