Дом се загледа объркано след камериерката. Имаше леко главоболие от снощното наливане с шампанско. Беше пил твърде много с надеждата да удави мъката си, да се позабавлява. Но това се бе оказало невъзможно.

Странното поведение на Бел го озадачи и събуди подозренията му. Ами ако Ан беше отишла на езда в парка в такъв безбожно ранен час, за да се срещне тайно с Патрик?

Колдуел прекъсна закуската му, за която Дом бездруго нямаше апетит. В ръката си икономът държеше сребърен поднос, върху който лежеше гравирана визитна картичка.

— Милорд, господин Матю Феърхейвън е дошъл да се срещне с вас. Настоя да отговорите незабавно дали ще го приемете.

Дом моментално застана нащрек. Всички мисли за Ан и изминалата нощ се изпариха от главата му. Матю Феърхейвън най-добрият приятел на баща му, наследникът на цялото неголямо имущество на Филип, беше тук. Какво можеше да иска?

И не само, че искаше нещо, но и бе нарушил едно от основните правила на етикета, като беше останал в къщата в очакване на отговора от Дом. Всеки възпитан посетител просто би оставил визитката си, разчитайки домакинът да отвърне на жеста му.

— Въведи го в утринния салон.

Колдуел кимна и излезе.

Дом веднага напусна трапезарията и се отправи с широк;, решителни крачки към просторния салон, обзаведен в червено и златисто. Феърхейвън седеше на едно от тапицираните в розово-бяло райе кресла, но щом съзря Дом, мигновено скочи на крака. Двамата мъже се втренчиха един в друг.

Дом беше поразен, Феърхейвън се оказа с няколко години по-млад от него самия, много красив млад мъж с тъмна коса, тъмни очи и необикновено светла кожа. Но под очите му в момента имаше огромни сенки, а на лицето му бе изписано унило, съкрушено изражение.

Дом се приближи до него, протегна ръка и кимна учтиво.

— Феърхейвън.

Матю стисна ръката му, без да откъсва ококорения си поглед от него.

— Милорд. — Цялото му тяло трепереше. — Простете, че ви се натрапвам. Аз… исках д-да ви поднеса с-своите съболезнования. — Гласът му се прекърши, лицето му се сгърчи. Той се извърна и шумно се изсекна в носната си кърпа.

Дом се вторачи в слабия му гръб, онемял от шока. Очевидно бе, че Феърхейвън е бил нещо много повече от най-добър приятел на Филип — че е бил влюбен в него. Дали са били любовници?

Ако бе така, бяха пазили връзката си в пълна тайна. По закон хомосексуализмът беше престъпление.

Накрая Матю се обърна отново към него.

— Простете ми — каза той. Очите му бяха подпухнали и зачервени. — Боя се, че мъката ми е безнадеждно дълбока.

Дом все още не можеше да се отърси от смайването си. Очаквал бе всичко друго, но не и това.

— Вие сте обичал баща ми — предпазливо каза той.

— Да. Много. — Феърхейвън отново заплака.

Дом се отдалечи с разтуптяно сърце. Дали и Филип го бе обичал толкова силно?

Барчето с напитките беше заключено, но Дом знаеше къде е ключът. Той наля на младия мъж голяма чаша уиски и му я подаде. Матю отпи няколко глътки.

Дом му посочи да седне. Феърхейвън веднага се подчини. Дом седна на срещуположния стол.

— Какво мога да направя за вас? — попита той.

Матю поклати безмълвно глава, неспособен да произнесе и дума. Но погледът му не слизаше от лицето на Дом, изучаваше го открито, караше го да се чувства неловко. Накрая младият мъж остави чашата си.

— Исках само да споделя мъката на семейството ви заради тази ужасна загуба. Филип беше прекалено млад, за да умира…

Дом кръстоса крак върху крак и го изгледа изпитателно.

— И баща ми ли беше влюбен във вас?

Матю затвори очи.

— Мисля, че да. Той беше много дискретен човек. Нямаше склонност да разкрива чувствата и мислите си. Вероятно знаете това по-добре и от мен.

Дом кимна.

— Никога не ми е казвал, че ме обича, но поведението му ме кара да вярвам, че е бил искрено привързан към мен. Той знаеше, че аз го обичам — каза Матю.

Дом го съжали.

— Е, той наистина ви остави всичко, което притежаваше. — Но дали Филип бе сторил това заради Феърхейвън, или просто за да се подиграе е него и Кларис?

Младежът се изчерви.

— Парите не ме интересуват.

Дом впери замислено поглед в него. Феърхейвън очевидно лъже, каза си той. Навярно отдавна е знаел за завещанието, навярно дори сам бе настоял да получи част от имуществото на Филип. Матю упорито отбягваше погледа му. В салона бе легнало неловко мълчание.

Какво точно знае Феърхейвън, питаше се Дом. Дали не бе дошъл в Ръдърфорд Хаус да го изнудва?

— Как е вдовстващата маркиза? — попита Матю.

— Добре, доколкото би могла да бъде след това, което се случи.

Матю преглътна.

— Съжалявам. Виждал съм майка ви. Тя е много красива и изключително елегантна, но чудесно разбирам защо Филип я презираше. Имаше пълното право да я презира.

