— Какво се е случило?

— Матю Феърхейвън беше тук, сър. След посещението му маркизът отиде в библиотеката в състояние, в каквото не съм го виждал никога. Мисля, че става въпрос за шок, Ваша светлост.

Двамата мъже се спогледаха многозначително. По времето, когато Филип се бе оженил за Кларис, Колдуел вече работеше при херцога.

Ръдърфорд притисна длан към гърдите си. Ръката му трепереше. Феърхейвън не можеше да знае.

— Къде е лейди Ан?

— Излезе още преди часове, Ваша светлост, и трябва да кажа, че изглеждаше зле. Снощи камериерката й спа в нейния апартамент.

Това пък какво ли ще рече, простена наум херцогът. Неколцина негови приятели днес му бяха споменали за изненадващата поява на Дом без съпругата му на приема у Хийт.

— Най-добре е да поговоря с Дом.

— Да, Ваша светлост. Чудесна идея.

Ръдърфорд забърза по коридора, но много скоро остана без дъх. Наложи се дори да спре, за да поеме малко въздух в дробовете си — иначе изобщо нямаше да стигне до библиотеката. Чувстваше се толкова зле, че му бе трудно да разсъждава — а точно сега повече от всякога се нуждаеше от свеж и остър ум. Какво ли бе казал Феърхейвън? Какво искаше? Какво знаеше?

Някога Ръдърфорд бе сторил и невъзможното, за да погребе истината, и то завинаги. Сметнат бе, че така ще е най-добре за всички. Но сега беше вече стар, животът му си отиваше. Затова искаше Дом да узнае. Но не по такъв начин, не чрез лъжи и полуистини. Може би бе дошло време сам да му разкаже всичко.

Когато отвори вратата на библиотеката, Дом се изправи неуверено от креслото и се обърна към него. Очевидно го бе очаквал. Но не каза нито дума, дори не го поздрави. По всичко личеше, че е ядосан.

Сърцето на Ръдърфорд се сви. Точно от това се бе страхувал винаги — че Дом ще го осъди, че ще се обърне против него.

— Дом, Колдуел ми каза, че си имал посещение от страна на Феърхейвън. Какво искаше?

Дом се усмихна едва-едва.

— Искаше пари. Аз отказах.

Ръдърфорд не трепна.

— Разбирам.

— Нима? — възкликна Дом, като впери поглед право в очите му. — Той ми каза истината.

Херцогът се сепна, сетне попита дрезгаво:

— Какво точно ти каза?

— Каза ми, че Филип не ми е баща, по дяволите! — Дом внезапно пристъпи към дядо си, заставайки толкова близо до него, че лицата им почти се докосваха. Беше разярен. — Кажи ми истината! Ти! Със сигурност знаеш всичко! Ти ми кажи истината!

Погледите им се срещнаха и в този миг между тях припламна нещо дълбоко, истинско и изконно — нещо много по-силно от обич. Ръдърфорд изпита внезапно облекчение. Сега вече нямаше път назад. Нямаше начин да затвори отворената книга. Нямаше друг избор, освен да каже на Дом. Сетне двамата заедно щяха да споделят и пазят тайната, да се бранят от всички обвинения и последици, от целия скандал.

Той отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. Тялото му се олюля. Едва успяваше да диша. Главата му заплашваше да се пръсне от огромното напрежение.

Усещаше, че едва се държи на краката си. Усещайте страх. Но и непоколебима решителност.

— Дом, аз… — задъхано промълви той.

Дом го гледаше очаквателно.

Но щом видя, че дядо му няма да каже нищо повече, той се завъртя гневно и излезе от стаята.

— Почакай — прошепна Ръдърфорд. Но Дом вече го нямаше. Остра, разкъсваща болка прониза гърдите на херцога. Той извика и политна напред с една едничка мисъл: това е краят.

В следващия миг се строполи на пода.

Всичко наоколо потъна в черен мрак. Смъртта. Беше се надвесила над него — блед, отблъскващ призрак с протегнати към него мършави ръце.

Но той не можеше да умре. Още не. Не беше казал на Дом истината. Оставаше му и още една, последна битка.

Трябваше да спаси семейството си.

24

Когато най-после се прибра в Уейвърли Хаус, Ан завари къщата странно притихнала.

Самата тя не се чувстваше добре. Бе прекарала цялата сутрин, яздейки в кръг из Хайд Парк, без изобщо да забелязва любопитните погледи на другите ездачи. Няколко дами се бяха опитали да завържат приятелски разговор е нея и Ан с мъка се бе сдържала да не ги отблъсне грубо и невъзпитано. Беше толкова разсеяна, че дори не си спомняше имената на тези жени, въпреки че бе разговаряла с тях. Помнеше само, че бяха настояли непременно да ги посети и я бяха поканили на няколко приема, чиито точни дати обаче й се губеха.

В момента не бе в състояние да води никакъв светски живот.

Цяла нощ не бе мигнала. Цяла нощ беше плакала от мъка — защото някога, съвсем доскоро, бе копняла толкова отчаяно за Дом, беше го обичала тъй дълбоко. Само преди няколко дни мечтите й сякаш бяха на път да се превърнат в реалност. Но всичко се бе оказало една ужасна измама. Дом не я обичаше, не беше започнал да се влюбва в нея. А ако Патрик и Бел бяха прави, той дори възнамеряваше да я убие, за да се отърве от нея веднъж завинаги.

