Бренда Джойс - Скандал

— Спри, Сейнт Джордж!

Дом галопираше с един от най-добрите жребци на Ръдърфорд по една от многобройните алеи за езда в Хайд Парк. Непрекъснато се разминаваше със свои познати от висшето общество — дами в кабриолети и двуколки, и господа, яхнали първокласни коне. Всички те изгаряха от желание да спрат и да го заговорят, но той бързо ги отминаваше. Внезапното му завръщане в Лондон, както и първата поява на съпругата му в града бяха предизвикали вълнение и любопитство. Но в момента Дом не бе в състояние да води светски разговори. Нямаше смисъл да се пита какви са слуховете за последните събития. Рано или късно всички щяха да узнаят, че двамата с Ан продължават да бъдат разделени.

Но мъжът отново го повика по име. Дом дръпна юздите на дорестия си жребец, осъзнал, че гласът принадлежи не на друг, а на най-добрия му приятел Блейк.

Блейк го настигна, яхнал един игрив, черен като смола жребец. Изглеждаше ослепително в безупречния си костюм за езда с черен жакет и светлокафяви бричове.

— Преследвам те от цели десет минути, старче. — Едва сега той забеляза изражението на Дом. — Какво има?

— Нуждая се от нещо за пиене — мрачно каза Дом.

— Още няма обяд.

— Изобщо не ми пука.

Блейк кимна. Двамата обърнаха конете си и поеха в лек тръс по една алея, която щеше да ги изведе от парка, без да обръщат внимание на облечените по последна мода дами, които ги зяпаха с нескрит интерес. От време на време Блейк хвърляше любопитни погледи към приятеля си, но не задаваше въпроси. Не след дълго излязоха на Оксфорд Стрийт и се отправиха към Пал Мал1.

Дом наруши мълчанието пръв.

— Мислех, че си в провинцията — каза той, когато слязоха от конете пред своя клуб — достолепна тухлена сграда на четири етажа.

Блейк се намръщи.

— Прекарах цяла седмица в преследване на вдовицата Рийд и вече съм отчаян… и по-разгонен от всякога.

Дом го изгледа любопитно, но не успя да се усмихне.

— Претърпял си неуспех? Ти?!

— Тя е лапнала по теб, старче. И ти го знаеш.

— Но моят интерес е насочен другаде — тихо каза Дом, докато се изкачваха по късото каменно стълбище на входа. Облечен в ливрея портиер ги въведе вътре, В облицованото с дървена ламперия фоайе те се спряха.

— Да, това е очевидно — отвърна Блейк.

Дом отбягна съчувствения му поглед. Боеше се, че мъката му също е твърде очевидна.

Блейк постави ръка на рамото му.

— Тя също те обича, Дом.

— Не. Вече не. — Той направи неуспешен опит да се усмихне. — Никога не съм се чувствал така. Ако това е любовта, то тя е направо ужасна.

Блейк не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурен съм, че със своя чар ще успееш да я накараш да ти прости, каквото и да си сторил.

— Не и този път.

— Значи ще се предадеш? И ще я оставиш да попадне в клопката на някоя лисица като Пат Колинс?

Дом трепна.

— Той също е влюбен в нея. Не, извинявай. Той я желае. Но не съм сигурен, че я обича.

— Знам. През последните четири години не се е отделял от нея.

— И аз така разбрах. Знаеш ли, че и той е тук? Видях го да язди в парка тази сутрин, преди да срещна теб.

Лицето на Дом потъмня. Не беше трудно да се досети какво по-точно кой е довел Патрик в града.

— По дяволите! — ядосано възкликна той. Може и да бе загубил Ан, но никога нямаше да й позволи да попадне в ръцете на друг. Никога.

— Така вече е по-добре — усмихна се Блейк. — Предлагам ти да направиш нещо, с което да привлечеш отново вниманието и интереса на съпругата си. Би могъл да я накараш да те ревнува, например. По време на онази вечеря в Уейвърли Хол тя направо изгаряше от ревност заради Фелисити.

Дом мълчеше.

— Дом — продължи Блейк с известна тревога в гласа. — На Колинс не може да се вярва. Трябва да направиш нещо. И то бързо.

Първоначално Дом не каза нищо. Сетне, припомняйки си онова, което бе научил от Уили, той кимна.

— Напълно съм съгласен с теб.

Ан видя, че на улицата пред Ръдърфорд Хаус спира наемен файтон и побърза да се отдръпне от прозореца на стаята си. Беше ядосана на себе си заради нетърпението, с което чакаше Дом да се върне. Излязъл бе още преди обяд, а сега вече беше време за следобедния чай и него все още го нямаше. С мъка се бе заставила да се срещне с един адвокат, който категорично отказа да работи за нея, когато разбра какви са намеренията й.

Властта на Ръдърфорд беше огромна. Властта на Дом също. От тази единствена среща Ан бе проумяла едно: че много трудно ще намери адвокат, който да я защитава в конфликта й е фамилията Сейнт Джордж.

Вече почти се бе извърнала с гръб към прозореца, когато е крайчеца на окото видя, че от файтона слиза Патрик. Обзета от облекчение, тя отвори прозореца, повика го и му махна е ръка.

Той вдигна глава и се усмихна.

Ан се обърна и се втурна към стълбите.

— Толкова се радвам, че си тук! — извика тя още от дъното на фоайето. Колдуел тъкмо поемаше ръкавиците, бастуна и шапката на госта.

Патрик се спусна към нея и след миг Ан беше в обятията му. Съзнаваше колко непристойна изглежда прегръдката им отстрани, но това бе най-добрият й приятел. А и в душата й отново започваща да се надигат бурните, разкъсващи чувства, които я измъчваха вече цяло денонощие.

— Какво се е случило? Защо си толкова разстроена? — попита Патрик, като я пусна, за да разгледа отблизо лицето й. — Защо си тръгнала от Уейвърли Хол толкова внезапно? Без дори да ми се обадиш?

Ан видя, че Колдуел е застанал до една мраморна маса с каменно изражение на лицето. И почувства, че макар да си дава вид, че не е забелязал прегръдката им, икономът е изпълнен с неодобрение.

— Колдуел, моля донесете ни чай в салона — каза тя, като потисна желанието си да хване Патрик под ръка, и забърза по коридора. Патрик я последва.

Щом се озоваха в огромния червено-златист салон с релефни стени и покрит с фрески таван, той улови ръцете й в своите и извика:

— Ан, скъпа, какво има?! Съобщението ти ме изплаши!

— Ужасно съм разстроена — промълви Ан. — О, Патрик, аз съм такава глупачка!

Патрик я изгледа изпитателно, сетне я отведе до канапето. Двамата седнаха едновременно, без да пускат ръцете си.

Това копеле пак те е измамило, нали? — горчиво каза той.

Тя сведе поглед.

— Да. Но вината е колкото негова, толкова и моя.

Патрик изруга и това я стресна, защото никога досега не го бе чувала да ругае. Той скочи от канапето и закрачи напред-назад с почервеняло от гняв лице.

— И ти отново си се хванала на въдицата, нали, Ан? Оставила си го да те омае със своята очарователна усмивка, с прелъстителните си слова, с безупречните си маниери и с обаянието си.

Ан вдигна очи.

— Да — прошепна тя.

— Той пак се е възползвал от теб.

— Да.

Лицето му се сгърчи.

— По дяволите, Ан!

— Моля те, недей — извика Ан. — И без това се чувствам ужасно.