— Струва ми се, че в момента имам пълното право да изпитвам ревност, Патрик.

Патрик сви презрително устни.

Дом обърна ледения си поглед към Ан.

— Мисля, че бях пределно ясен при последния ни разговор по този въпрос, Ан.

Ан не бе сваляла очи от него.

— А аз мисля — гласът й беше много тих, едва доловим, — че бях не по-малко ясна. Имам право на приятели.

— Не и на този.

За изненада на Дом тя отново не направи дори опит да се възпротиви. Вместо това е изправи на крака и се обърна към Патрик.

— Патрик, може би е по-добре да си вървиш.

Патрик я погледна разтревожено.

— Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?

Ан кимна, стиснала устни, без да поглежда към Дом.

Кратката размяна на реплики между двамата изобщо не му се поправи. Неспособен да сдържа повече ревността и яростта си, той сграбчи Ан за ръката.

— Достатъчно, Ан. Веднага се сбогувай с Колинс.

— Държиш се прекалено грубо с мен — възкликна тя.

— Пусни я! — извика Патрик.

Дом остави Ан и насочи гнева си срещу него.

— Вън!

Патрик стана от канапето.

— Струва ми се, че веднъж те изгоних от Уейвърли Хол. А сега те гоня и от Ръдърфорд Хаус.

— Дом… — прошепна Ан. — Недей.

Той не й обърна внимание.

— Не само, че те гоня, а и ти забранявам да стъпваш повече тук.

— Не можеш да ми попречиш да се виждам е Ан!

Дом усети, че го сърбят ръцете да го стисне за гушата.

— Напротив, мога. И точно това правя. Забранявам ти. — Той извърна блесналия си от гняв поглед към Ан. — Чуваш ли Ан? Забранявам ти да се виждаш с Патрик.

Тя не отрони и дума.

— Колдуел! — изрева Дом. Икономът се появи незабавно. — Изпрати мистър Колинс.

— Да, милорд — кимна Колдуел.

Лицето на Патрик придоби болезнено изражение.

— Може би ако не се отнасяше толкова необмислено със съпругата си, Уейвърли, тя нямаше да потърси моето приятелство.

Ан остана шокирана от дързостта му. Не беше му дала никакви основания да се надява.

— Само да си докоснал съпругата ми — както и да се отнасям с нея — на следващата сутрин ще те чакам призори на Гилфърд Кросинг с оръжие по твой избор.

Патрик пребледня и побърза да излезе от салона, съпроводен от Колдуел. Ан продължаваше да стои вцепенено, сякаш беше изпаднала в транс.

Дом отиде до вратата на салона и я затръшна. Сетне се обърна към Ан.

— Колко удобно! Пристигаш в Лондон и Колинс тутакси прави същото. И колко жалко, че аз не си останах в провинцията, нали? Защото ако бях, щяхте да можете да се срещате съвсем безпрепятствено. Навярно не съм успял да те задоволя в Шотландия? — преднамерено грубо извика той. — Затова ли имаш нужда от любовник, Ан?

Тя се изчерви.

— Не съм длъжна да ти отговарям.

Дом я погледна изпитателно. Дали беше влюбена в Патрик? Може би в Шотландия я бяха ръководили само животинските страсти, докато сърцето й е принадлежало на друг? Дори мисълта за това бе непоносима. Но той, слава Богу, не мислеше, че е така. По-скоро Ан с присъщата си наивност напълно искрено предлагаше на Патрик своето приятелство, а той се възползваше от това.

Все едно, Дом не можеше вече да има доверие на Патрик. Мисълта му причиняваше болка, но той я потисна.

— Престани да се срещаш с него.

— Няма.

Дом се приближи до нея.

— Ан, може и да не искаш да спиш в едно легло е мен, но аз съм твой съпруг. По закон ти си длъжна да се подчиняваш на волята ми. Забранявам ти да продължаваш връзката си с Патрик.

За негова изненада очите й се насълзиха.

— Върви по дяволите.

— Благодаря, по навярно ще горя в ада и без твоята помощ.

— Несъмнено. — Ан стана и тръгна към вратата. Очевидно възнамеряваше да излезе. Просто ей така!

Дом се спусна след нея и преди тя да успее да стигне до вратата, ръката му вече беше върху бравата.

— Трябва да поговорим, Ан.

Ан дори не го погледна.

— Вече си казахме всичко, което имахме да си казваме — каза тя, обърнала лице към вратата.

Остра болка прониза гърдите на Дом — навярно така би го заболяло, ако го улучеше куршум. Как ли щеше да реагира Ан, ако й кажеше колко нещастен се чувства, как изгаря от любов и копнеж по нея?

— Ан, трябва да поговорим. Ние сме съпрузи и не можем вечно да воюваме помежду си. Не искам да се карам с теб.

— Т-това е чудесно, з-защото и аз не искам да се карам с теб — заекна тя.

— Тогава нека започнем отначало — чу се да казва той.

Ан се изсмя горчиво.

— За трети път? Не.

Дом не бе възнамерявал да я моли или да настоява — това бе под достойнството му. Но резкият й отказ го нарани дълбоко.

— Прости ми за тази необмислена идея — измърмори той. — Тогава да поговорим за бъдещето, след като за настоящето очевидно няма никаква надежда.