Погледите им се срещнаха. Дом усети, че напрежението му нараства, но се насили да се усмихне.

— Значи преминаваме към същината на въпроса.

Матю се размърда неспокойно на стола.

— Прочетохте ли дневника му?

— Не — излъга Дом. — А вие?

Феърхейвън се изчерви.

— Д-да.

Дом сграбчи страничните облегалки на стола си и рязко се изправи на крака.

— Ако имате да ми казвате нещо, кажете го, Феърхейвън.

Матю също стана.

— Той ми каза, че вие не знаете, че нямате представа.

Дом се стараеше да изглежда спокоен, но навярно очите му издаваха не само силния му гняв, но и това, че дълбоко в себе си всъщност се страхуваше.

— Нямам представа за какво говорите.

Матю впери поглед в него.

— Не може да не знаете, че той ви мразеше — и вас, и Кларис.

— Нима?

Младият мъж облиза устни.

— Къде е дневникът?

— Няма го.

— Как така?

— Изгорих го.

Матю ококори неразбиращо очи.

— Хайде, какво искате да ми кажете? — попита Дом с леден глас.

— Аз… не желаете ли да знаете защо Филип ви мразеше?

— Не — излъга Дом. Усети, че по лявата му буза се търкулва капчица пот.

— Тя… тя го е измамила. С друг — каза Матю. — Той никога не можа да й го прости.

— Сигурен съм, че майка ми не е първата омъжена жена, която е имала любовник.

Феърхейвън го гледаше, пребледнял като платно.

— Наистина ли смятате, че ще се поддам на подобен шантаж? — презрително попита Дом. — Мислите ли че на хората им пука за едно прелюбодеяние в повече, след като обществото ни е пълно с такива?

— Да. Пука им, когато от това прелюбодеяние са настъпили сериозни последствия — дрезгаво каза Матю.

Дом трепна.

Феърхейвън навлажни устни.

— Пука им, когато става въпрос за бащинство… и за наследствени права.

Дом усети, че му причернява. Но след миг дойде на себе ги и видя, че все още стои изправен и че Матю Феърхейвън се е свил и трепери като лист.

— Не ме удряйте — проплака той.

Лицето на Дом се бе изкривило от ярост.

— Няма да ти платя нито пени. Ясно ли е?

Матю ококори очи.

— Да не сте полудял?

— Дори да се разбъбрите, срещу вашата дума ще бъде моята дума. Думата на майка ми. Думата на херцога.

Феърхейвън продължаваше да трепери.

— Но аз имам доказателство.

Дом замръзна на мястото си.

— Разполагам с писмото, което Филип е написал на Кларис след като е узнал истината. Така и не й го е изпратил. Но в него той разкрива всичко… освен самоличността на истинския ви баща.

Дом почувства как земята под нозете му се разпада. Почувства как всичките му мечти и надежди се сгромолясват. Почувства как миналото му изчезва, обезсмисля се. И как бъдещето му се изпразва, превръща се в нищо.

— Махайте се — каза той.



От сутринта го стягаше сърцето. Лекарите неведнъж го бяха предупреждавали да започне да води по-спокоен живот, да си почива повече, да работи по-малко, да се откаже от пурите и уискито, към които бе толкова силно пристрастен. Беше вече на седемдесет и четири години и сам знаеше, че е време да престане да живее по начина, по който бе живял досега. Време бе да прехвърли повечето от задълженията си на своя внук. Понякога дори го блазнеше мисълта да предаде дори херцогската титла на Дом още преди смъртта си. Подобни случаи бяха рядкост, но това не бе невъзможно, стига да решеше, че наистина иска да се оттегли, да даде път на младостта.

А Ръдърфорд донякъде действително го искаше. Беше уморен. Дяволски уморен. Уморяваха го ходенето, ездата, понякога дори самият живот. Бе започнал да ненавижда многобройните светски прояви, на които се налагаше да присъства и от които винаги си тръгваше колкото може по-рано.

Но той все още не беше умрял, а и умът му все още бе напълно бистър и пъргав. Управлението на неговите безбройни херцогски дела все още представляваше предизвикателство за него. Не, нямаше да предаде цялата си власт в ръцете на Дом още приживе, колкото и да се изкушаваше да го стори.

Не искаше да мисли за смъртта. Но днес се задъхваше много повече, отколкото през последните месеци. И бе толкова уморен, че не беше успял да довърши заплануваните за деня задачи и посещения. Вместо това бе изпратил един слуга да отмени направените уговорки. Още не бе станало време дори за обяд, а той вече пътуваше към Ръдърфорд Хаус, при това нямаше търпение да се прибере.

Но още щом пристъпи прага, го обзе странно усещане.

— Колдуел, нещо нередно ли има?

Колдуел работеше в Ръдърфорд Хаус от тридесет и една години — от смъртта на предишния иконом. Лицето му бе пребледняло, а погледът му — мрачен.

— Боя се, че да, ваша светлост.

Ръдърфорд се спря, усетил леко пробождане в слепоочията. В къщата тегнеше някакво необичайно напрежение, което се предаваше и на него. Сърцето му отново затуптя неравномерно и това окончателно го накара да се чувства зле.