Бренда Джойс - Скандал

— Какво трябва да направя, за да те накарам да ме оставиш на мира?

— Превърни се в друга жена — отговори Дом и протегна ръка към нея. Не можеше да устои на копнежа да я прегърне, да я погали, да я утеши.

Но Ан отскочи назад като ужилена.

Постъпката й го слиса. Той отново протегна ръка и този път успя да я сграбчи за китката. Тя изпищя. Вече нямаше място за съмнения.

— Наистина се боиш от мен и това никак не ми харесва.

— Не… не е вярно!

— Започвам да си давам сметка, че се държиш така още от мига, в който влязох в този салон. — Дом я изгледа втренчено. — Какво съм сторил, Ан? Дал ли съм ти някакъв повод да се страхуваш?

— Не! — някак прекалено разпалено извика Ан. — Не! Не ме е страх от нищо… Не ме е страх от теб!

Тя отново направи опит да се отскубне от него, за да излезе, и този път Дом не я спря.

Дълго след като вече я нямаше, той продължаваше да гледа подире й.

Ан дълго се колеба дали да остане в стаята си или да слезе на вечеря, но накрая избра второто. Дом беше прав. Наистина трябваше да си придават вид, че всичко между тях е наред, дори и пред слугите, които вече бяха започнали да шушукат по техен адрес.

С помощта на Бел тя се преоблече и се отправи към стълбата.

Докато слизаше, ръката й стискаше здраво месинговия парапет. Сърцето й пулсираше напрегнато. Не, не беше вярно.

Някой се опитваше да я нарани или да я уплаши, но този някой не можеше да е Дом.

Самата идея бе просто абсурдна.

Дом я бе любил неспирно в продължение на цяла седмица. Не беше възможно през цялото това време просто да е изчаквал най-удобния момент, за да свърши с нея — така, че смъртта й да изглежда като нещастен случай.

Патрик смяташе, че Дом иска да я убие, за да се освободи от брака си с жената, която не желае. Беше изтъкнал, че Дом не би спечелил нищо, ако просто я уплаши или нарани. Затова пък една злополука с фатален за нея край би му донесла всичко — и свобода, и Уейвърли Хол.

Ан обаче не беше напълно убедена. От дванадесет години насам тя боготвореше Дом. Обичаше го до полуда — дори през последните четири години, навярно дори и сега. Мисълта, че е бил способен да я прелъсти с едничката цел да си върне Уейвърли Хол, я изпълваше е ужас и болка. Но не можеше, не искаше да повярва, че е способен на убийство. Не, Патрик грешеше.

Но нервите й бяха изопнати до краен предел. Защото имаше, един факт, който не можеше да пренебрегне: никой друг не бе имал достъп до нея и до нейните вещи, освен Дом Сейнт Джордж.

Ан влезе в обзаведения в тъмнозелено и златисто салон и направи неуспешен опит да се усмихне на херцога, който я посрещна с поздрав и целувка по бузата. Но неговата собствена усмивка бързо угасна.

— Изглеждаш бледа, Ан. Болна ли си?

— Не, добре съм.

Погледът й веднага се насочи към Дом. Сърцето й се разтуптя още по-силно. Черното сако и бялата като сняг риза на вечерния му костюм контрастираха ярко с бронзовата му кожа и златисто-кестенявата му коса. Под сакото си бе облякъл брокатена жилетка на сини и сребристи райета и вратовръзка в по-тъмно синьо. Сатенен кант се спускаше по ръбовете на черните му вълнени панталони, а официалните му вечерни обувки бяха излъскани до блясък. Беше висок, елегантен, смущаващо красив. И също бе вперил поглед в нея — настойчив, нетрепващ… търсещ.

Ан отклони очи. Дом бе способен на предателство, но не и на убийство. Дълбоко в себе си тя беше убедена в това.

— Ан?

Той стоеше точно до нея.

— Д-дом… Стресна ме.

— Но ти ме видя да се приближавам. Гледаше ме толкова втренчено, че само да се беше усмихнала и щях да реша, че това е покапа за флирт. — Погледът му се плъзна бавно по лицето й и накрая се спря на устните й.

Ан осъзна, че и тя е вперила очи в неговите устни, затова бързо насочи поглед към камината от зелен мрамор, която се виждаше зад рамото му.

— Какви ли мисли те занимават, та си толкова погълната от тях? — промълви Дом.

Ан преглътна и се помъчи да се усмихне, но не успя. Гальовният му тон я смути. Не, сигурно си въобразяваше — не бе възможно Дом да се опитва да я съблазни отново след всичко, което се беше случило.

— Няма значение.

— Мисля, че има.

Тя срещна погледа му — дързък, но сериозен.

— Едва ли би искал да ги узнаеш.

— Ах, значи мислиш за мен.

— Но не мисля нищо ласкаво — каза Ан. Кръвта й започваше да кипи. — Дом, престани.

— Нима не ми е позволено поне да флиртувам е теб?

Тя се изчерви.

— Не, не ти е позволено.

Очите му потъмняха.

