— Мисля, че това го решавам аз — рязко каза той. — И мисля, че е тъкмо обратното — че аз не съм достатъчно добър за нея.

— Тя те е омагьосала! Отново!

— Достатъчно, майко.

Кларис се обърна рязко, седна на един тапициран с червено кадифе стол и взе в скута си котката, която бе влязла заедно е нея.

Дом впери поглед в майка си. Не можеше да не се сети за дневника на Филип, нищо че бе сторил всичко възможно да забрави за него. Имаше си достатъчно проблеми и не се нуждаеше от още един. Ала сега, когато се бе върнал в Уейвърли Хол, не можеше повече да бяга от действителността. Вените на слепоочията му пулсираха напрегнато.

— Майко, има нещо, за което бих искал да поговорим.

Кларис срещна погледа му, но веднага извърна глава.

— Въпросът е много деликатен, бих казал дори неудобен — започна Дом. — Баща ми…

Кларис мълчеше.

Той също замълча за момент, сетне продължи:

— Той ме мразеше. Мразел е и теб. Всъщност, мразел е цялото семейство.

— Да.

— Защо?

Кларис се опита да се усмихне, но не успя.

— Не си ли се досетил?

— Досетих се.

Тя притисна котката към гърдите си толкова силно, че животното измяука възмутено.

— Изгори го, Доминик. Това са само драсканици на един слаб, огорчен човек.

— Майко… — поде Дом, готов да попита: „Аз негов син ли съм наистина?“

Но Кларис се беше изправила. Устните й трепереха, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Дом остави въпроса неизречен. Нямаше значение. Никога нямаше да има значение. Щеше да изгори дневника, и то незабавно. Така никой нямаше дори да заподозре, че този въпрос изобщо е съществувал.

Кларис продължаваше да го гледа с разширени от уплаха очи.

Дом знаеше, че трябва да го направи. Заради нея. С решителни стъпки той отиде при масата до леглото си, отвори едно от чекмеджетата и извади дневника. Миг по-късно томчето вече беше в огъня. Пламъците мигновено обхванаха червената кожена подвързия.

Кларис впери поглед в пламтящите страници. Дневник и единственото наследство на Дом — бързо почерняваше, сгърчваше се, изчезваше.

Когато огънят го погълна напълно, Дом се извърна с облекчение и… с тъга. Никога нямаше да узнае истината, но така е най-добре.

— Благодаря ти, Доминик — прошепна Кларис.

Той се усмихна безрадостно.

Беше почти готов да потегли за Лондон. Скоро щеше да се здрачи, но Дом щеше да пътува през нощта. Вече изгаряше от нетърпение да обясни всичко на Ан. Ако разговорът им протечеше добре, ако успееше да потисне гордостта и болката си след няколко часа можеше дори да се е сдобрил с Ан.

Той прекоси чакълената алея пред къщата, но подмина очакващата го карета и се отправи към полутъмната конюшня. Мина по коридора между оборите, в които дремеха конете. В дъното имаше стъпала, водещи към малка врата. Дом ги изкачи и почука.

Уили отвори веднага.

— Милорд! — възкликна леко изненадано той.

— Може ли да вляза? Само за момент.

Обхванат от внезапна нервност, конярят отстъпи встрани и го пусна да влезе.

— К-какво има, милорд?

— Какво откри?

На лицето на Уили се изписа видимо облекчение — сякаш беше очаквал от господаря си нещо друго, някакъв упрек. Какво ли крие, запита се Дом.

— Милорд, вдовицата Рийд не е идвала в конюшнята в онази сутрин.

— Сигурен ли си? — мрачно попита Дом.

— Ако беше идвала, все някой щеше да я види. Жена като нея не може да остане незабелязана.

Уили беше прав. Освен ако Фелисити не се бе промъкнала в конюшнята предрешена. Но това означаваше да се е преоблякла два пъти за един твърде кратък отрязък от време — нещо, което бе невъзможно, особено без чужда помощ.

Кой друг е бил в конюшнята в онази сутрин?

— Херцогът е ходил да язди.

Дом махна е ръка. Дядо му беше извън подозрение. Той обичаше Ан.

— Продължавай.

— Майка ви също е излизала на езда рано сутринта.

Дом се сепна и мигновено си припомни каква дълбока неприязън изпитваше майка му към Ан.

— Вдовстващата маркиза излиза на езда три пъти в седмицата точно в осем сутринта — обясни Уили. — Казва, че това било полезно за организма й. Откакто я помня, нито веднъж не е нарушила този си навик.

Дом си отдъхна. И без това майка му бе неспособна да изпитва такава омраза към когото и да било, камо ли към Ан.

— Трябва да е имало и някой друг — рязко каза той. Уили го погледна право в очите.

— Да, сър. Имало е. Трима от ратаите са го видели.

Дом настръхна.

— Говори, човече.

— Милорд, Патрик също е идвал в конюшнята онази сутрин.

21

Ан беше изтощена до смърт. Изтормозена от мисълта, че някой й желае злото, и от вероломството на Дом, през първата си нощ в Ръдърфорд Хаус тя почти не бе успяла да заспи. Всяко изскърцване на притихналата къща, всеки стон на вятъра, всяко прошумоляване на дърветата навън я стряскаха и я изпълваха с усещането, че някой я дебне, бил той призрак или човек. Сънищата й бяха не по-малко тревожни — пълни е хора, които не познаваше, хора с груби, зли лица, изкривени от маниакална злоба. Един от тези хора, които й се надсмиваха и я преследваха, беше Дом.

