— Кой е сложил това грозно нещо тук? — измърмори тя, като дръпна одеялото от леглото.

— Бел! — извика Ан. — Нима не разбираш? Нима не виждаш?

Бел я погледна е изненада.

— Не съм си въобразила! Някой наистина ме е наблюдавал в Шотландия! И който и да е бил той, иска да ми покаже, че е тук, в самата къща! Иска да ми покаже, че ме наблюдава и в момента!

Камериерката възкликна ужасено и пребледня още повече. Коленете й се подкосиха. Ан я отведе до стола и я сложи да седне.

Сетне се обърна с гръб към леглото, за да не гледа разкъсаното одеяло. Беше се вцепенила от страх.

— Божичко! — прошепна Бел. — Кой би могъл да стори такова нещо? Защо ви следи? Какво иска? О, мадам! Нуждаем се от помощ! Трябва да отидем при негово благородие!

— Не! — извика Ан, като се обърна рязко към нея. После се постара да понижи тона. — Не.

Бел я зяпна ококорено.

Ан си пое дълбоко дъх. И втренчи поглед в раздраното одеяло.

Някой я наблюдаваше. Следеше я. Някой я бе наблюдавал в Шотландия, беше я проследил до там от Уейвърли Хол. Някой, който сега бе тук, в Ръдърфорд Хаус.

И който и да беше този някой, той имаше достъп до спалнята й в Ръдърфорд Хаус.

Както бе имал достъп до спалните й в Уейвърли Хол и в замъка Тавалон.

Изведнъж й хрумна, че ездачът, който бе препускал по петите й сред хълмовете край Тавалон, може да е бил Дом. Може би беше объркала цвета на коня.

Тя се олюля. Този път Бел бе тази, която я задържа на крака и я отведе до един диван. Ан извърна насълзения си поглед към младата французойка.

— Бел, кажи ми истината. Мислиш ли, че Дом е този, който се опитва да ме уплаши? Да ме нарани?

Бел не отговори. Ан затвори очи.



— Ще го поканиш ли на танц?

Фелисити се обърна намръщено. Веднага бе познала дълбокия, плътен глас на Блейк.

— Ти! Изобщо не знаех, че си тук — излъга тя. Беше го забелязала още при влизането му в къщата на лорд Хийт, която се намираше в луксозния Мейфеър. — И нямам представа за кого говориш.

Той се усмихна развеселено.

— Лъжкиня. Видя ме още преди час — когато те видях и аз. — Погледът му се спря на плътната й долна устна.

Фелисити сви пренебрежително рамене, обърна му гръб преднамерено грубо и впери поглед в Дом. Той беше обкръжен от множество двойки — жени е екстравагантни рокли и приказни накити и мъже в черни фракове. Изглеждаше отегчен, изключително сериозен и хладно учтив, но мъжете явно много държаха да го въвлекат в разговорите си, докато в същото време жените му хвърляха премрежени, пълни с копнеж погледи.

— Пак си се заплеснала по него, скъпа моя — промърмори Блейк. Дъхът му погъделичка шията й.

Тя затвори рязко ветрилото си. Колкото и да не го харесваше, колкото и да ненавиждаше самонадеяната му арогантност, неговата близост караше лицето и тялото й да пламтят.

— Ти си този, който се е заплеснал по мен.

Той се засмя и пристъпи към нея, вперил очи в разголения й бюст.

— Не отричам.

Фелисити го изгледа свирепо.

— Вървете да преследвате някоя друга, лорд Блейк. Аз не са интересувам от вас!

Блейк скръсти ръце, подпря се с рамо на мраморната колона, до която бяха застанал. Сините му очи заблестяха.

— Кого се опитваш да убедиш? Мен или себе си?

Тя изпадна в ярост.

— Все ми е едно какво си мислиш или си въобразяваш. Единственото, което искам, е да престанеш да вървиш по петите ми навсякъде.

— Хайде, скъпа, това преследване ти харесва точно толкова, колкото и на мен. Смея да твърдя, че ти всъщност обичаш да бъдеш преследвана упорито и неотклонно.

— Нагло копеле!

Той се засмя.

— Обзалагам се, че можеш да ругаеш не по-зле от всеки мъж.

— Върви по дяволите! — изсъска Фелисити.

— Така е малко по-добре.

С крайчеца на окото си Фелисити забеляза, че Дом се отделя от групичката хора, които го бяха обградили… и че се насочва към тях. Тя веднага изпъчи гърди и му се усмихна.

Блейк мигновено я сграбчи за лакътя и я дръпна толкова рязко към себе си, че тя се удари в коравия му хълбок.

— Отговори ми на един въпрос. Какво искаш всъщност? Да прелъстиш Дом или да нараниш Ан?

Фелисити замахна с намерение да го удари, напълно забравила, че се намират на публично място.

Той обаче я хвана за китката и я стисна доста силно.

— Струва ми се, че една плесница ми стига.

— Как смееш да ми говориш така! — Очите й се напълниха със сълзи. Не на болка, а на гняв.

— С това си поведение заслужаваш нещо много по-лошо — изръмжа Блейк. — Защо не го оставиш на мира? Той е влюбен в съпругата си, Фелисити.

— Влюбен в Ан? — Тя изсумтя. — Това се казва шега!

Той я хвана под ръка.