— Но нали се споразумяхме да се държим нормално и учтиво?

— Да.

— Тогава ако ми се прииска, ще флиртувам с теб, и може би след време ти дори ще се успокоиш и ще започне да ти харесва. — Той галантно й подаде ръка. — Може ли?

Ан си пое дълбоко дъх. Как щеше да издържи да спазва това споразумение за учтивост? Очевидно не умееше да се преструва. Очевидно щеше да бъде ужасно болезнено да продължат да живеят заедно по този начин.

Погледът му бе станал замислен.

— Ан?

Тя пъхна ръка под свития му лакът. Трепереше. Чудовищните обвинения на Патрик отново зазвучаха в главата й.

Но Дом я притисна плътно към себе си и споменът за неотдавнашния й разговор с Патрик се изпари. Докато вървяха към трапезарията, Ли усещаше всеки сантиметър от стройното му, силно тяло до своето. Усещаше как мускулите му тръпнат от напрежение — напрежение, което напълно съответстваше на нейното собствено.

Две прислужници разчистиха остатъците от вечерята от масата. Колдуел наля бренди на двамата мъже и погледна въпросително към Ан.

— Чаша шери, мадам?

— Не, благодаря — отвърна тя. Седеше на стола си като вцепенена. Вечерята бе преминала в тягостно мълчание. Херцогът се беше опитал да завърже разговор, но в момента Ан бе напълно неспособна да си бъбри на безсмислени светски теми. Тогава той й зададе въпрос, свързан с управлението на Уейвърли Хол, но тя отново не реагира. Твърде мъчително бе да говори за имението, което обичаше толкова много, но в което нямаше да се върне никога повече.

Отчаян, Ръдърфорд бе насочил усилията си към Дом. Но Дом отвръщаше на въпросите и коментарите му с едносрични отговори и на третия опит той се отказа.

Ан се загледа в прислужницата, която сервираше на масата смокини с бренди и крем. След тази мъчителна, безкрайна вечеря вече беше напълно убедена, че двамата с Дом няма да могат да се държат нормално. Никога нямаше да се получи.

Сякаш усетил, че тя мисли за него, той вдигна глава и срещна погледа й. Сетне каза на прислужницата:

— Не, благодаря.

Момичето предложи десерт и на херцога, но той също отказа.

Дом продължаваше да гледа Ан.

Ан също го гледаше безпомощно, неспособна да отклони очи. Погледът му я оставяше без дъх, смущаваше я. Натъжаваше я. Изведнъж Дом рязко дръпна стола си назад.

— Е, след като всички очевидно приключихме с вечерята, аз ще тръгвам.

— Излизаш ли някъде? — попита Ръдърфорд.

Дом вече се беше изправил. Но сега погледът му бе вперен и дядо му.

— Да. Отивам на увеселението у лорд Хийт.

Думите му смаяха Ан. Дом се канеше да излиза — а вече бе почти единадесет. Трябваше да се досети още щом видя официалния му вечерен костюм. Новината не само я изненада, но и — кой знае защо — я разстрои.

Херцогът кимна, без сянка от учудване или неодобрение.

— Лека нощ — каза Дом и погледна към Ан.

— Лека нощ — отвърна тя, произнасяйки думите с огромна мъка.

Той се обърна и се отправи към вратата — един непоносимо привлекателен мъж. Ан остана безмълвна.

Тя не се качи в стаята си веднага. Опита се да почете в библиотеката, но не успя да се съсредоточи върху книгата и не след дълго се отказа. Непрекъснато си представяше как в момента Дом танцува с друга. Непрекъснато се питаше дали и Фелисити е отишла у лорд Хийт тази вечер.

Накрая стана и бавно се заизкачва по стъпалата.

За пръв път идваше в Ръдърфорд Хаус, но изобщо не забелязваше богатото обзавеждане, позлатените тавани, мраморните колони и релефните стени — все неща, достойни за крале. Не забелязваше прекрасните скулптури, покрай които минаваше, нито многобройните произведения на изкуството, някои от които бяха истински шедьоври. Огромната къща беше потънала в угнетяваща тишина. Въпреки че и херцогът, и цялата прислуга, състояща се от петдесет души, си бяха у дома, къщата изглеждаше абсолютно празна и караше Ан да се чувства много самотна.

Тя влезе в апартамента си и веднага позвъни на Бел. После погледна големия старинен часовник в ъгъла на стаята. Беше малко след полунощ. Дом навярно щеше да отсъства още дълги часове. И да се забавлява.

Докато Ан беше ужасно нещастна.

Може би трябваше да отиде с него. Заради общественото мнение, естествено.

Бел се бавеше. Тя влезе в спалнята. И се вкамени.

Веднага разпозна червеното одеяло, което покриваше леглото й. Беше същото одеяло, което стоеше сгънато в долния край на леглото в господарската спалня на замъка Тавалон в Шотландия. Леглото, което бе споделяла с Дом. Но тогава одеялото беше цяло. А сега бе разкъсано на две.

Ан се вторачи в него, пребледняла като платно.