Бел, естествено, още не се бе върнала, защото беше заминала за Уейвърли Хол едва снощи. Лично икономът Колдуел бе донесъл на Ан обичайната сутрешна чаша горещ шоколад и новия вестник. Временно за нея се грижеше една от камериерките на Ръдърфорд Хаус, която в този момент приготвяше роклята й. Ан все още лежеше в леглото и бавно пиеше шоколада си, потънала в мрачно униние. Въпреки че бе решила още тази сутрин да потърси адвокат, който да представлява интересите й, нямаше никакъв ентусиазъм — нито за това, нито за каквото и да било друго.

Тя чу, че вратата на стаята й се отваря.

— Здравей, Ан — стресна я гласът на Дом.

Чашата се изплъзна от ръцете й и се разля върху белия лепен чаршаф.

— Дом!

Той не се усмихваше. Гледаше я. Гледаше я така, сякаш искаше да прочете — и да разбере — всичко, което ставаше в душата й.

Сърцето заблъска в гърдите й като в стена. Стена от болка, гняв и отчаяние.

— Какво правиш тук?

— Очевидно съм прекосил половин Англия, за да те намеря — Тонът му не беше подигравателен. А дяволски сериозен. — Искам да говоря е теб.

В този момент Ан осъзна, че се намира в много неизгодно положение. Все още беше в леглото, при това почти гола. Поруменяла, тя се измъкна изпод завивката и, без да обръща внимание на втренчения поглед на Дом, надяна раздърпания халат, който й бе приготвила Бел, преди да отпътува за Уейвърли. Завърза здраво колана му и едва тогава се обърна с лице към Дом.

— Махай се.

Той не й обърна никакво внимание. Вместо това се обърна към камериерката, което стоеше със зяпнала уста.

— Свободна си.

Момичето тутакси тръгна към вратата.

— Спри! — заповяда й Ан. Пълничката камериерка се закове на място. Лицето й бе пребледняло. — Не съм те освободила Лизи. — Тонът й се смекчи. — Имам нужда от помощта ти, за да се облека. — Тя хвърли убийствен поглед към Дом. — Махай се!

На красивото му лице трепна сурова усмивка.

— Не и преди да поговорим… и да изясним нещата помежду си. — Той погледна към Лизи. — Излез. Веднага! Ако искаш да за пазиш работата си в Ръдърфорд Хаус.

Камериерката изхвърча от стаята.

— Това беше напълно излишно — извика Ан.

— Каквото и да съм направил в миналото, каквото и да правя в настоящето, никога не отменяй моите нареждания, Ан.

Тя знаеше, че е най-добре да не спори, въпреки че кръвта във вените й кипеше от гняв.

— Нямам желание да разговарям с теб, Дом. Нито сега, нито когато и да било. Така че още веднъж те моля: върви си.

В отговор Дом скръсти ръце и крака и се облегна удобно на рамката на вратата.

— Нещо се случи между нас в Шотландия, Ан. Не можеш се отървеш от него — и от мен — толкова лесно, колкото аз се отървах от Лизи.

Ан загуби контрол.

— Бъди проклет! — изкрещя тя, размахвайки юмрук. — Шотландия беше една лъжа! Една огромна, ужасна лъжа! Ти ме използва, негоднико. Използва ме… жестоко, безскрупулно… Душата ти е точно толкова черна, колкото се говори. Да ме накараш да те обикна отново… — Не можеше да продължи. Думите заседнаха в гърлото й, задавиха я.

Дом се спусна към нея с угрижено изражение. Ан осъзна, че се е разплакала… и че той възнамерява да я прегърне, да я утеши. Ужасена, тя избяга в далечния ъгъл на стаята.

— Не ме докосвай! Жалко, безсърдечно копеле! — Това бе най-тежката обида, която можеше да измисли.

Той трепна. Лицето му пребледня.

— Не заслужавам да ме ругаеш, Ан. Дойдох тук, за да ти обясня всичко.

— Не — поклати глава Ан. — Не желая твоите обяснения. Нищо от това, което искаш да ми кажеш, не ме интересува. Наслушала съм се на лъжите ти. — Тя изтри очите си с юмрук, но сълзите й не спираха да извират. — Мразя те. — Лъжеше и го знаеше. — Господи, мразя те!

Дом стоеше вкаменен, с восъчно лице и неразгадаем поглед.

— Смятам да ти обясня, Ан, независимо дали искаш или не.

— Ще отречеш ли, че ме прелъсти само за да зачена от теб? Защото така ще си върнеш Уейвърли Хол? — извика Ан.

Тонът му беше сериозен, мрачен.

— Да. Отричам.

Тя му обърна гръб, задъхана от ярост и болка.

След миг Дом постави ръце на раменете й — нежно, но твърдо.

— Моля те, не плачи. Знам, че едва ли съм ти дал основание да ми вярваш, но сега те моля да ми повярваш.

Ан се завъртя и го зашлеви с все сила през лицето. Ударът беше толкова силен, че Дом политна назад. Звукът от плесницата отекна в стаята като в пещера.