— Някой е искал да ви нарани, милейди — извика Уили. — Може би даже да ви убие!

Ан, която бе стигнала до този извод и сама, се взря в него ужасена.

Тя крачеше напред-назад из стаята. Някой искаше да я уплаши. Или да стори нещо много, много по-сериозно. Нима наистина някой искаше да я нарани? Случаен инцидент ли беше пожарът в спалнята и или умишлен палеж?

Бяха инжектирали на Блейз отровно вещество. Това едва ли бе шега. Можеше да бъде убита. Припомни си отново за скъсания ремък, който някой бе сложил в сандъка й. Господи!

Някой имаше достъп до коня й. И до личните й вещи.

Дали същият този някой бе влязъл в стаята й, докато тя е спяла, и бе предизвикал пожара? Защото очевидно беше влязъл след това, за да остави овъглената роза.

Ан се отпусна на един стол — объркана и уплашена, същинско кълбо от нерви. Спомни си как в онази нощ в замъка бе изпитала усещането, че я наблюдават. Нима наистина в спалнята ти е имало друг човек? При положение, че някой се бе промъкнал в стаята й в Уейвърли Хол, за да остави розата — а може би и за да запали пожара — това бе напълно възможно.

Тя усети, че не й достига въздух.

Какво ставаше?

И защо ставаше?

Освен това някой я следеше в онзи ден, когато бе излязла да язди сама из пустошта край Тавалон. Сигурна бе в това.

Може би всичко беше просто низ от съвпадения.

Но Ан не вярваше, че е така. Нещо наистина ставаше. Имаше някой, който се опитваше да я уплаши, навярно дори да я на рани. Но никой не можеше да иска да я убие, както бе предположил Уили. Това бе абсурдно!

Тя нямаше врагове. А може би имаше?

Фелисити я мразеше, задето й бе откраднала Дом преди четири години, и дори не се стараеше да скрие своята враждебност. При това разбираше от коне. И я бе заплашила с отмъщение.

Божичко! Нима Фелисити се бе опитала да я нарани? Възможно ли беше Фелисити да ги е проследила в Шотландия?

Това бе нелепо.

Дали?

Ан дишаше тежко, на пресекулки. Беше съвсем сама в апартамента. Уили си бе тръгнал, след като му обеща да не казва на Дом че той е разкрил пред нея истината за злополуката с Блейз. Беше отпратила и Бел. Но внезапно я обзе нежелание да бъде сама. Внезапно й се прииска Дом да е при нея. Щеше да му се довери. Той щеше да я защити и да разгадае цялата тази мистерия.

На вратата се почука. Сърцето на Ан трепна облекчено. Убедена, че е Дом, тя се втурна да отвори тежката махагонова врата. Но когато го стори, радостта й угасна.

На прага стоеше Кларис в черната си вълнена рокля и с неизменните две персийски котки до полите си. Щом съзря Ан, тя ококори слисано очи.

— Добре ли си, Ан? Божичко, та ти си пребледняла като платно.

Ан отстъпи крачка назад. Изведнъж й хрумна, че и Кларис не я обича кой знае колко и че е превъзходна ездачка… Но в същия миг си даде сметка, че навярно е започнала да обезумява от паника. Кларис в никакъв случай не беше зла, отмъстителна жена, а и не можеше да е последвала нея и Дом в Шотландия, това бе абсурдно. Толкова абсурдно, колкото и мисълта, че Фелисити ги с последвала в Шотландия.

Колко мило от твоя страна, Ан… Истината е, че ти си една безскрупулна американка, ламтяща за титли и богатство.

Ан навлажни устни. Непременно щеше да попита Бенет дали Кларис е била в Уейвърли през изминатите десет дни.

— С мен ли искаш да говориш?

— Да. — Кларис пристъпи в стаята. — Много съм разтревожена, Ан.

Ан трудно успяваше да се съсредоточи върху онова, което казваше свекърва й. Полагаше неимоверни усилия да дойде на себе си. Имаше нужда от Дом.

— Докато вас с Дом ви нямаше, научих нещо ужасно — каза Кларис, вперила поглед в нея. — Това е пълно безумие и колкото и да обичам своя син, се чувствам морално задължена да ти кажа истината.

Ан усети още по-силно безпокойство. В момента не искаше да чува нищо тягостно, свързано с Дом.

— Кларис, наистина съм много уморена от пътуването. Не бихме ли могли да поговорим по-късно? След вечеря, да речем?

— Не, Ан трябва да говорим сега. Ти трябва да знаеш, тъй като си най-пряко засегната.

Ан трепна.

— Не разбирам.

— Много е просто. Ръдърфорд е включил абсурдни условия в завещанието, с което ти се предоставя властта над Уейвърли Хол. Сред тях има и възможност заветът в твоя полза да се обезсили и правата върху Уейвърли Хол да бъдат придобити обратно от Дом.

Думите й никак не се харесаха на Ан.

— Не ти е казал, нали? За условията на завещанието? За това какво трябва да направи, за да си възвърне къщата?

Ан усети, че й прилошава. Опита да се убеди, че каквото и да й каже Кларис, няма да я заболи прекалено много. Но не успя.

— Какво трябва да направи, за да си възвърне къщата?

Кларис се усмихна.

— Единственото, което трябва да направи, е да те накара да забременееш, Ан. — Тя вдигна вежди. — И той най-вероятно вече го е направил.