— Ние нямаме бъдеще.

— Ан, може и да не постигнем съгласие и да се отчуждим съвсем един от друг, но ние сме съпрузи. И определено имаме бъдеще — дори ако то е да изживеем остатъка от живота си напълно разделени, демонстрирайки близост единствено за пред хората.

Ан трепна.

И това го изпълни с горчиво задоволство. Значи все пак и той бе успял да я нарани.

— Съществуват определени правила, към които и двамата трябва да се придържаме.

Тя затвори за миг очи.

— Сигурна съм, че тези правила носят изгода единствено за теб.

— Тези правила носят изгода и за двама ни — тихо каза Дом. Едно от тях е правилото за добрите обноски. Трябва да се отнасяме учтиво един към друг, независимо от чувствата, които изпитваш към мен.

Едва сега Ан се осмели да срещне погледа му, но веднага отмести очи.

— Както ж-желаеш.

— Какво ще кажеш да започнем с бала у Хардинг? — попита той.

Тя се сепна.

— Не мисля, че…

— Че какво? Че е уместно? Разбира се, че е. Всички ще очакват да присъстваме. Завръщането ми в града е новината на сезона. А и ти никога не си идвала в Лондон, Ан. Откакто сме женени, не сме се показвали никъде заедно и цялото общество с нетърпение очаква да ни види.

— Страхотно — прошепна Ан.

— Няма защо да се тревожиш. Ще се държа като предан съпруг.

Тя отново трепна.

— Ще поправя грешките си — добави той.

— Стига!

Погледите им се срещнаха. И за кой ли път Ан бързо извърна очи. Нещо не е наред, помисли си Дом. Откакто се бе появил, тя се държеше странно. Ако не я познаваше, би решил, че се бои от него.

— Какво те измъчва, Ан?

— Нищо.

Той се взря изпитателно в бледото й, сякаш безжизнено лице. Трябваше да й зададе и другия въпрос, който не му даваше мира.

— Има ли някаква вероятност да си бременна?

Тя го изгледа яростно. Бузите й пламнаха. Самият Дом усети, че също се изчервява.

— Не искам да те разстройвам, Ан. Но трябва да знам. За мен това е много важно.

— Естествено, че е важно. Естествено, че трябва да знаеш! — гневно извика Ан. — Нали трябва да разбереш дали ще си върнеш Уейвърли Хол или не!

Той трепна. Кръвта му закипя.

— Не това е причината да искам да знам дали носиш моето дете в утробата си.

— Не ти вярвам — каза Ан и се опита да го заобиколи, за да излезе.

Дом я сграбчи за рамото. Ан подскочи и нададе стреснато възклицание.

Той се взря в нея.

— Нещо не е наред. Какво има?

— Нищо.

— Държиш се така, сякаш се боиш от мен.

Тя го зяпна с ококорени очи, пребледняла като смъртник.

— Защо… защо мислиш така?

Дом я гледаше поразен. Възможно ли бе Ан да се страхува от него?

— Ан, колкото и да съм огорчен от това развитие на нещата, никога не бих ти сторил зло. И ти го знаеш, сигурен съм.

Тя пребледня още по-силно. Бе повече от очевидно, че не му вярва.

— К-колко време смяташ да останеш тук?

Той се поколеба.

— Още не съм решил.

— Аз… аз искам самостоятелен апартамент, Дом. Тук, в Лондон.

— Не — отсече Дом без капчица колебание. Думата отекна е салона като камбанен звън. — За нищо на света.

— Защо?

— Имам много имения. Можеш да отидеш в което пожелаеш от тях. Но няма да ти позволя да наемеш собствен апартамент.

— Разбирам. А ако отида другаде?

— Какво имаш предвид? Говори ясно, Ан — каза остро той.

— Ако отида в Хайглоу? Или в Кемптън?

Дом стисна челюст. Очите му потъмняха.

— Ще се чувстваш меко казано некомфортно. Това са стари имения, напълно лишени от съвременни удобства.

Ан облиза устни.

— И все пак какво ще стане, ако отида в някое от тях?

Той присви очи.

— Може да реша да се присъединя към теб.

— Ясно. — Тя отстъпи крачка назад. — Смяташ да живееш е мен. Независимо дали аз желая това или не.

Не беше вярно, поне до този момент. Беше дошъл с намерение да прояви приличие и да й позволи да живее самостоятелно — бездруго повечето семейства живееха разделени. Но не можеше да го направи. Не можеше да я остави да си отиде. Не можеше да се откаже от нея. Навярно никога нямаше да може.

— Да.

— Въпреки че ти казах, че не те искам, че между нас всичко свърши? За… завинаги.

Той прикова поглед в нея.

— Мога да те накарам да ме искаш, Ан.

Лицето й поруменя. В салона — и помежду им — легна напрегнато мълчание. Дом забеляза със задоволство неспокойното потрепване на адамовата й ябълка.

— Да — пресипнало отвърна тя. — Сигурен съм, че би могъл. Но това няма да промени чувствата ми към теб.

— Туше — горчиво каза той.

Ан впери мълчаливо поглед в него. Измина много време. Когато накрая проговори, в тона й се долавяше отчаяние.