— Бел! — извика яростно Ан. — Да не си посмяла да кажеш и дума за това на Дом! Чуваш ли?

Бел я гледаше пребледняла и безмълвна, но не изглеждайки готова да се подчини.

— Иначе ще те уволня — изкрещя Ан и в този момент бе почти искрена. — Не разбираш ли? Той ме предаде!



— Къде отиде тя?

— Не знам, милорд. Нейно благородие не ми каза нищо — от върна Бенет.

Дом обикаляше из библиотеката с мрачно изражение. Не можеше да избие от главата си вкамененото, пребледняло лице на Ан, което бе видял през прозореца на каретата. Нима не беше чула виковете му? Защо не бе спряла? И къде, по дяволите, беше отишла?

— Нищо не разбирам — каза той накрая, като прокара пръсти през косата си. — Тръгна по обяд, а сега е почти полунощ, дявол да го вземе! — Имаше усещането, че Ан няма да се върне.

Зави му се свят. Не, не можеше да го е напуснала. Ако е искала да сложи край на примирието помежду им, можеше да се позове на онова безумно споразумение. И да го помоли да си отиде.

— Милорд, сигурен съм, че нейно благородие е имала предварителна уговорка да гостува някъде с преспиване, но е забравила да спомене пред вас — обади се Бенет, но и неговото лице бе набраздено от тревожни бръчки. Очевидно сам не вярваше на думите си.

— Ан е твърде сериозна. Никога не би забравила да спомене, че отива някъде — ако не пред мен, то пред теб или пред някого друг — рязко каза Дом. — Това не ми харесва, никак не ми харесва.

Продължаваше да крачи напред-назад. Ръцете му бяха свити в юмруци.

— По дяволите, Бенет, тя няма да се върне.

Икономът го погледна. Но Дом бе толкова смазан от мисълта, че Ан може да го е напуснала, че извърна очи. Имаше чувството, че ще се задуши.

— Милорд, сър… — поде неуверено Бенет.

Дом вдигна, глава. Беше успял някак си да си придаде по-спокоен вид.

— Да? Какво искаше да ми кажеш?

— Лейди Ан ви обича. Обича ви още откакто дойде в Хънтинг Уей, още откакто беше малко момиченце. Тя ще се върне. Трябва да е имала ангажимент, за който е забравила да ви съобщи. Сигурен съм в това.

Дом се насили да се усмихне.

— Благодаря ти, Бенет.

— По-спокоен ли се чувствате?

— Да — излъга Дом.

— Желаете ли да ви сервирам нещо за ядене?

— Не. Свободен си, Бенет. Кажи на Вериг също да си ляга.

— Лека нощ, сър — каза Бенет и напусна библиотеката.

Дом се стовари в едно кресло. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред.

След няколко минути икономът влезе отново. Появата му стресна Дом. Погледът му веднага попадна на плика, запечатан с восъчния печат на херцога, който Бенет държеше в ръка. Той скочи на крака.

— Негова светлост е изпратил човек да го донесе… — започна Бенет.

Без да го изчака да довърши, Дом сграбчи плика от ръката му и го разкъса.

Дом,

Съпругата ти отседна в Ръдърфорд Хаус. Подготви се. Научила е всичко за завещанието. Предлагам ти да изчакаш ден-два, преди да дойдеш тук, за да я отведеш у дома.

Дядо ти.

Дом се взира дълго в листа, който държеше в ръката си толкова дълго, че буквите се размазаха пред погледа му. Накрая той смачка бележката, обърна се и яростно я запрати в горящата камина.

Трябваше да се досети, че ще стане така. Трябваше да й признае всичко, докато все още имаше възможност да го стори.

— Милорд — тревожно попита Бенет, — случило ли се е нещо с нейно благородие?

— Не. Ан просто е разбрала погрешно едно обстоятелство и е избягала в града да се цупи — изръмжа Дом. — Лека нощ, Бенет.

Той застана с лице към огъня и впери поглед в пламъците, стиснал юмруци. Когато икономът излезе, затваряйки тихичко вратата след себе си, от гърдите на Дом се изтръгна задавен, яростен звук. Той се обърна гневно, но нямаше върху какво друго да излее яростта си, освен върху стената, а не му се щеше да си строши ръката.

Въпреки че това бе най-малкото, което заслужаваше.

Ан не беше разбрала нищо погрешно. Просто бе научила цялата грозна, отблъскваща истина.

Беше узнала — незнайно как — за завещанието и сега смяташе, че я е прелъстил само за да си възвърне Уейвърли Хол. Дори ако й се закълнеше, че не е така, тя никога нямаше да му повярва.

И не можеше да я обвинява. Как да му има доверие след тези четири години?

Дом изруга. И все пак удари с юмрук стената.



Дом препускаше в лек галоп през мочурливата ливада, обвита в рядка утринна мъгла. Превъзходен ездач, той прескачаше черния си жребец каменните огради без никакво усилие, с изяществото и лекотата на балетист. Опитваше се да не мисли за Ан и за онова, което им готвеше бъдещето.