— Ела с мен. — Беше не покана, а заповед.

Фелисити обаче нямаше намерение да му се подчинява. Когато Блейк я повлече със себе си далеч от Дом, тя извика и се задърпа. Но веднага разбра, че е сгрешила, защото неколцина от присъстващите вече се бяха обърнали към тях и ги наблюдаваха с нескрит интерес, Фелисити усети, че цялото й лице е пламнало и че деколтето й се е смъкнало неприлично ниско. Не, най-добре беше да не прави сцени. Тя моментално престана да се съпротивлява и забърза след Блейк — нещо, което съвсем не се оказа лека задача предвид тънките, високи токчета на обувките й. Сърцето й бе започнало да тупти обезпокоително силно.

Той я изведе в библиотеката, където имаше няколко разговарящи двойки, и оттам — на един малък балкон.

Фелисити се досещаше какви са намеренията му. Двамата бяха сами, а наоколо бе тъмно. Не беше забравила онази първа и единствена целувка с него пред входа на Уейвърли Хол. И сега, противно на волята си, очакваше е трепет момента, в който устните му щяха да се впият в нейните. Погледите им се срещнаха. По очите му си личеше, че е прочел мислите й.

Тя се намръщи и си припомни, че Дом е в балния салон, и то без Ан.

— Пусни ме.

Блейк веднага се подчини.

— Имаш късмет, че още не съм те зашлевила отново.

Той подпря хълбок на железния парапет. Думите й очевидно не го бяха трогнали ни най-малко.

— Ти имаш късмет, че още не съм те преметнал през коленете си, за да те напердаша, както заслужаваш.

Фелисити ококори очи онемяла. Блейк се усмихна.

— Всъщност, обзалагам се, че това би ти харесало, нали?

Тя усети, че се задъхва.

— Не. — Не беше сигурна дали не лъже. Никога не я бяха „пердашили“, дори като дете. По някаква незнайна причина идеята Блейк да я напердаши й се струваше много вълнуваща.

Помежду им се възцари тежко, напрегнато мълчание. Блейк отново се усмихна.

— Може да се уреди. — Очите му блестяха. — Още тази нощ, ако пожелаеш.

Фелисити се опомни.

— Не. Ти си…

— Невъзможен? — подсказа й той.

Тя навлажни устни. Представяше си неговата голяма, силна ръка върху своите заоблени, меки хълбоци.

— Репутацията, която имаш, без съмнение е напълно заслужена.

Блейк се усмихна. Усмивката му беше опасна. Той беше опасен.

— Да, така е.

— И ти се гордееш с това!

Той сви рамене.

— Не искаш ли да ме изпробваш? Да видиш дали наистина съм толкова мъжествен, колкото се твърди?

Фелисити не издържа и за миг сведе очи към слабините му. Не видя нищо, разбира се, защото Блейк бе обут в черни панталони, а вече отдавна бе превалило полунощ. Блейк обаче видя погледа й и избухна в смях — плътен, възбуждащ и дяволски весел смях.

Тя се изчерви до корените на косата си и понечи да го заобиколи е намерение да избяга. Но в бързината телата им се допряха и за част от секундата ръката й докосна неговия изумително огромен, силно възбуден член. Фелисити се вцепени и обърна глава назад. Погледите им се сблъскаха.

Усмихнат, Блейк подигравателно й отдаде чест с пръст, опрян на слепоочието.

Тя побягна от балкона колкото можеше по-бързо.

* * *

Ан чу стъпките му в коридора.

Беше два след полунощ. Часовникът върху камината току-що бе звъннал два пъти. Тя лежеше будна, а до леглото й гореше лампа. Бел спеше на канапето в съседната стая. Този път Ан бе взела всички възможни предохранителни мерки.

Изпълнена с тревожно напрежение, тя прегърна възглавницата си и се заслуша в стъпките му, приближаващи към нейната врата. Имаше чувството, че сърцето й е спряло да бие. Не можеше да помръдне, да диша. Вече от часове го очакваше да се прибере.

Но стъпките не спряха дори за миг пред стаята й. Е, Ан и без това не бе вярвала истински, че той ще се опита да разбие вратата й. Не и за да й стори зло.

Тя остана да лежи напълно неподвижно, обляна в пот, с отмаляло тяло. Знаеше, че Дом не е убиец. Също както дълбоко в себе си, в това свое глупаво, безумно сърце знаеше, че той трябва да изпитва някакви искрени чувства към нея — иначе никога не би могъл да я люби така, както я бе любил през онази седмица в Шотландия. По лицето й бавно се търкулнаха две сълзи.

В стаята надникна Бел.

— Мадам, той се върна. Добре ли сте?

Ан се надигна и кимна.

— Да. — Сетне си пое въздух. — Не може да е той.

Но Бел вече беше убедена във вината му.

— Но, мадам, както самата вие ми казахте, кой друг може да е направил всичко това? Кой друг може да е бил в стаята ви? Кой друг би спечелил онова, което би спечелил той, ако вие умрете?

Хубав въпрос. Въпрос, на който Ан нямаше отговор. Тя потръпна, сграбчена отново от студените пръсти на съмнението.



На следващата сутрин Дом слезе на закуска късно и не успя да завари Ан. От Бел, която упорито отказваше да срещне погледа му, научи, че господарката й е отишла да язди в парка.