Но те не можеха да са прави. Ан отказваше да приеме техните подозрения.

Опитваше се да заглуши болката и страховете си, за да може да разсъждава трезво. Трябваше поне да приеме факта, че някои иска да я убие или най-малкото да я нарани. Този някой най-вероятно бе Фелисити, само че Ан нямаше представа как братовчедка й би могла да проникне незабелязано в стаята й, и то не веднъж или дваж. Но при всяка от странните случки, сполетели Ан напоследък, Фелисити неизменно се оказваше някъде наблизо. Ето и сега, съвсем наскоро, Ан бе узнала, че братовчедка й е пристигнала в Лондон веднага след нея самата.

Един глас дълбоко в нея настойчиво й повтаряше да отиде при Дом и да сподели всичко с него. Да подири топлина и утеха в прегръдките му. Като истински рицар със сияйни доспехи Дом щеше да залови предполагаемия й убиец, да я избави от опасността. Освен, разбира се, ако този убиец не бе самият той.

Във фоайето я посрещна Колдуел. Тишината в къщата обаче продължаваше да й навява тягостно усещане — усещане за някаква промяна, за нещо нередно… за някаква опасност. Ан потръпна неспокойно.

— Колдуел, има ли някой в къщи?

— Да, милейди. Негова светлост е в библиотеката.

Как й се искаше да отиде при херцога и да му разкаже всичко. Но той хранеше силна обич към своя внук и щеше да я помоли да прости на Дом. А заедно с това със сигурност щеше да започне незабавно разследване на серията странни случки, станали напоследък. И ако се окажеше, че виновникът за тях е Дом — тогава какво? Ами ако по някаква необяснима причина Дом искаше просто да я уплаши, но не и да й навреди? Но нали бе правил любов с нея! Не, тези мисли бяха само плод на развихреното и въображение. Не биваше да обръща внимание на предупрежденията на Патрик и Бел.

— А… маркизът?

— Той излезе преди известно време. Не каза кога ще се върне.

Ан се поуспокои.

— Моля ви, кажете на Бел да се качи в стаята ми — каза тя, като се обърна към стълбището.

Но не тръгна да се качва нагоре. Колебаеше се. Защо да не каже на херцога само половината истина? Че някой иска да й стори зло и че този някой вероятно е Фелисити? Ан знаеше, че е слаба актриса. Ръдърфорд веднага щеше да долови, че крие нещо от него. Но тя щеше да бъде твърда, да отрича докрай, да не спомене и думичка за подозренията си спрямо Дом.

Вратата на библиотеката беше затворена — херцогът явно не желаеше да го безпокоят.

Ан почука лекичко, но не получи отговор и реши, че Ръдърфорд е заспал. Това я разочарова, защото вече нямаше търпение да му разкрие душата си.

В същото време обаче усещаше и странна тревога. Необяснимо защо тишината, царяща зад затворената врата на библиотеката, никак не й се нравеше. Херцогът очевидно просто бе задрямал. И все пак Ан реши да се увери.

Тя отвори вратата и пред очите й се разкри ужасяваща гледка. Херцог Ръдърфорд лежеше проснат по лице на пода. Лицето му имаше мъртвешки блед цвят. Изглеждаше напълно безжизнен.



Но Ръдърфорд беше жив. Лежеше неподвижно в леглото си, увит в одеяла, и едва дишаше. Според лекаря бе получил апоплектичен удар.

Ан сдържаше сълзите си с цената на огромни усилия. Колдуел, който бе поел лично грижите за господаря си, плачеше безмълвно — не беше преставал да плаче още от мига, в който бе дотичал в библиотеката и бе зърнал бездиханния херцог. Бел се щураше напред-назад с обляно в сълзи лице. Една от слугините кладеше огън в камината.

— Кажете ми истината, доктор Мансли — съкрушено каза Ан. — Каква е вашата прогноза? Ще оживее ли Негова светлост?

Лекарят се зае да прибира нещата си в кожената си чанта.

— Няма кой знае каква надежда, милейди. В повечето случаи последиците от апоплексията са много тежки. Понякога пациентите въобще не се съвземат от състоянието, в което се намира Негова светлост в момента — остават в безсъзнание, докато, не издъхнат. В други случаи получилият удар идва в съзнание, но не може нито да говори, нито да се движи. При тези болни възстановяването на говора и на двигателната способност е невъзможно. Те обаче са в пълно съзнание и могат да виждат и чуват, както и да мислят и чувстват.

Ан погледна тревожно към херцога.

— Какво още?

— В много редки случаи болният не само идва в съзнание, но и част от функциите на организма му се запазват. Възможно е да е в състояние да произнася някои думи или да извършва отделни движения — с цялото си тяло или само с горната му част. Най-сетне, има и изключения — но те вече са истинско чудо, при които организмът може да се възстанови изцяло.

— Значи все пак има някаква надежда?

— Твърде слаба, особено ако херцогът не дойде в съзнание през следващите двадесет и четири часа — отвърна лекарят.

Ан отиде до леглото, приседна на ръба му и улови ръката на Ръдърфорд. Беше съвсем безжизнена.