Приведе се напред, пришпори коня в по-бърз галоп и скоро вече летеше през ливадата, покрай криволичещия път. Винаги беше обичал скоростта, затова остави животното се носи на воля. Може би така идеите да избяга от мисълта за Ан.

Беше напълно сигурен, че не ще бъде в състояние да я пусне да си отиде, и също толкова сигурен, че сега тя го мрази и иска да я остави на мира. Освен това се разкъсваше от болка при мисълта колко я е накарал да страда.

— Дом! Почакай!

Дом изруга наум и забави ход, опитвайки се да скрие надига щото се в гърдите му раздразнение, Фелисити го повика отново.

Той неохотно обърна жребеца си и присви очи. По пътя, който се извиваше покрай пасищата, приближаваше малка двуколка. Фелисити пришпорваше коня с все сила, но щом стигна до Дом рязко дръпна поводите и спря.

— Дом! — извика тя и му махна с ръка да се приближи.

Дом подкара бавно коня си към нея, но не слезе от него, тъкмо обратно — намести се на седлото и стисна още по-здраво юздите.

— Добро утро, Фелисити — каза той, вперил изпитателно поглед в нея.

Фелисити не приличаше на жена, способна да извърши палеж, да се занимава с отрови, да мрази Ан толкова силно, че да иска да я нарани тежко или да я убие.

Но никой друг нямаше толкова сериозен мотив да стори всичко това.

— Добро утро — изчурулика тя с блеснали, топли очи. — Точно теб търсех.

— Нима? — възкликна Дом, без да успее да скрие насмешливата нотка в гласа си.

Фелисити се престори, че не я е доловила.

— Да. Чух, че Ан е напуснала Уейвърли Хол.

Той стисна челюст.

— Вярно е.

Тя се усмихна.

— Дом, би трябвало да си доволен. Ти така или иначе никога не си я искал. Сега си свободен да правиш каквото пожелаеш.

Дом я изгледа втренчено.

— Фелисити, мислех, че съм бил достатъчно ясен при последния ни разговор.

Очите й се ококориха невинно.

— Не си спомням за какво сме разговаряли, Дом. Помня само, че ти ми обеща да ми покажеш конете си. — Тя съблазнително облиза устни с връхчето на езика си.

Жестът накара Дом да си спомни за всички жени, които бе притежавал през последните десет години и за това как с всяка от тях в един момент неизменно бе изпитвал внезапно, остро отвращение. Фелисити също го отблъскваше.

Тя се усмихна лукаво.

— Имаш ли време в момента?

— Не, нямам — отговори той с тон, който бе по-скоро рязък, отколкото учтив.

Фелисити се нацупи.

— Но ти ми обеща.

— Блейк няма ли го? Струва ми се, че той с радост би ти показал всичко, което искаш да видиш.

Тя замълча за миг, сетне каза с променен тон:

— Блейк е грубиян.

Дом се усмихна.

— Чух да се говори, че през седмицата, в която ние с Ан бяхме в Шотландия, той те е придружавал навсякъде.

Фелисити се изчерви.

— Не ме е придружавал. Преследваше ме навсякъде!

Този път той не се сдържа и се разсмя.

— Не бих казала, че е смешно — намръщи се тя — да бъдеш преследван от някой, който изобщо не те интересува.

— Напълно съм съгласен — натъртено отвърна Дом.

— Дом… — поде умолително Фелисити.

— Не. Не казвай нищо, което би поставило теб… или мен в неловко положение.

Очите й се наляха със сълзи.

— Ан е моя съпруга и аз възнамерявам да се отнасям към нея с цялото уважение, което й се полага.

Тя се изчерви.

— Сега, след като се разбрахме по този въпрос, нека минем на друг. — Той се наведе небрежно към нея, отпуснал юздите на коня си. Но погледът му беше остър и пронизващ. — Някой се опитва да стори зло на съпругата ми. И аз мисля, че този някой си ти, Фелисити.



Дом стоеше до прозореца на спалнята си и навъсено гледаше обвитите в мъгла хълмове. Никога през живота си не бе преследвал жена. Но се чувстваше нещастен. Копнееше за Ан. И то не само за тялото й. Сега не беше време за гордост, а и той определено й дължеше обяснение. Но дали това щеше да му помогне? Много се съмняваше.

И все пак трябваше да опита.

Тихо почукване на вратата го накара да се обърне. Отвори сам, защото Вериг беше зает да подрежда дрехите му в един сандък.

— Влез, майко — каза той с вяла усмивка.

Вериг побърза да излезе от стаята. Кларис пристъпи вътре и погледат й веднага попадна на сандъка, наполовина пълен с дрехи.

— Заминаваш ли?

— Да.

Погледите им се срещнаха.

— Къде отиваш, Дом? В Лондон?

Дом кимна.

— При Ан?

В очите му проблесна решително пламъче.

— Точно така.

— Но тя не те иска.

Той трепна.

— Вярно е. Но нейните желания нямат значение, нали? Тя е моя съпруга. От значение е какво искам аз.

Устните на Кларис затрепериха. Беше пребледняла.

— А ти искаш нея? — В гласа й имаше съвсем лека нотка на недоверие.

— Да — каза Дом. — Искам я.

— Тя не е достатъчно добра за теб — извика тя.