20

Ръдърфорд Хаус

Ан пристигна в лондонската къща на херцога няколко дена по-късно.

Беше побягнала от Уейвърли Хол начаса, без никакъв багаж натоварвайки Бел със себе си в каретата, която накара да й при готвят спешно. Все още не бе успяла да подреди обърканите си мисли, но две неща бяха напълно ясни: тя беше една прелъстена и жестоко предадена жена и се намираше в опасност. Трябваше инстинктивно, че трябва да избяга и бе последвала инстинкта си без миг колебание.

Истинско чудо беше, че Дом я видя едва когато тя бе вече зад здраво заключените врати на каретата, която я отнасяше с пълна скорост далеч от Уейвърли Хол.

Беше го чула да вика след нея.

Беше се обърнала и бе погледнала през прозорчето. Погледите им се бяха срещнали. Дом тичаше след нея, но изведнъж се бе заковал на място.

— Ан!

Сърцето й се обливаше в кръв, но тялото — а и мозъкът й бяха натежали като олово. Безжизнени. Тя бе продължила да го гледа, без да каже и дума. В момента не можеше да каже каквото и да било.

Той бе разбил сърцето й два пъти. След първия път и през ум не й бе минавало, че би могъл и повторно да я нарани толкова жестоко. Но беше сгрешила.

— Ан! — беше извикал Дом с разширени, шокирани очи.

Но каретата не бе спряла и той бе останал сам сред прахоляка.

По време на пътуването до Лондон Ан разполагаше с цели шест часа, за да възвърне самообладанието си, но въпреки това не успя. Вече не я интересуваше, че някой иска да я нарани, и може би дори да я убие. Пък и в момента бе в безопасност; предполагаемият й враг бе останал надалеч зад гърба й. Единственото, което имаше значение, бе че Дом отново я беше измамил.

Мъжът, когото обичаше още от момиче, мъжът, когото — ако трябваше да бъде честна пред себе си — никога не бе преставала да обича, я беше накарал да повярва, че изпитва нежност и страст каквито в действителност съвсем не изпитваше, и то единствено с цел да си възвърне онова, което му принадлежеше по рождение.

Ами херцогът? Беше го смятала за свой приятел. А в целия този фарс тъкмо той бе изиграл най-отвратителната роля.

Ан изчака лакеите да отворят вратите и да помогнат на нея и Бел да слязат на паважа. Трепереше. Възнамеряваше да отседне в хотел — нима имаше друг избор — но първо трябваше да каже няколко думи на херцога.

Ръдърфорд Хаус бе истински палат, фамилната къща на рода Сейнт Джордж се намираше на Белгрейв Скуеър и беше дълга десетки метри и висока четири етажа, ако се брои и тавана. Построена от светлобежов камък от Робърт Смитсън през елизабетинската епоха, тя представляваше същинска архитектурна рядкост, защото оттогава насетне не бе претърпяла никакви промени. Внушителното здание беше увенчано с огромен, висок над петнадесет метра купол, от двете страни на който се издигаха два други, по-малки купола.

— Милейди, моля ви, няма ли да ми кажете какво е станало? — попита Бел. Бузите й бяха набраздени от сълзи.

Ан се обърна. Болката заплашваше да разкъса сърцето й. Беше й изключително трудно да говори.

— Не мога — задавено промълви тя.

Бел скри лицето си в шепи и се разрида.

— Мадам маркизо.

Ан не успя да се усмихне — съмняваше се дали някога въобще ще може да се усмихва отново — но кимна на лакея да отвори вратата. Двамата лакеи съпроводиха господарката си и нейната камериерка по внушителните каменни стъпала — общо седемдесет и три на брой, — водещи към грамадния черен портал на къщата. На всяко от двете му крила сияеше златният кръст на Ръдърфорд с размерите на самата Ан. Двама облечени в ливреи лакеи стояха като вкаменени от двете страни на портала и се взираха право пред себе си с безизразни погледи.

Икономът на Ръдърфорд се появи незабавно.

— Милейди — поклони се той и пропусна Ан да пристъпи вътре. Фоайето имаше под от бял мрамор, прорязан от жилки истинско злато, стени, облицовани в бяло и златисто и позлатен сводест таван, който се извисяваше високо над главата й. — Негова светлост в момента отсъства. Да ви предложа нещо за хапване в салона?

Ан едва успя да отговори, без да избухне в плач.

— Що го почакам, Колдуел.

Икономът не трепна.

— Разбира се, милейди.

— Пригответе стая за нейно благородие — нареди Бел. — Мадам не се чувства добре. Мисля, че трябва да си легне.

На лицето на Колдуел се изписа загриженост.

— Да изпратя ли да повикат лекар?

— Да — извика Бел, сплела отчаяно ръце.

— Не — остро се намеси Ан. Гласът й беше подрезгавял. — Не. Не мога… няма да отседна тук.

— Но, милейди — запротестира Бел, — къде ще отидем?

Ан не можеше да отговори на този въпрос. Беше побягнала от Уейвърли толкова бързо, че не бе взела никакви пари, но вероятно срещу разписка лесно щеше да наеме апартамент. Проблемът бе, че изобщо не познаваше Лондон и дори не знаеше къде може да намери хотел. Тя си пое дъх.